Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hollow Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Дан Симънс. Кухият човек

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1996

Библиотека „Галактика“, №120

Преведе от английски: Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат март 1996

Формат 70/100/32. Изд. №2439

Печатни коли 21. Цена 190 лв.

ISBN — 954–418–081–8

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Юрий Лучев, преводач, 1996

© Илко Бърдаров, художник, 1996

© ИК „Галактика“, 1996

 

Dan Simmons. The Hollow Man

Copyright © 1992 by Dan Simmons

All Rights Reserved. Bantam Books, 1992

История

  1. — Добавяне

Очи

Джереми и Гейл искат дете.

Отначало, през медения им месец, който се проточва повече от година, се предполага, че детето ще дойде скоро, и Гейл взима мерки срещу една нежелана бременност — първо хапчета, после, когато възникват опасения за здравето й — спирала. Осемнайсет месеца след сватбата те решават да махнат спиралата и да оставят природата да свърши своето.

През следващите осемнайсет месеца никой все още не се безпокои. Половите им контакти са чести и все още страстни и мисълта за бебе е на втори план. Някъде по това време Гейл започва да се тревожи. Оженили са се малко късничко… Джереми на двайсет и седем, тя — на двайсет и пет, макар лекарят й да я уверява, че ще е в състояние да ражда без проблеми още поне десетилетие. Но три години след сватбата им, седмица след трийсетия рожден ден на Джереми, който отпразнуваха с приятели от университета, поканени на бейзбол за цял ден, Гейл предлага и двамата да посетят специалист.

Отначало Джереми е изненадан. Тя е успяла да скрие от него тревогите си така добре, както би могла да скрие всичко. Всъщност той е знаел за тях, но е подценявал сериозността им. И сега, докато лежат заедно в лятната нощ под лунната светлина, проникваща през дантелените пердета, и в паузите на разговора си слушат цвъртенето на щурците и гласовете на нощните птици откъм плевнята, те решават, че е време да проверят как стоят нещата.

Най-напред Джереми трябва да премине през леко смущаващия ритуал на оставянето на сперма за изследване. Кабинетът на лекаря е във Филаделфия, в модерна клиника с дискретен надпис на вратата на асансьора: „ГЕНЕТИЧНИ КОНСУЛТАЦИИ“. Най-малко десет лекари там се опитват да помогнат на стерилните семейства да осъществят мечтите си да станат родители. Обстановката е потискаща, но Гейл и Джереми избухват в смях, когато казват на Джереми да отиде в тоалетната, за да осигури „пробата“.

Джереми изпраща образи: броеве на „Пентхауз“, „Плейбой“ и още дузина лъскави списания с меки корици, подредени на масичка до входа на тоалетната. До тях е оставена написана на машина бележка: „Моля не изнасяйте списания от това помещение поради значителните разходи по подмяната на липсващите броеве“.

Гейл започва да хихика в малкия кабинет, където очаква своя лекар. Може ли да гледам?

Изчезвай.

Ама защо? Не, не мога да пропусна това вълнуващо събитие. Може пък да понауча някои номерца.

Ще ти дам аз на тебе едни номерца… ако не ме оставиш на спокойствие. Сериозно.

Да… сериозно. Гейл с върховни усилия сдържа смеха си. Джереми си представя как лекарят й влиза и заварва пациентката си превита надве от смях, със сълзи на очите. Сериозно, изпраща Гейл, и поглежда през очите на Джереми снимките в първото списание, което той е взел. Небеса, как може тия млади жени да позират така? И отново се залива в смях.

Раздразнен, Джереми не отговаря. Смята, че един разговор точно в този момент ще го разсее. Прелиства страниците.

Проблем ли имаш, Джери?

Изчезвай. Той затваря списанието и въздиша.

Дай да ти помогна. Тя дърпа завесата между себе си и вратата и започва да се съблича, наблюдавайки се в голямото колкото нея огледало.

Ей! Какво по дяволите…

Гейл откопчава последното копче на блузата си и я премята внимателно на облегалката на стола. Посочва към болничния халат върху кушетката. Сестрата каза, че ще ме преглеждат.

Виж какво…

Ш-шшт. Гледай си списанието.

Джереми връща списанието на мястото му и затваря очи.

Гейл Бремън е дребничка, около 155 см на височина, но тялото й е с класически пропорции, силно и изключително чувствено. Тя се усмихва на Джереми пред огледалото и той за пореден път се убеждава, че тъкмо усмивката й я прави толкова съблазнителна. Единствено усмивката на гимнастичката Мери Лу Ретън напомня нейната с чаровната си, но лишена от вулгарност предизвикателност. В тази на Гейл се долавя същата неповторима хармония между челюсти, устни и прекрасни зъби; тя е нескрита покана за малки пакости, отправена към наблюдателя.

Гейл долавя мислите му и престава да се усмихва; намръщва се уж сърдито и го поглежда изпод вежди. Не ми обръщай внимание. Върши си работата.

Идиотка.

Тя се ухилва отново, смъква черната си пола и комбинезона и ги слага на стола. Останала по сутиен и бикини Гейл изглежда едновременно уязвима и безкрайно съблазнителна. Посяга да разкопчае сутиена си с онази неосъзната женска грациозност, която винаги е вълнувала Джереми. Леко прегърбените рамене притискат гърдите й една към друга, материята върху тях се отпуска и се смъква. Гейл слага сутиена на стола и събува белите си бикини.

Пак ли ме гледаш?

Джереми гледа. При вида на привлекателната си жена той изпитва почти религиозно вълнение. Косата й е черна и къса, сресана така, че да пада върху високото чело под лека извивка. Веждите й са тъмни и гъсти — веждите на Анет Фуничело, както ги бе нарекла печално тя веднъж, — но придават драматичност на кестенявите й очи. Художникът, който й нарисува портрет с пастели едно лято преди няколко години, когато бяха на екскурзия до Монигън айлънд, бе казал на Джереми: „Бях чел за очи, които излъчват светлина, но винаги съм смятал, че това са празни приказки. До този момент. Жена ви, сър, има такива очи.“

Чертите на лицето на Гейл някак си успяват да са едновременно нежни и силни: съвършено изваяни скули, изразителен нос, гънки бръчици около тези греещи очи, когато се смее, властна брадичка и чудесен цвят на кожата, чувствителен към слънчевите лъчи и най-незначителния душевен смут. Сега обаче не е смутена, макар скулите й да се зачервяват леко, докато захвърля бикините на стола и застава пред огледалото.

Джереми Бремън никога не си е падал кой знае колко по женските гърди. Това може би се дължи на лекотата, с която е подслушвал мислите на момичетата по време на пубертета им, а може би и на склонността му да разглежда уравнението като цяло — в случая тялото — а не на части; така или иначе, след отшумяването на пубертетските му полови неволи, той започва да възприема женските гърди като естествена част от човешката анатомия. Да, привлекателни са, но сами по себе си в никакъв случай не могат да бъдат постоянен източник на полова възбуда.

Гърдите на Гейл обаче са изключение. Те са големи за ръстта й, но не размерът им го възбужда. Снимките на момичетата в списанията, предназначени да подпомагат донорите на сперма, имат огромни бюстове, но по отношение на телата в повечето случаи са несъразмерни и направо смешни за Джереми. Гърдите на Гейл са…

Джереми клати глава, откривайки, че не е в състояние да намери точната дума, дори пред себе си.

Опитай се.

Гърдите на Гейл са изключително чувствени. В прекрасна пропорция с атлетичното й тяло и силен гръб, те същевременно са… съвършени е единствената дума, за която се сеща Бремън: високи, но натежали от жаждата да бъдат докоснати, по-бели от останалата, загоряла от слънцето кожа — на границата между белотата и загара се виждат тънки синкави вени, — увенчани със зърна, запазили розовия си момичешки цвят. Връхчетата им са се надигнали леко в хладния въздух, и когато Гейл несъзнателно присвива рамене поради студа, те отново се доближават една към друга и се повдигат; тъмните косъмчета под мишницата й стърчат край бялата им, тежка заобленост.

Гейл не отмества поглед, но Джереми си позволява да смени ъгъла, под който я наблюдава в огледалото, мислейки си: в собственото си съзнание виждам отражението на образа от отражението му в нейното съзнание. Призрак, който се любува на призрачни сенки.

Тазът на Гейл е широк, но не прекалено; бедрата й са силни, триъгълникът от тъмни косми, буйни и гъсти като веждите и мъха по сенчестите сводове на подмишниците й, достига до подножието на корема. Коленете и подбедриците й са изящни не само като на спортист, но и с класическата съразмерност на най-прекрасните скулптурни творби на Донатело. Джереми навежда поглед и се чуди защо мъжете обикновено пренебрегват нещо толкова вълнуващо като последователността от сводове и извивки на стройния и тънък женски глезен.

Гейл дърпа завесата, пъха лявата си ръка в ръкава на халата — това не е обикновен болничен халат, а скъпа наметка от гладка памучна тъкан за по-богатата клиентела — и остава така, полуобърната към него; промъкващата се през щорите мека светлина пада върху лявата й гърда и бедро. Още ли имаш проблеми, Джери? Усмивка. Не, виждам, че нямаш.

Млъкни, моля те.

Той чува стъпките на лекаря й пред вратата, после мисловните им щитове се вдигат, без да прекъсват, а само приглушавайки телепатичната им връзка.

Джереми стои със затворени очи.

 

 

Тук трябва да се намеся и да кажа, че това първо открито сексуално чувство между Гейл и Джереми за мен е истинско откровение. Да, буквално откровение; едно почти религиозно пробуждане. То ми разкрива нови светове, нови системи на мисленето и разбирането.

Сексуалните удоволствия са ми познати, разбира се… или поне удоволствието от триенето. Тъгата, която идва след оргазъма. Но тези физически реакции са нищо, извадени от контекста на споделената любов и интимност, преживявани от Гейл и Джереми.

Моето благоговение при откритието на този аспект на вселената едва ли е по-малко от това на някой учен, сблъскал се с неоспоримо доказателство за правдоподобността на Великата унифицирана теория за космоса. В определен смисъл любовта и сексът между Гейл и Джереми са Великата унифицирана теория за космоса.

 

 

Изследванията на спермата на Джереми са добри. Неговата част от проверката завършва.

С Гейл не е така. През следващите девет месеца тя е подложена на серия от всякакви тестове — някои болезнени, повечето унизителни, и всичките безполезни. Правят й лапароскопия и поредица от ултразвукови прегледи с цел установяването на запушване на матката, на точни аномалии, фиброидни тумори, кисти в яйчниците, маточни увреждания и ендометриози. Не откриват нищо. Проверяват я за хормонна недостатъчност и спермоотхвърлящи антитела. Нищо не се потвърждава. Предписват й кломид и я карат всеки месец да си купува комплекти за изчисляване на овулацията — доста скъпи — за да определя върховите дни и часове на оплождането. Половият живот на Гейл и Джереми заприличва на военна кампания; три-четири пъти в месеца, за периоди от по двайсет и четири часа, дните им започват с проби на урината върху специална химически обработена хартия и завършват с многобройни турове от съвъкупления, последвани от почивки, по време на които Гейл лежи по гръб на леглото със сгънати в коленете крака, така щото бавно придвижващите се сперматозоиди да могат до достигнат благополучно крайната си цел.

Нищо. Девет месеца нищо; и още шест — същото.

Гейл и Джереми посещават други специалисти. Всеки път Джереми се отървава с по едно изследване на спермата, а на Гейл се налага да изтърпява нови и нови серии от тестове. Тя става истински експерт по отношение на това кога точно трябва да изпива ежедневната си доза от два литра вода, за да издържи ултразвуковия сеанс, без да подмокри болничния халат.

Изследванията все така не показват нищо. Гейл и Джереми продължават да опитват, като от време на време зарязват разписанията и пробите от страх да не разрушат съвсем спонтанността. Предлагат им възможност за изкуствено оплождане и те се съгласяват да я обмислят, но мълчаливо я отхвърлят още преди да са излезли от клиниката. Щом спермата и яйчниците са в ред, щом половата система на Гейл е в ред, то те биха предпочели да оставят нещата на случайността и природните закони.

Но природните закони не им помагат. През следващите пет години Гейл и Джереми продължават да мечтаят за деца, но престават да обсъждат въпроса. Дори самата мисъл за това по време на телепатичните им връзки ги потиска. Понякога, когато Гейл взима на ръце бебето на някои от приятелите им, Джереми се изумява от реакцията на Гейл при допира и мириса на бебето; сърцето й се къса от копнеж… той я разбира… но тя реагира и с цялото си тяло: гърдите й я заболяват, а утробата й започва да пулсира. Това е нещо непознато за Джереми и той се удивлява на факта, че двете форми на човешкото същество — мъжът и жената, — които обитават една и съща планета, говорят един и същ език и имат толкова общи неща, са в същото време така дълбоко и безнадеждно различни.

Гейл усеща желанието на Джереми за деца, но и опасенията му. Тя винаги е забелязвала откъслеци от безпокойство в съзнанието му: страх от вродени недостатъци, колебания при перспективата за появата на още едно сърце и съзнание в тяхното съвършено съзвездие от двама, примитивната ревност при мисълта, че някой или нещо ще му отнеме вниманието и нежността на Гейл.

Тя усеща всичко това, но го приема като естествените за всеки бъдещ баща тревоги. Но пропуска нещо важно.

Джереми се ужасява, като си представя, че може да му се роди дете с някакви недостатъци. В началото на цялата тая мъчителна история, когато бременността изглежда сигурна само след някакви си седмици или месеци, той лежи буден по цели нощи и преповтаря страховете си.

От краткия курс по генетични вероятности в колежа той знае какви са възможните резултати от претъркулването на генетичния зар: синдромът на Даун, хореята на Хънтигтън, болестта на Тай-Закс, хемофилия и други. Знае какво ги очаква още преди лекарят да е разговарял с тях за пръв път: един процент вероятност двойката да има дете със сериозно или фатално за живота му увреждане. На двайсетгодишна възраст шансовете Гейл да роди дете със синдрома на Даун са 1:2000, а рискът за някакво съществено хромозомно смущение — 1:526. Ако чакат Гейл да стане на трийсет и пет, шансовете за синдрома на Даун стават 1:300 и 1:179 по отношение на важните хромозомни отклонения. На четирийсетгодишна възраст кривата на вероятността се превръща в стръмен и хлъзгав склон: 1:100 за Даун и 1:63 за други сериозни заболявания.

Вероятността да им се роди умствено или физически недоразвито дете го кара да се смразява от ужас. Неизбежността детето да промени отношенията им с Гейл поражда не по-малък, макар и не толкова непосредствен ужас. Гейл е забелязала първото и не му е обърнала внимание; тя улавя само най-бледото отражение на страха на Джереми от второто. Той го крие от нея — и от себе си — доколкото може, като по време на телепатичното им общуване си служи с отклоняване потока на мислите си в друга посока и статично блокиране на мисловния си щит.

Това е една от двете тайни, които не разкрива на Гейл през целия им съвместен живот.

Другата тайна също е свързана с невъзможността им да имат деца. Само че тя е бомба със закъснител, която цъка между тях и под тях, готова да разруши всичко, което имат или се надяват някога да имат заедно.

Но Гейл умира преди втората тайна да бъде разкрита… преди той да я сподели и обезвреди бомбата.

Джереми все още я сънува.