Дан Симънс
Кухият човек (4)

В мъртвата земя

Командирът на полета бе угасил светлините за предпазните колани и бе обявил, че пътниците могат да се движат из салона — предупреждавайки седящите все пак да не ги разкопчават — когато за Бремън започна истинският кошмар.

В първия миг му се стори, че самолетът се е взривил, че е избухнала бомба, поставена на борда от терорист — толкова ярко бе внезапното сияние от бяла светлина и толкова оглушителни бяха писъците на сто осемдесет и седемте гласа в главата му. Чувството, че пропада, подсили убеждението му, че самолетът се е пръснал на десетки хиляди късчета и че той е един от изхвърлените в стратосферата пътници. Затвори очи и се приготви да умре.

Но не падаше. С част от съзнанието си усещаше седалката под себе си, пода под краката си, слънчевата светлина, нахлуваща през илюминатора отляво. Но писъците не спираха. И ставаха все по-силни. Бремън разбра, че всеки миг ще се присъедини към ужасния им хор, затова напъха кокалчетата на пръстите си в устата и здраво стисна зъби.

Едно най-обикновено излитане на самолет внезапно напомни на сто осемдесет и седем мозъка за собствената им тленност. Някои я осъзнаваха с ужас, други се криеха от нея зад вестниците и питиетата си, трети се утешаваха с мисълта, че това е нещо наистина твърде обичайно, макар някои от по-дълбоко разположените им мозъчни центрове да се гърчеха в паническа агония, отчитайки факта, че са затворени в този дълъг и крехък ковчег, увиснал на километри от повърхността на земята.

Бремън се гърчеше и мяташе в усамотението на празния ред, докато сто осемдесет и седем притиснати от ускорението мозъци го тъпчеха с железни копита.

Господи, трябваше да се обадя на Сара преди полета…

Копелето знаеше какво пише в договора. Или поне би трябвало да знае. Няма да е моя вината, ако…

Тате… Тате… Извинявай, тате…

Ако Бари не искаше да спи с мен, трябваше поне да се обади…

Тя беше във ваната. Водата бе червена. Китките й бяха бели и зеещи като разрязана гулия…

Шибания Фредериксън! Шибания Фредериксън! Шибания Фредериксън, и Майерс, и Хъниуел също! Шибания Фредериксън!…

Ами ако самолетът падне, о, Исусе Христе и всички дяволи, ами ако падне и намерят онова нещо в куфарчето, о, по дяволите, пепел и обгорена стомана и парчета от тялото ми, и ако намерят парите и автомата „Узи“ и зъбите в кадифената кесийка и всичките пакетчета, увити като наденички около задника ми, о, моля те Исусе… какво ще стане, ако самолетът падне и…

Но тези езикови фрагменти, които улучваха Бремън като притъпени стоманени остриета, бяха що-годе поносими. Образите истински го разкъсваха и режеха. Те бяха като скалпели. Когато отвори очи, всичко изглеждаше съвсем нормално. От илюминатора вляво струеше слънчева светлина, две от стюардесите бяха започнали да поднасят закуската дванайсет реда по-напред, хората четяха, дремеха или просто седяха… но паническите образи продължаваха да нахлуват и главата му така се замая, че той откопча предпазния колан, сгъна облегалката за ръце и се сви на свободната седалка отляво, все още под тормоза на звуците, очертанията и крещящите цветове на хиляди неканени мисли.

Зъби, захапали ламарината на крилото… Миризмата на озон и прегорен емайл от зъболекарски свредел, впил се в прогнил зъб. Шийла! За бога, Шийла… Не исках да… Зъби, бавно изплъзващи се от ламарината.

Юмрук, стоварващ се върху домат, червен сок, изтичащ между пръстите. Само че не е домат, а сърце.

Триене и влага, бавните и ритмични тласъци на любовта в мрака… Дерек… Дерек, предупредих те… Клозетни рисунки на пенис и вулва, цветни, влажни и триизмерни. Сцената завършва с бавно отваряща се като пещера между влажни сводове вагина. Дерек… Предупредих те, че тя ще те погълне!

Писъци от побой. Ярост на побеснял кон. Ярост без граници и без отдих. Едно лице е смазано като глинена фигурка, смачкана на пита, само че лицето не е глинено… костите и хрущялите пукат и се разплескват, плътта става на каша… юмрукът е безмилостен.

— Добре ли сте, сър?

Бремън успява да се изправи, да се вкопчи с дясната си ръка в дръжката и да се усмихне на стюардесата.

— Да — отвръща той.

Жената е на средна възраст, с бръчки по лицето и уморена плът под загара и грима. Тя държи поднос със закуски.

— Ако ви е зле, мога да проверя дали на борда имаме лекар, сър.

По дяволите. Само това ни липсваше тази сутрин… този епилептик, ако не и по-лошо. Никога няма да успеем да нахраним гъските, ако трябва да му държа ръката, докато се мята и поти през целия полет до Майами.

— С удоволствие ще съобщя на командира да провери за лекар, ако ви е зле, сър.

— Не, не — усмихна се Бремън, взе предложената му закуска и смъкна масичката от гърба на предната седалка. — Добре съм, наистина.

По дяволите, кучият му син, шибаният самолет пада, намират наденичките на задника ми и да пукна, ако оня скапаняк Галего не отреже циците на Дорис и не ги даде на Санктус за закуска.

Бремън си отряза парченце омлет, вдигна вилицата и преглътна. Стюардесата кимна и отмина.

Като се увери, че никой не го гледа, той изплю омлета в книжна салфетка и я сложи до подноса с храна. Ръцете му трепереха, когато облегна глава назад и затвори очи.

Тате… о, тате… Толкова съжалявам, тате…

Лицето се превръща в кърваво тесто, а юмрукът не спира, докато единственото, което остава да се вижда по него са отпечатъците от кокалчетата, после продължава да удря, докато кървавото тесто не приеме грубите очертания на лице, което ще бъде разплескано отново…

Двайсет и осем хиляди от Пиърс, седемнайсет хиляди от Лордс, четирийсет и две хиляди от Юнимарт — Сийлекс… бялата китка като разрязана гулия във ваната… петнайсет хиляди и седемстотин от Маркс, девет хиляди от покровителя на Пиърс…

Смъкна лявата подлакътна облегалка и я стисна здраво, напрягайки до краен предел и двете си ръце. Струваше му се, че виси от вертикална стена… че седалките от неговия ред са завинтени върху отвесна канара и още не е полетял в бездната единствено благодарение на вкопчилите се в нея пръсти. Но силите ще му стигнат само още за минута… може би две, най-много три… преди приливната вълна от образи и гнусотии и цунамито от омраза и страхове да го отнесат. Може би пет минути. Затворен в този дълъг ковчег, на километри над нищото, без път за бягство и убежище.

— Говори командирът на самолета. Бих искал само да ви съобщя, че достигнахме нашата полетна височина от десет хиляди и шестстотин метра, че времето по крайбрежието изглежда хубаво и че ще пристигнем в Майами след… хм… три часа и петнайсет минути. Моля уведомете ни, ако смятате, че можем с нещо да направим пътуването ви още по-приятно днес… и ви благодаря, че предпочетохте да летите с нашата компания.