Дан Симънс
Кухият човек (14)

В уличката на плъховете

Петнайсет минути след като слезе от автобуса в Денвър, Бремън бе пребит и ограбен.

Пристигнаха късно, след полунощ на третия ден. Той се отдалечи от светлините на автогарата, мушнал ръце в джобовете си и навел глава срещу поривите на снежната виелица откъм запад, чудейки се как е възможно тук да е толкова студено в средата на април, когато появилата се като изневиделица банда го заобиколи.

Бяха петима негри и латиноамериканци, всичките на по-малко от двайсет години, но в кратките мигове преди да заиграят юмруците и ритниците им видя решимостта им, почувствува тяхната настървеност и глад за парите му; и не само това — долови жаждата им да причиняват болка. Изпитваха почти сексуална възбуда, и ако той се бе вслушал в тона на мисловните потоци, бушуващи около него, щеше да усети острата им като бръснач напрегнатост. Но те го изненадаха, наобиколиха го и го избутаха в началото на тъмна уличка. През каскадата от нечленоразделните мисли и прииждащия адреналин на нетърпението им той съзря плана — да го вкарат в уличката, да го пребият и ограбят, дори да го умъртвят, ако вдигне много шум — но нямаше избор, освен да им се подчини.

Бремън бързо се срина на земята под ударите на юмруците, подхвърли им последните си банкноти и се сви на кълбо.

— Това са всичките ми пари! — извика, макар да си даваше сметка, че никой няма да го чуе. Парите в този момент бяха нещо второстепенно. Бяха изцяло обладани от желанието да причиняват болка.

И се справиха добре. Той се затъркаля насам-натам, по-далеч от момчето с ножа, макар ножът засега все още да се намираше в джоба му, но от всички страни го посрещаше жесток ритник. Помъчи се да прикрие лицето си, а те го заритаха в бъбреците. Толкова силна болка не беше изпитвал никога. А когато реши да прикрие гърба си, започнаха да го ритат в лицето. От счупения му нос шурна кръв и отново покри лице с едната си ръка. Ритнаха го в слабините. После юмруците отново заиграха по главата, врата, рамената и ребрата му.

Чу как нещо изпращя, после пак, след това разкъсаха ризата и джобовете на панталоните му. Почувствува как ножът се врязва в долната част на корема му, но хлапето бе замахнало непохватно и раната изглежда не бе дълбока. Не знаеше. В момента не знаеше почти нищо… после съвсем нищо.

Мина един час, преди да го намерят, и още два, преди някой да си направи труда да се обади на полицията. Полицаите пристигнаха, когато Бремън правеше сетни усилия да остане в съзнание; бяха изненадани, че още е жив. Един от полицаите извика линейка по радиото в колата и той чу пращенето му. Затвори очи за миг, и когато ги отвори, видя около себе си санитари, които го качваха на носилка. Бяха с чисти найлонови ръкавици и той забеляза как внимават да не се изцапат с кръвта му. От пътуването към болницата не запомни нищо.

Приемната за спешни случаи бе претъпкана. Екип от лекар пакистанец и двама уморени стажанти набързо обработиха разреза от ножа, поставиха му инжекция и започнаха да шият раната, преди упойката да е подействувала. После го зарязаха и се заеха с друг пациент. Докато ги чакаше в продължение на час и половина, Бремън ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Когато най-после се върнаха при него, пакистанецът бе сменен от млада чернокожа лекарка с тъмни кръгове от изтощение около очите с тежки клепачи, но стажантите бяха същите.

Обявиха носа му за счупен и му залепиха с лейкопласт някаква метална шина, откриха две счупени ребра и ги превързаха, после взеха да го мушкат в натъртените бъбреци, докато едва не припадна от болка, и го накараха да уринира в пластмасов съд. Успя да отвори очи и да забележи, че урината му е розова. Единият стажант каза, че лявата му ръка е изместена и го накара да я държи вдигната, докато я превързват. Лекарката се върна и надникна в устата му. Устните му бяха толкова подути, че при допира на металния инструмент, с който натисна езика му, едва не изкрещя от болка. Лекарката каза, че е имал късмет — липсвал само един от зъбите му. Има ли си зъболекар?

Изломоти някакъв отговор, който подутите устни направиха още по-неясен. Сложиха му още една инжекция. Долавяше умората на медиците — бе осезаема като брезент, който ги покрива всичките. През последните трийсет часа никой от тримата не бе спал повече от пет. Изтощението им го направи по-сънлив, отколкото самата инжекция.

Като отвори очи, видя до себе си полицайка. Жената го гледаше флегматично. Коланът с пистолета, радиото, фенерчето и другите неща висеше над пълните й бедра. Очите й бяха мътни, кожата й — на петна. Питаше за името и адреса му.

Бремън примигна, помисли си за властите и Вани Фучи, макар че трябваше да напрегне паметта си, за да се сети кой беше Вани Фучи през мъглата на обезболяващото лекарство. Даде й името и адреса на Франк Лоуъл, шефът на катедрата в Хейвърфорд. Приятелят, който бе обещал да запази мястото му в университета.

— Доста далеч сте от дома, мистър Лоуъл — каза полицайката.

Лявото му око бе подуто и затворено, а дясното почти не виждаше, тъй че не успя да прочете името на табелката над значката й. В отговор измърмори нещо.

— Можете ли да опишете нападателите? — попита тя и затърси молив в джоба на куртката си. Той фокусира зрението си върху детинския й почерк. Над i-тата поставяше малки кръгчета, както някои от първокурсниците, на които беше преподавал в Хейвърфорд. Описа нападателите.

— Чух, че единият от тях нарича другия — най-високия — Червения. — Каза го, макар да помнеше, че по време на побоя не се бяха обръщали един към друг по име. Но бе сигурен, че на един от тях наистина му викат Червения.

Внезапно си даде сметка, че мисловните потоци около него са някак далечни. Дори вълните на паниката и болката от другите пациенти в спешното отделение, както и немите викове и стонове откъм тъмните стаи, подредени над него като сандъци, пълни с човешко страдание, идваха до него смътни и приглушени. Усмихна се на полицейската служителка и благослови обезболяващото средство, каквото и да беше то.

— Портфейлът ви липсва — продължи тя. — Също и паспортът, застрахователната карта — всичко.

Полицайката го гледаше и дори през мъглата на лекарството той почувствува подозрителността й: приличаше й на скитник, макар да бяха проверили ръцете, бедрата и ходилата му — никакви белези; и въпреки че в урината му имаше доста кръв, липсваха следи от наркотици и алкохол. Усети как тя решава да му даде възможност да се възползва от плодовете на съмнението.

— Ще прекарате нощта тук, под наблюдение, мистър Лоуъл — обяви тя. — Казал сте на д-р Чолбът, че нямате на кого да се обадите тук в Денвър, така че д-р Елкхарт настоява да останете в болницата под наблюдение. Ще ви настанят веднага щом се освободи стая, ще прегледат контузения бъбрек още тази вечер и утре пак. Сутринта ще изпратим някого да ви разпита по-подробно за побоя.

Бремън затвори очи и бавно кимна, но когато отново ги отвори, откри, че е сам върху носилка на колела в кънтящ коридор. Часовникът показваше 4.23. Приближи се жена в розов пуловер, която намести одеялото му и каза:

— Всеки момент ще се освободи стая.

После си отиде и той с огромно усилие си наложи да не заспи отново.

Бе постъпил глупаво, като даде името и адреса на Франк Лоуъл. Ще му позвънят сутринта, ще му дадат описанието, ще го арестуват и ще го разпитват за изгорената къща… и може би за трупа, намерен в блатата на Флорида.

Той изстена и се изправи в седнало положение, спускайки крака от ръба на носилката. Едва не падна. Погледна босите си ходила и видя, че е облечен в тънък като хартия болничен халат и че на лявата му китка има пластмасова гривна.

Гейл. Господи, Гейл.

Смъкна се от носилката, коленичи и претърси със здравата си ръка полицата отдолу. Дрехите му бяха там, окървавени и раздрани. Огледа се — коридорът бе празен, само откъм ъгъла се чу изскърцването на гумени подметки, — после се довлече до нещо като склад в дъното, взе да се облича, но това му причини такива болки, че се отказа; просто наметна ризата си върху провесената на врата ръка като пелерина и излезе. Преди това претършува коша с мръсните дрехи, измъкна бяло памучно стажантско яке и го навлече с усилие, макар да знаеше, че то няма да го предпази от студа на улицата.

Огледа се отново, изчака стихването на всякакъв шум и пое с всичката бързина, на която бе способен, към страничната врата.

Навън валеше сняг. Тръгна по някаква уличка, без да знае къде се намира и къде отива. Над главата му, между тъмните канари на сградите, небето не даваше никакви признаци на развиделяване.