Дан Симънс
Кухият човек (24)

Очи

Джереми и Гейл се обичат със страст, която понякога ги плаши.

Веднъж Джереми казва, че връзката им е като плутониевите топчета, подложени на насочен навътре взрив в лабораториите „Лоурънс Ливърмор“ с помощта на сто лазера, разположени върху сферичната им повърхност, които едновременно стрелят навътре, принуждавайки плутониевите молекули да се приближават все по-плътно и по-плътно една към друга, докато между отделните атоми не остане никакво пространство и топчето се взриви първо навътре, а след това навън, осъществявайки водороден синтез. Но само теоретически, уточнява той. Траен синтез на практика все още не е постигнат, добавя.

Гейл отвръща, че би могъл да измисли по-романтична метафора.

Но после, като се замисля, вижда точността на сравнението му. Любовта им би била уязвима и неустойчива без тяхната телепатична способност и би изчезнала след време, ако не беше тя и сближаващите ги хиляди ежедневно споделяни неща, които взривяват страстта им в огнена вихрушка, каквато може да се наблюдава единствено в звездните ядра.

Тази близост е подложена на безброй изпитания: човешкото желание за усамотение, което и двамата трябва да потискат, равновесието между емоционалната, артистична и интуитивна натура на Гейл и установените, понякога скучни възгледи на Джереми за нещата, също и търканията, неизменно възникващи от факта, че всеки от двамата знае прекалено много за другия.

Един пролетен ден Джереми вижда в университета красива млада жена — тя се е навела да вдигне някакви книги и в този момент вятърът повдига полата й — и този кратък еротичен миг не остава тайна за Гейл четири часа по-късно, също както издайническото ухание на чужд парфюм или петънцето от червило на яката на ризата за друга съпруга.

Те се шегуват с този случай. Но съвсем не им е до шеги, когато следващата зима Гейл изживява кратко, но бурно увлечение по един поет на име Тимъти. Тя се опитва да потисне чувствата си или поне да ги затвори зад останките от мисловния щит между нея и Джереми, но емоционалното й прегрешение грее като неонова лампа в тъмна стая. Джереми го долавя веднага и не е в състояние да скрие собствените си чувства — болка и впоследствие някаква патологична наслада. Повече от месец краткото й бързо повяхващо увлечение на Гейл към поета лежи между нея и съпруга й като хладно острие на меч в нощта.

Емоционалната разюзданост на Гейл понякога спасява Джереми от пълната загуба на здравия разум — самият той го казва, — но от време на време го отвлича от работата му, от мисленето му, от преподаването. Гейл се извинява, но Джереми продължава да се чувствува като малка лодка, подмятана от бурните вълни на могъщите й емоции.

Неспособен да открие поезия в собствената си памет, търси образи в мислите на Гейл, за да я опише. И често ги намира.

Когато Гейл умира, той се сеща за тъкмо един такъв зает от нея образ, докато мълчаливо разпръсква пепелта й из овощната градина край поточето. От стихотворение на Теодор Рьотке:

Спомням си къдрите, живи и влажни като ластари,

погледа бърз, кратката коса усмивка на щука;

как щом заговореше, думите се редяха сами от устата

и тя с наслада се люшкаше върху своите мисли —

птичка, честито развяла опашка —

а песента й разклащаше листи и клонки.

Сенките пееха с нея,

листите вместо да шепнат шумоляха в целувки

и под розите из посърнали долини гробовете запяваха.

Но когато бе тъжна, в глъбини тъй бездънни се хвърляше,

че и баща даже не би я намерил:

със лице скрито във сламата,

в бистри води потопена.

 

Врабче мое, тебе те няма;

чакам те като папрат с назъбена сянка.

Влажният камък не ме утешава,

нито мъха, вплел и последната светлина.

 

О, само да можех от този сън да те вдигна,

гълъбице с пречупени морни криле!

Но над влажен гроб аз мълвя тез любовни слова…

Неврологичните изследвания на Джейкъб Голдмън принуждават Джереми да навлезе в неизвестни нему области на математиката, с които иначе би се позанимавал просто от любопитство, ако изобщо някога се наканеше, и които сега, през последните месеци преди заболяването на Гейл, изпълват и променят целия му живот.

Математиката на хаоса и неправилните повърхнини.

Подобно на повечето съвременни математици Джереми също се е докосвал, макар и повърхностно, до нелинейната математика; и както повечето съвременни математици предпочита нейната класическа, линейна разновидност. Мрачното царство на математиката на хаоса, ненавършила и двайсет години като сериозна наука, му се е струвала твърде експериментална и някак странно стерилна, преди интерпретацията на холографските данни на Голдмън да го е запокитила в нейната бездна. Неправилните повърхнини са онова умно нещо, което приложните математици използват за компютърните си графики — открил ги е в няколкото кадри от филма „Стар трек“, който Гейл го е накарала да изгледа, в някои илюстрации в „Сайънтифик Америкън“ и „Математикъл интелидженсър“.

Сега Джереми сънува математиката на хаоса и неправилните повърхнини.

Вълновите уравнения на Шрьодингер и анализите на Фурие на човешките холографски мисловни модели са го довели в този лес на хаоса, но Джереми открива, че там се чувствува добре. За пръв път в живота и кариерата си той копнее за компютър; накрая поставя един мощен 486 PC с вградено CD-ROM устройство в светая светих на кабинета си у дома и започва да подава молби до университетската администрация да му се осигури компютърно време. Но то не стига.

Джейкъб Голдмън казва, че може да приспособи един от компютрите Крей MIT X-MP за програмата, предназначена за работа в областта на математиката на хаоса, и Джереми по цели нощи не спи от нетърпение. Когато инсталирането завършва — четирийсет и две минути, което е цяла вечност от скъпоценното компютърно време на „Крей“ — решенията са частични, незавършени, въодушевяващи и ужасяващи с възможностите, които крият. Джереми си дава сметка, че ще им трябват поне няколко такива компютъра и двама-трима талантливи програмисти.

— Дай ми три месеца — казва Джейкъб Голдмън.

Ученият успява да убеди някого от администрацията на Буш, че работата му върху нервните пътища и холографските функции на паметта имат отношение към дълго нерешения проблем за подобряването на „фактическата реалност“ в пилотската кабина на самолетите от военновъздушните сили и след десет седмици той и Джереми получават достъп до така необходимите им свързани компютри „Крей“ и програмисти за подготовка на данните.

Резултатите са математически кодирани — дори чертежите са неразгадаеми за всеки, който не е математик-изследовател — и Джереми прекарва летните вечери в кабинета си, сравнявайки своите уравнения с изящните компютърни рисунки на неопределените притегатели на Колмогоров, приличащи на разрязани кръгли червеи, но със същите квази-периодични интерферометърни фигури, морета на хаоса и резонансни острови, които е предугадил в собствените си далеч по-несъвършени математически изчисления.

Подготвя профилите на Поанкаре на сриващите се вероятностни вълни и компютрите — придвижвайки се през неправилни повърхности, които не се надява някога да проумее — го зариват в купища данни и изображения, напомнящи фотографии от някакъв далечен воден свят, където тъмносините морета са изпъстрени с острови във формата на морски кончета в пищни цветове и безкрайна топологична сложност.

Джереми започва да разбира. Точно когато всичко започва да си идва на мястото — когато данните от Джейкъб, компютърните изображения на неправилните повърхнини, красивите и ужасяващи уравнения на хаоса върху черната му дъска започват да се съчетават — нещата в „реалния“ свят тръгват на зле и се разпадат. Първо Джейкъб. После Гейл.

Три месеца след първото им посещение в клиниката за лечение на стерилитета Джереми отива на поредния периодичен преглед при своя лекар. Случайно споменава за всичките изследвания, на които са се подложили с Гейл и за мъката им, че не могат да си имат дете.

— И ти направиха само един анализ на спермата? — пита д-р Лемън.

— Ами да — отвръща Джереми, разкопчавайки ризата си. — Всъщност предложиха да отида пак за още няколко, но бях много зает. Освен това първият анализ бе достатъчно убедителен. Нямам проблеми.

Д-р Лемън кима, но леко се намръщва.

— Спомняш ли си броя на сперматозоидите?

Джереми свежда поглед кой знае защо смутен.

— Ами… трийсет и осем, струва ми се. Да.

— Трийсет и осем милиона на милилитър?

— Да.

Д-р Лемън кимва отново и прави жест.

— Не си обличай ризата, Джереми. Ще направим още едно измерване на кръвното налягане.

— Нещо не е в ред ли?

— Не — казва д-р Лемън и нагласява апарата. — Обясниха ли ти в клиниката, че за добър тест се смята този с четиридесет милиона сперматозоиди и поне шейсет процента от тях нормално движещи се?

Джереми се колебае.

— Мисля, че да. Но те казаха, че е малко под средното, тъй като Гейл и аз… ами не сме се въздържали през петте дни преди теста и…

— И ти казаха да отидеш за още няколко усреднителни проби, но че почти сигурно на теб ти няма нищо и че по всяка вероятност причината е у Гейл?

— Точно така.

— Смъкни си гащетата, Джери.

Джереми ги смъква, изпитвайки леко неудобство, докато лекарят опипва тестисите му.

— Запуши носа и устата си с ръка — нарежда д-р Лемън. — Така… сега въздух не влиза отникъде… сега се напъни, сякаш искаш да го вдигнеш.

Джереми понечва да махне ръката си и да се пошегува, но се отказва. Напъва се.

— Още веднъж — казва д-р Лемън.

Джереми трепва от силното стискане.

— Много добре, отпусни се. Можеш да се обличаш.

Лекарят отива до мивката, смъква найлоновата ръкавица и измива ръцете си.

— Какво беше това, Джон?

Лемън бавно се извръща.

— Нарича се „маньовър на Валсалва“. Усети ли натиска на пръстите ми върху вената от двете страни на тестисите си?

Джереми кимва усмихнат. Да, усетил го е.

— Като натискам там, аз усещам потока на кръвта… и ще ти кажа, че тя не тече накъдето трябва, Джери.

— Не тече накъдето трябва?

Д-р Лемън кима.

— Сигурен съм, че имаш разширени семенни вени както в левия, така и в десния тестикул. Изненадан съм, че не са проверили това в клиниката.

Джереми чувствува как го облива тревожна вълна студена пот. Мисли си за всичките унизителни прегледи, които е претърпяла Гейл през изминалите няколко седмици… и за тези, които я очакват занапред. Той прочиства гърлото си.

— Възможно ли е тези… тези разширени вени… възможно ли е те да са причината да нямаме деца?

Д-р Лемън се навежда над бюрото и скръства ръце.

— Може би, Джери. Ако имаме двустранно варикоцеле, това със сигурност влошава подвижността на сперматозоидите, както и техния брой.

— Искаш да кажеш, че трийсет и осемте милиона в клиниката са били някаква аномалия?

— Вероятно — казва лекарят. — Бас държа, че подвижността не е изследвана както трябва. И че по-малко от десет процента от сперматозоидите са се движили нормално.

Джереми усеща как в него се надига гняв.

— Защо?

— Варикоцелето — разширените вени в тестисите ти — е нарушение на функциите на някоя от клапите в семенната вена, която принуждава кръвта да се връща обратно от бъбреците и надбъбречните жлези в тестисите. Това повишава температурата в скротума…

— Което снижава производството на сперматозоиди — довършва Джереми.

Д-р Лемън кимва.

— Кръвта също така носи концентрирани отровни вещества от обмяната, например стероиди, които допълнително затрудняват производството на сперматозоиди.

Джереми се втренчва в стената, където самотно виси евтина репродукция от творба на Нормън Рокуел, на която провинциален лекар преслушва сърцето на дете. Лекарят и детето са розовобузести карикатури.

— Може ли това да се оправи?

— Чрез операция — казва д-р Лемън. — При мъже с брой на сперматозоидите по-малко от десет милиона на милилитър — категория, към която трябва да те включим — обикновено настъпва сериозно подобрение. Ако не се лъжа, цифрата е някъде около осемдесет и пет или деветдесет процента. Трябва да проверя.

Джереми отмества поглед от картината и го насочва към лекаря.

— Можеш ли да ми препоръчаш хирург?

Д-р Лемън разперва длани в успокоителен жест.

— Според мен най-добре първо иди в клиниката, разкажи им за нашето подозрение за двустранно варикоцеле, накарай ги да направят другите изследвания на спермата и ги остави те да посочат подходящ хирург. — Той хвърля поглед към талона на бюрото си. — Взели сме кръв днес; ще вдигна по тревога лабораторията, за да направят хормоналната картина — на тестостерона, естествено, но и на фоликулния хормон и хормона на хипофизната жлеза. Предполагам, че стойностите ще са ниски и ще бъдеш категоризиран като евентуално нестерилен. — Той потупва Джереми по гърба. — Тежки думи, но добра вест, тъй като оперативната прогноза е благоприятна. Много по-добра, отколкото при стерилитета на жените.

Д-р Лемън се колебае — и Джереми вижда това — дали да не отправи критика към колегите си, но накрая казва:

— Работата е там, Джери, че много от лекарите в тези клиники смятат, че в деветдесет процента от случаите на безплодие проблемът е у жената. И нямат навика да преглеждат мъжете внимателно, щом изследването на спермата е задоволително. Един вид професионално късогледство. Но сега, след като разберат за варикоцелето… — Той се спира до вратата и наблюдава как Джереми си закопчава ризата. — Искаш ли аз да им го съобщя?

Колебанието на Джереми трае само секунда.

— Не. Аз ще им кажа. Може би ще те потърсят за справка.

— Добре — съгласява се д-р Лемън и се приготвя да приеме следващия си пациент. — Ян ще ти донесе резултатите от кръвния тест утре следобед. Ще приготвим всички данни за клиниката, когато ги поискат.

Джереми кима, облича якето си, минава през чакалнята и излиза навън. Докато кара към къщи, се приготвя да скрие зад мисловния си щит новината за варикоцелето. Само за известно време, казва си той, херметизира щита и го покрива със случайни мисли и образи, като трапер, който замаскирва ямата с листа и клонки. Само за известно време, докато обмисля нещата.

Но още докато се опитва да забрави какво е научил, той знае, че лъже.