Дан Симънс
Кухият човек (16)

Палто на плъх, пера на гарван, кръстосани тояги

Бремън заживя в картонен навес под моста на Двайсет и трета улица и бързо научи молитвата на оцеляването: ставай преди изгрев слънце, чакай, закусвай в църквата на Армията на спасението на Деветнайсета улица, след като си висял поне час до идването на пастора, който първо ти държи прочувствена проповед, после още половин, докато донесат претоплената храна… после, към 10.30 се мъкни през двайсет пресечки до Фара, за да обядваш след още чакане. На Фара набират работници и трябва да се реди на опашка за работа, за да стигне до опашката за обяд. Обикновено наемат по пет-шест мъже и жени от около шейсетте чакащи, но през април него го избират няколко пъти. Може би защото е сравнително млад. Обикновено работата не изисква специални умения и внимание — състои се в почистване около Конгресния център или метене на самия Фар. Бремън я върши без да се оплаква, доволен, че има с какво да си запълва времето между безкрайното висене и обикаляне насам-натам, за да се нахрани.

Вечерята е в „Христос спасява!“ близо до жп гарата или пак в двора на Армията на спасението на Деветнайсета улица. „Христос спасява!“ всъщност е молитвен дом на християнската общност, но всеки го знае по името върху кръстатата табела отпред, на която средното „С“ на хоризонталното „Христос“ служи за началното „с“ на вертикалното „спасява“. Бремън често се заглежда в празното пространство над „С“-то от вертикалната част на кръста и му се иска да напише нещо там.

Храната в „Христос спасява!“ е доста по-добра, но проповедите са толкова дълги, че понякога повечето от присъствуващите заспиват и хъркането им се смесва с куркането на червата, докато преподобният Били Скот и монахините благоволят да им позволят да се наредят на опашка за вечерята.

От време на време се разхожда с другите по Шестнайсета улица, преди да се върне в картонената си бърлога към единайсет вечерта. Не проси, но като стои край Душата или Мистър Поли или Кари Т и децата й, понякога получава пай от милостинята. Веднъж един негър в скъпо мериносово палто му дава банкнота от десет долара.

Нея вечер, както почти винаги, той се отбива в денонощния магазин за напитки, купува бутилка „Буревестник“ и си я занася в бордея.

Април беше ужасен в Майл Хай сити. По-късно си даде сметка, че едва не е умрял през последните седмици на денвърската зима, особено през първата нощ на бягството си от болницата. Валеше сняг. Той бродеше из лабиринта от тъмни, мръсни улички между мрачните сгради. Накрая се озова в квартал, целия от опожарени къщи и преспа сред обгорелите греди. Болеше го навсякъде, но разбитата му уста, счупените ребра и изкълченото рамо бяха като вулканични върхове на болката, издигащи се над океана на общото телесно страдание. Инжекцията, която му бяха направили преди няколко часа, вече не действаше, но благодарение на нея поне все още се чувстваше сънливо.

Намери кътче между тухлен комин и овъглена греда и тъкмо се канеше да заспива, когато някой енергично го разтърси.

— Ей, човече, ами че ти и палто нямаш. Ако останеш тук, ще пукнеш и това си е самата шибана истина, казвам ти!

Бавно дойде в съзнание. Примигна срещу бледо осветеното от далечна улична лампа лице. Черно и сбръчкано лице над рошава раздвоена брада, тъмни очи, почти изцяло скрити под мръсна шапка от чорап. Човекът бе навлякъл поне четири ката горни дрехи и всичките те воняха. Помогна му да стане на крака.

— Азссам — изломоти Бремън. В кратките мигове сън, макар и не съвсем без сънища, мисловните потоци бяха по-слаби от когато и да било след смъртта на Гейл. — Азссам, мамка му.

Той освободи ръката си и се опита отново да се сгуши в ъгълчето си. През дупката в полурухналия таван валеше кротък сняг.

— Не мож’ тъй Душата да те остави да пукнеш тука ей, щото си глупав малък мизерен смотльо.

Гласът на чернокожия бе странно топъл, някак в тон с тихата нощ и кротко сипещите се върху овъглените греди снежинки.

Остави се негърът да го изправи и поведе към грозно зеещата врата.

— Имаш ли дом? — питаше за кой ли път човекът. Или може би бе попитал само веднъж, а останалото бе просто ехото на мислите в главите им… Не бе сигурен. Старецът поклати глава.

— Добре, добре, тоя път ще преспиш при Душата, ама само докато се съмне и главата ти се избистри. Става ли?

Помъкнаха се през безкрайни квартали, покрай тухлени сгради, осветени от неземните оранжеви светлини на града, отразявани от ниските буреносни облаци. Накрая стигнаха до висок пътен мост и се спуснаха в мрака по покрития със замръзнали бурени склон. Долу имаше колиби от празни щайги и пластмасови листове и пепел от огньове между изоставени коли. Душата го заведе в една от по-големите постройки — истинска къщичка от пластмаса и дъски; бетонната колона на моста й служеше за стена, а лист ламарина — за врата.

Той посочи купчина вмирисани дрипи и одеяла. Бремън трепереше така неудържимо, че не можеше да се стопли, колкото и дълбоко да се заравяше в тях. Душата въздъхна, съблече два ката от връхните си дрехи, метна ги отгоре и се сви до него. Миришеше на вино и урина, но топлината на тялото му проникваше през дрипите.

Все още треперещ, но вече малко по-слабо, отново потъна в глъбините на съня.

Април бе жесток, но и май не бе много по-милостив. Зимата като че с неохота си заминаваше от Денвър и дори след по-меките дни нощният въздух на 5280 фута надморска височина бе мразовит. От време на време между сградите на запад се провиждаше стръмно възвишаващата се истинска планина, чийто склонове и подножия от ден на ден губеха от белотата си, но върховете й си останаха заснежени и през юни.

И тогава изведнъж дойде лятото и Бремън започна да ходи на храна заедно с Душата, Кари Т и останалите през трептящия от горещината въздух по тротоарите. Често по цял ден оставаха в сянката на моста над бордея, далеч отвъд железопътната линия край река Плат. Ченгетата бяха разтурили по-удобния им лагер под моста на Двайсет и трета улица в средата на май — „пролетно почистване“ го бе нарекъл Мистър Поли — и се осмеляваха да го напуснат едва след мръкване, за да се нахранят в някоя от отворените до късно мисии оттатък сградата на щатския конгрес.

Алкохолът не премахна проклятието на изострената му телепатична способност, но поне донякъде я притъпяваше. Или поне така си внушаваше. Виното му причиняваше страхотно главоболие и може би главоболието понижаваше интензивността на мисловните потоци. Не беше изтрезнявал от края на април. Това бе истинско самоунищожение, което не тревожеше нито Душата, нито обикновено загрижената Кари Т, тъй като и те самите правеха същото; но водейки се по абсурдното правило, че ако малко пиене не вреди, то повече пиене ще вреди още по-малко, той почти се бе довършил физически и психически; започна да си купува трева от едно момче, което се навърташе покрай колежа „Орейрия“.

Бе получил пари за двата дни работа на Фара и се върна в бордея в празнично настроение.

— Какво си се захилил под това шибано място, дет’ си го оставил за мустак, а? — попита Душата, но Бремън не му обърна внимание и се шмугна в колибата си. Не беше пушил от младежките си години, но сега запали лулата, която си бе купил от момчето край „Орейрия“, бутна стъкленото топче върху отвора, както му бяха казали, и дълбоко вдиша дима.

Няколко секунди всичко бе тихо и спокойно. После настъпи ад.

Джери, моля те… чуваш ли ме? Джери?

Гейл?

Помогни ми, Джери! Вземи ме оттук. Образът на последното, което бе видяла: болничната стая, четвърто легло, синьото одеяло в краката й. Няколко медицински сестри около нея. Болката бе по-силна, отколкото си спомняше Бремън… по-лоша отколкото през часовете и дните след побоя, когато костите му зарастваха накриво и цялото му тяло бе в кръвоизливи… Болката на Гейл бе неописуема.

Помогни ми, Джери! Моля те.

— Гейл! — изкрещя той на висок глас в бърлогата си. Замята се насам-натам, трошейки с юмруци картонените стени, докато рухнаха и не заудря бетона. — Гейл!

Крещя и блъска почти два часа през този отиващ си априлски ден. Никой не дойде да види какво става. На сутринта, докато се мъкнеха към Деветнайсета улица, останалите отбягваха погледа му.

Повече не посегна към дрогата.

 

 

Мислите на Душата бяха остров на блажена ленива хармония сред море от душевен хаос. Прекарваше при стареца колкото се може повече време, опитвайки се да не подслушва мислите му, но всеки път когато бавните, ритмични, почти безсловесни разсъждения проникваха през повредения му мисловен щит и завесите от алкохолния унес, той чувствуваше спокойствие.

Душата, откри Бремън, си бе спечелил това прозвище още от затвора, в който старецът бе прекарал повече от една трета от столетието. На младини Душата кипял от свирепа ярост; бил член на улична банда, с десетилетия изпреварила времето си: всички в нея били въоръжени с ножове, злопаметни, търсещи и най-малкия повод да се сбият. При едно такова сбиване в края на четиридесетте години в Лос Анжелис загинали трима от по-младите, а Душата получил доживотна присъда.

Била присъда до живот в истинския смисъл на думата: докато пукнеш. Душата се отърсил от уличните си маниери, фалшивото перчене, тарикатската повърхностност, чувството за самосъжаление и убеждението, че животът е безсмислен. И докато с ускорени темпове усвоявал жизненоважната физическа и духовна издръжливост, нужна за да оцелее в най-страшното крило на най-страшния каторжен затвор в Америка — волята да се бие ако трябва до смърт, но да не позволи да му се наложат по никакъв начин, — у него се възцарявал някакъв вътрешен мир, почти безметежен покой; там, насред затворническия ад.

Пет години не разменил и дума с никого. След това си отварял устата само при необходимост, предпочитайки да запазва мислите си за себе си. А мислел усилено. Дори в безсистемните си телепатични контакти Бремън виждаше откъслечни образи от дните, месеците и годините, през които Душата се бе ровил из затворническата библиотека и бе чел в килията си — първо заниманията му с философия, започнали с приемането на християнството, а после, през шейсетте, с притока на новата порода чернокожи престъпници — второто покръстване в негърската мюсюлманска религия, последвано от преминаване от догмата към истинското богословие, истинската философия. Душата чел и изучавал Бъркли и Хюм, Кант и Хайдегер. Примирил Тома Аквински с етичните реалности на тъмните улички и отхвърлил Ницше като просто още един самодоволен и наперен фукльо, който си търси белята.

Личната философия на Душата не се изразяваше с думи и образи. Бе нещо много по-близо до Зен или до-изящните безсмислици на нелинейната математика, отколкото до всичко, с което се бе сблъсквал Бремън. Душата бе отхвърлил този заразен от расизъм, порнография и омраза от всякакъв вид свят, но го бе отхвърлил без гняв. Вървеше през него с достолепно достойнство — като грациозен египетски кораб, плаващ сред касапницата на някоя морска битка между гърци и перси — и стига мирният му и безсловесен унес да останеше необезпокоен, не би попречил на света да се грижи за себе си, докато самият той се грижи за градината си.

Душата бе чел „Кандид“.

Често търсеше блаженството на спокойните мисли на стареца също както малкият кораб търси подслон край подветрената страна на остров, когато в морето се разрази буря.

А обикновено в морето бушуваха бури. Прекалено силни, за да може дори самовглъбената унесеност на Душата да му осигури подслон задълго.

 

 

Бремън знаеше по-добре от когото и да било, че съзнанието не е радио — нито приемник, нито предавател, — но с отминаването на лятото в Денвър, щата Колорадо, започна да чувства, че някой настройва мозъка му на все по-мрачни и по-мрачни дължини на вълните. Вълни на страха и бягството. Вълни на силата и собствените възможности.

Вълни на насилието.

Започна да пие повече и мисловните потоци се превърнаха в крясъци. Алкохолната замаяност донякъде помагаше; главоболието го разсейваше. Флегматичното присъствие на Душата бе щит, по-добър дори и от пиенето.

Но яростните крясъци продължаваха да звучат около него и над него.

Виждаше бандите на Крип и Блъд, които демонстративно обикалят с камиони териториите си на действие, явно търсейки повод да пребият някого, или крачат важно по моста на групи по трима и петима. Въоръжени. С малки 32-калиброви револвери и тежки автоматични пистолети калибър 45, рязани пушки и дори Узи и Мак–10. Търсейки повод да се сбият, повод да се ядосат.

Бремън се изтърколи в бърлогата си, пи и обхвана с две ръце пръскащата се от болка глава, но насилието бушуваше в него и през него, сякаш му бяха поставили инжекция с пагубен адреналин.

Усещаше страстта да причиняваш болка. Копнежа за насилие. Сексуалния кипеж на уличното насилие, попиващо в съзнанието във вид на поредица от образи и викове в забавено движение като кадри от любим видеофилм.

Съпреживяваше превръщането на слабостта в сила чрез простото натискане на спусъка или плъзването на ножа в дланта. Той почувствува напрежението и ужаса на жертвата, усети вкуса на болката й. Болка бе това, което човек предлагаше на другите.

Повечето жестоки хора, до които се докосваше посредством телепатията, бяха глупави — много от тях учудващо глупави, други задълбочаващи глупостта си с помощта на наркотиците, но мъглата в мислите и центровете на паметта им бе нищо в сравнение с миришещата на кръв яснота на настоящия миг, ударите на сърцето, почти сексуално възбуждащата неотложност на насилието, което трае секунди и което те са търсили и вкусили. Споменът за подобни мигове бе не толкова в паметта, колкото в ръцете, мускулите и слабините им. Насилието утвърждаваше. То изкупваше всичките скучни часове на очакване и оскърбително бездействие, на гледането на телевизия със съзнанието, че никога няма да притежаваш лъскавите дрънкулки, които показваха там — нито колите, къщите, дрехите и красивите жени, нито дори бялата кожа; и което е по-важно: за тези секунди на насилие им завиждаха всичките тия загладени физиономии от телевизионния екран и лица на филмови звезди — лица на хора, които само можеха да си играят на насилие, които само изпълняваха заучените и стерилни движения на съчинените мелодрами и подправяха истинската смърт с торбички червена боя по филмите…

В тези трескави сънища Бремън се разхождаше изпъчен по тъмни улички със затъкнат в колана пистолет, търсейки някого — жена или мъж — с неподходящ цвят на кожата или неподходящо изражение на лицето. Превръщаше се в Причинителя на болка.

Останалите в бордея не обръщаха внимание на виковете и стоновете му през нощта.

 

 

Кошмарите му се подхранваха не само от престъпниците и градските бедняци. Веднъж, докато седеше в хладната сянка в началото на някаква уличка една вечер в края на юни, Бремън долови мислите на търговците, разхождащи се по алеята на Шестнайсета улица.

Бели. От средната класа. Невротични, психопатични, параноидни, изпълнени с гняв и неудовлетворение, толкова истински, колкото и безсилната ярост на наркоманите Блъд или Крип. Всеки се сърдеше на някого и раздразнението тлееше, замъглявайки съзнанието като пушек от неразгорял се огън.

Хвърляйки по някой разсеян поглед към минувачите, отпиваше вино от бутилката в кафява торбичка, за да лекува постоянното си главоболие. Понякога му бе трудно да свърже ярките снопове на пламтящите им мисли със сивкавите силуети на телата им.

Тази жена на средна възраст, с късите панталонки и прекалено впитата блуза — Максин — на два пъти се бе опитвала да отрови сестра си заради пустеещата бащина земя в планините. Два пъти сестра й бе оживявала, и два пъти Максин бе ронила сълзи край болничното легло, оплаквайки лошия късмет и проклинайки ботулизма. Сега, мислеше си Максин, ще заведа сестра ми в старата къща на мястото на татко, ще й сложа поне трийсет грама арсеник в чилито и ще стоя при нея, докато се вкочани.

Нисичкият мъж с официалните обувки и костюм от Армани: Чарлз Лъдлоу Пиърс. Адвокат, защитник на гражданските права на малцинствата, дарител на поне половин дузина благотворителни организации в Денвър, чийто образ често се появяваше в светската хроника на „Денвър поуст“ до сияещото лице на съпругата му Дайърди. А Чарлз Лъдлоу Пиърс биеше жена си. Изблиците на периодичния му гняв намираха отдушник в юмручни побои, чиято жертва биваше тя. По лицето на Дайърди нямаше следи, тъй като Чарлз Лъдлоу Пиърс се въздържаше от даването на „уроци“, когато предстоеше благотворителен бал или някакво друго светско събитие… а ако урокът трябваше непременно да бъде предаден, то това, по взаимно мълчаливо съгласие, ставаше с напълнен с пясък чорап и само по тялото.

Но за Чарлз Лъдлоу Пиърс единствено истинските, пълноценни, довеждащи го до оргазъм уроци с паданията и юмруците по лицето и навсякъде бяха основата, на която се крепеше бракът им и която го предпазваше от полудяване. В тези случаи Дайърди се оттегляше на „почивка“ за седмица или повече във вилата им над Аспън.

Бремън сведе поглед и отпи от виното си.

Внезапно вдигна глава и зърна в тълпата забързан мъж. Остави торбичката с бутилката и го последва.

Мъжът продължи на изток по Шестнайсета улица и се спря пред Тейбър сентър — базар от стъкло и стомана. Помисли си да влезе и да поразгледа костюмите в „Брукс брадърс“, но се отказа и продължи на изток, пресичайки Лоурънс стрийт. Вечерният ветрец откъм хълмовете раздвижи листата на дръвчетата покрай автобусната алея от тухли и поразхлади сгорещения град. Мъжът крачеше, без да забелязва брадясалия просяк, който се мъкнеше половин квартал след него.

Не си направи труда да научи името му. И без него всичко бе пределно ясно.

Бони ще стане на единайсет през септември, но изглежда на тринайсет. По дяволите, направо си изглежда на шестнайсет! Гърдите й вече добре изпълват блузката. Косъмчетата на оная й работа поникнаха още през май миналата година. Карла казва, че на Бони й дошло миналия месец; че нашето момиченце вече е жена… Какво ли знае Карла!

Бе облечен в омачкан сив костюм. Бе излязъл от една от административните сгради по Петнайсета улица и чакаше автобуса за Чери Крийк. Той щеше да пристигне на спирката на две пресечки по на юг след осемнайсет минути. Мъжът беше висок и възпълен, но стегнат. Косата му бе вързана на опашка — онези конски опашки, разпространени напоследък сред мъжете на средна възраст, които предизвикваха у Гейл насмешка.

Влезе в „Брас Рейл“, барчето от дърво и месинг на северния ъгъл на Тейбър сентър. Бремън си намери сенчесто прикритие между две сгради, откъдето можеше да наблюдава изцяло стъклените стени на барчето. Отражението на ярките улични лампи обаче правеше стъклото непрозрачно.

Това нямаше значение. Той знаеше с точност къде седи мъжът и какво пие.

Вече две години откак го правим с Бони, а Клара, тая тъпа кучка, не подозира нищо. Мисли си, че болките в стомаха и сълзите на детето са от пубертета. Пубертет! Бог да благослови пубертета! Той вдигна чашата с „Дюар“. Винаги внимаваше какво му носят сервитьорите, защото се опасяваше да не му пробутат долнокачествен скоч, както обикновено из тия барчета.

Тази вечер ще е една от специалните. Нощта на удоволствията. Нощта на гиздавото момиченце. Той се изсмя и махна на келнера да му допълни чашата. Естествено, не е като първия път, но кое е? Първия път… Образи с кадифена кожа, едва покарали медночервени косъмчета по хълмчето на онова местенце, гърдите… едва напъпили тогава… момичето, което тихо плаче, заровило глава във възглавницата. Той бе прошепнал: „Ако не кажеш на никого, нищо няма да ти се случи. Ако кажеш, ще те вземат и ще те затворят в дом за сираци.“

Не е като първия път, но пък вече е усвоила някои номера… моята Бони… миличката Бони. Довечера ще я накарам отново да използва устата си…

Той довърши второто си уиски, погледна часовника си, излезе от барчето и забърза на запад по Шестнайсета улица. Бе почти стигнал до спирката, когато от сенките срещу Гарт Брадърс излезе някакъв дрипльо и се заклатушка през платното право към него. Мъжът се придвижи още надясно и предупредително се намръщи, за да сплаши пияния. Не се виждаха други хора и двамата сега бяха отчасти скрити от издигнатата затревена тераса и бетонната стена на стълбището под автобусната спирка.

— Изчезвай, приятелче — изръмжа той, когато просякът се приближи, и пренебрежително тръсна ръка. Човекът имаше рошава руса брада, налудничави очи зад залепените с лейкопласт очила, и въпреки горещината бе облечен с дълъг до земята шлифер. И не се махаше.

Той поклати глава и понечи да заобиколи просяка.

— Бързаш ли? — попита скитникът с гъргорещо от храчки гърло. Като че не бе говорил дни наред.

— Я се шибай! — отвърна той и тръгна към спирката.

Рязко дръпване изотзад го върна в сянката на стълбището. Той се извърна и изскубна сакото си от кирливия юмрук.

— Какво по дяволите…

— Бързаш за в къщи, за да се гавриш с Бони? — дрезгаво прошепна просякът. — Тази вечер пак, а?

Той се втрещи и зяпна. Студени тръпки полазиха по гърба му. Капки пот се стекоха изпод мишниците му и пропълзяха надолу под синята риза.

— Какво?

— Чу ме добре, заднико. Знаем всичко. Всички знаят. Вероятно и полицията. Може би вече те чакат с Клара в кухнята, заднико.

Мъжът продължи да зяпа с широко отворени очи, чувствайки как шокът се превръща в гняв, разгарящ се като керосин. Който и да е тоя крастав нещастник… както и… както и да е научил, все пак е с петнайсет сантиметра по-нисък и с осемдесет фунта по-лек. Може да убие тоя шибан скитник с едната си ръка, вързана на гърба.

— Хайде де, какво чакаш, убий ме, мръснико! — изхриптя просякът.

Странно, но по стълбите и тротоара под тях все още не се мяркаха хора. Сенките се удължаваха.

— Ей сега, по дяволите, ще те… — започна мъжът, но млъкна. Пламъкът на яростта му се издигна още по-буйно и избухна в чиста омраза, когато просякът се захили през сплъстената си брада. Той сви огромните си ръце в юмруци и направи три крачки към него, повтаряйки си, че трябва да спре малко преди онзи да е предал богу дух. На времето в колежа едва не бе убил един свой състудент. Ще се опита да спре преди нещастникът да е престанал да диша, но такова удоволствие ще бъде да смачка това покрито със струпеи кирливо лице…

Щом мъжът атакува с вдигнати юмруци, Джереми Бремън направи крачка назад. Бръкна под шлифера си, измъкна дебела тояга и я завъртя отдясно наляво със заучено още през студентските години движение, с което бе допринасял за победата на отбора си в не един бейзболен мач.

В последната секунда мъжът вдигна ръце да предпази лицето си. Тоягата се стовари върху тях, после върху раменете му и мъжът се свлече на стъпалата.

Той изръмжа и с мъка се изправи на крака. Бремън с все сила го мушна с тоягата в слънчевия сплит и когато онзи се преви надве, го халоса по тила. Мъжът се затъркаля надолу по стълбите, подскачайки смешно.

Някой на спирката започна да вика. Без да се обръща, Бремън пристъпи напред, вдигна дългата близо метър тояга и замахна. Ударът попадна в отворената уста на мъжа. Зъбите му изхвърчаха, пробляснаха на слънчевата светлина и се посипаха по улицата.

Онзи се изплю, седна и вдигна ръце пред лицето си.

— Това е за Бони — каза или поне се опита да каже през здраво стиснатите си челюсти, после замахна отново и този път тоягата попадна право в чатала.

Таткото изпищя. Откъм алеята се чу друг писък.

Приближи и отново стовари тоягата върху главата му. Разхвърчаха се трески. Мъжът политна. Бремън направи крачка назад и го ритна с все сила, представяйки си, че слабините му са футболна топка, поставена на точката за изпълнение на дузпа.

Откъм Ларимър стрийт изви сирена и млъкна. Нападателят се отдръпна, пусна сцепеното дърво, погледна гърчещото се тяло, обърна се и хукна.

Чуха се викове; най-малко двама души се завтекоха след него.

С разперен шлифер, развяваща се брада и очи, толкова широко отворени, че изглеждаха празни — белтъци, лепнати върху спеченото от мърсотия лице — Бремън тичаше към сенките под железопътния мост.