Джоана Линдзи
Подаръкът (8)

8.

По-късно следобед пристигна Едуард, вторият по-голям брат от четиримата братя Малъри, придружаван от семейството си. Реджи го осведоми за тайнствения гроб, който бяха открили в земите на Хавърстън, и за особеното чувство на Ейми, че Подаръкът не е обикновен подарък.

Ейми чувстваше, че това не е само обикновен подарък, а нещо много по-важно и че по някакъв начин има връзка със загадката около Ана Малъри.

А веднъж появило се, това чувство нямаше лесно да се разсее. Беше толкова силно, че младата жена взе решение същата нощ да отвори подаръка. Не можеше само да реши дали да изчака Уорън да заспи, или да му довери намерението си. Фактът, че той не изглеждаше никак уморен, дори след страстното им любене, реши въпроса.

Отпусната в прегръдките му, докато ръцете му лениво я галеха, тя прошепна в ухото му:

— Тази нощ ще сляза долу и ще отворя Подаръка.

— Разбира се, че няма да го направиш — кротко отвърна той. — Ще се наслаждаваш на вълнението и като всички нас ще дочакаш Коледа, за да разбереш какъв е Подаръкът.

— Бих искала да мога, Уорън, наистина бих искала, но знам, че това ще ме подлуди. Особено след като се обзаложих с Джереми, че ние ще открием всичко за нашата прабаба, преди годината да изтече.

— След като Джейсън изрично забрани този облог?

— Не го е забранил изрично, а и освен това вече е късно да се откажа.

Съпругът й седна в леглото и я изгледа.

— Но какво общо има облогът ви с Подаръка?

— Имам странното чувство, че отговорът се крие в онази кутия. А моите чувства рядко грешат, Уорън. След като го знам, как бих могла да чакам до Коледа, за да разбера какво има в онази кутия?

Той поклати глава и изрече с толкова неодобрителен тон, че й напомни за някогашния Уорън, който никога не се смееше или усмихваше:

— Бих очаквал подобно поведение от децата, ала не от майка им.

Тя го погледна, без ни най-малко да се засегне от думите му.

— Нима не си поне малко любопитен?

— Естествено, но бих могъл да почакам до…

— Но аз не мога — развълнувано го прекъсна Ейми. — Ела с мен, Уорън. Ще бъда много внимателна. И ако се окаже, че това е просто обикновен подарък, макар и доста тайнствен, ще завия отново кутията и никой няма да разбере, че съм я отваряла.

— Сериозно ли говориш? — попита съпругът й. — Наистина ли си решила да се промъкнеш долу посред нощ също като някоя любопитна гимназистка…

— Не, не, аз и ти, също като разумни възрастни ще направим опит да разрешим загадката, която продължи прекалено дълго.

Уорън се засмя, свикнал със странната логика жена си, както и с навика й да не обръща внимание на сериозните му и принципни доводи. Но тъкмо в това бе магията на Ейми. Тя не приличаше на другите жени.

Предаде се с усмивка.

— Много добре. Вземи халатите ни и някакви обувки. Предполагам, че камината в салона е угаснала и сигурно долу е доста студено.

Не след дълго двамата стояха край малката маса. Уорън не бе особено любопитен, но Ейми едва сдържаше вълнението си, представяйки си какво ще открие под красивата опаковка. В салона не бе студено, защото който и да бе излязъл последен, бе затворил вратата зад себе си, за да задържи топлината. След като влязоха, Уорън също я затвори и запали лампата.

Но вратата внезапно се отвори и сепна Ейми, която тъкмо протягаше ръка към подаръка. В стаята влезе Джереми.

— Залових ви на местопрестъплението, а? Ейми, как не те е срам!

Ейми се изчерви. Джереми бе не само неин братовчед, но и най-близкият й приятел.

— А ти би ли благоволил да ми обясниш какво търсиш тук в този късен час? — малко сковано попита младата жена.

Той й смигна и сухо рече:

— Същото, което и вие, предполагам.

Тя се засмя.

— Разбойник. Затвори вратата.

Той протегна ръка, но отстъпи, защото в стаята влезе Реджи, боса и пристягаща пеньоара си. Когато останалите се втренчиха в нея, тя раздразнено изсумтя:

— Не съм дошла, за да отворя Подаръка — е, може и да ми е минавала подобна мисъл, но сигурно щях да се уплаша, преди да го направя.

— Каква опашата лъжа тръсна, Реджи — заяви Дерек, който изникна точно зад нея. — Добър опит. Имаш ли нещо против някой път да се възползвам от това неубедително извинение? По-добре е от нищо.

— Смайваш ме, Дерек — обади се Келси. — Каза, че ще имаме късмет, ако първи отворим Подаръка, и наистина се оказа прав!

— Не е кой знае каква заслуга, скъпа моя — усмихна се той на съпругата си. — Просто познавам много добре братовчедите си.

И наистина се оказа прав, защото следващите среднощни посетители се оказаха Травис и Маршал — братята на Ейми, които се опитаха едновременно да се промушат през вратата. Беше им нужен само миг, за да осъзнаят, че не са сами.

Травис хвърли един поглед върху множеството и измърмори към брат си.

— Казах ти, че идеята ти не струва.

— Тъкмо обратното. Изглежда, че ние не сме единствените, на които е хрумнала — весело отговори Маршал.

— Ей, нима всички мислим еднакво? — засмя се Джереми.

— Едва ли — отвърна Ейми. — Не виждам чичо Джейсън и баща ми. Нито пък чичо Джеймс и Тони. Не че последните двама мислят еднакво, те просто не мислят като нас.

В салона се разнесе кашлица и Ейми завъртя очи, а после се усмихна, когато чу Антъни.

— Защо имам чувството, че вие, по-младите, си мислите, че вече сме твърде стари, за да сме будни по това време на нощта?

— Пак ли опяваш за възрастта ни, скъпо момче? — тросна му се Джеймс. — Ти може и да си започнал да изкуфяваш, но аз все още съм в разцвета на силите си.

— Едва ли е възможно да изкуфея преди теб, старче, след като ти си по-голям от мен — самодоволно изтъкна Антъни.

— Само с една проклета година — промърмори Джеймс, преди да влезе в салона.

За разлика от племенничките и племенниците си, които бяха по нощни облекла, Джеймс и Антъни все още бяха напълно облечени, защото още не си бяха лягали. Всъщност двамата се оплакваха един на друг над бутилка с отлежал коняк в кабинета на Джейсън. Нещастните съпрузи бяха намерили вратите на спалните си заключени и бяха решили да се утешат с едно питие. После до ушите им достигнаха странни поскърцвания на стълбите, които ги накараха да отидат да разузнаят какво става.

Обаче не очакваха да намерят такова многолюдно множество и Антъни не можа да се въздържи да не отбележи:

— Гледай ти, чудя се какво ли е привлякло толкова много деца в тази стая посред нощ? Джак и Джуди не се крият някъде зад вас, нали? Нямаш ли чувството, че тези младежи вече си мислят, че Коледа е дошла, а, Джеймс?

— Мили боже, виж това, Тони! — възкликна Джеймс, който вече се бе досетил каква е причината за изчервените от смущение лица. — Дори и онзи янки се е изчервил, дяволите да ме вземат, ако греша.

Уорън въздъхна и погледна надолу към съпругата си.

— Видя ли какво причини глупостта ти, любима? Тези двамата вечно ще ми се подиграват.

— Разбира се, че ще го направим — увери го Антъни и хитро му смигна. — През следващите десет или двадесет години.

— Ако съм права относно това, което съдържа тази кутия, тогава никой няма да нарече всичко това „глупост“ — заяви Ейми.

— Каквото съдържа тази кутия? — обади се Маршал и се вторачи в сестра си. — Да не би да искаш да кажеш, че си се досетила какво има вътре? И не си дошла тук само от чисто любопитство?

— Обзаложих се с Джереми — обясни Ейми, сякаш само това обяснение бе достатъчно.

Оказа се, че е, но Реджи не пропусна да й напомни.

— Дори след като чичо Джейсън го забрани?

Джереми примигна.

— По дяволите, братовчедке, ти не ми каза, че не бива да приемам облога.

— Разбира се, че не ти казах, в противен случай нямаше да се съгласиш — с необорима логика заключи Ейми.

— Не се опитвай да я разгадаеш, Джереми — добави Уорън. — Когато съпругата ми има едно от нейните така наречени „предчувствия“, тя придава ново значение на думата „решителност“.

— Аз самият бих го нарекъл „твърдоглавие“, но предполагам, че напоследък ти я познаваш по-добре от мен.

— О, глупости! — промърмори Ейми и възмутено ги изгледа. — И двамата имате разрешението ми да си вземете думите обратно, след като се докаже, че съм била права.

— Наистина ли мислиш, че Подаръкът има нещо общо с нашата прабаба? — попита Реджи.

— Да — развълнувано отвърна Ейми. — Когато го зърнах за пръв път, изпитах чувството, че е нещо важно. Но днес имам чувството, че е свързан с моя облог и, следователно, има нещо общо с Ана Малъри.

— Хайде да не продължаваме с празните приказки, деца, иначе ще стоим тук цяла нощ — обади се Джеймс. — Да отворим проклетото нещо и да приключим с тази работа.

Ейми се усмихна на чичо си и последва съвета му. Но никой не очакваше това, което се разкри пред очите им. Подаръкът все още оставаше неразгадаем — беше заключен с железен катинар.