Джоана Линдзи
Подаръкът (17)

17.

Никога досега Кристофър не бе осъзнавал колко приятно може да бъде просто да държиш в прегръдките си една жена и да се наслаждаваш на топлината на тялото й. Предполагаше, че досега никога не бе имал достатъчно време, за да го разбере. Задоволил естествените си нужди, винаги бе бързал или да заспи, или да си тръгне. А и никога досега не бе имал постоянна любовница, нито пък я бе водил в собственото си легло.

Разбира се, през годините бе имал много любовници, но те живееха в собствени жилища, отделно от него, с които се срещаше по предварителна уговорка, за да се позабавляват за кратко. Никога не му бяха стрували повече от някоя и друга скъпа дрънкулка.

Ала Анастасия щеше да бъде истинска държанка. Ще й купи къща, където ще може да я посещава, ще наеме слуги, за да й осигуряват всички удобства, ще се грижи за храната, ще й поръча нови дрехи, скъпи бижута. Всъщност ще поеме пълната й издръжка. Щеше да му струва доста скъпо, но си заслужаваше парите.

— Изглежда си гладен — отбеляза младата жена, когато стомахът му се обади за трети път.

— Може би — лениво отвърна той, но не побърза да стане. — Сега, като се замисля, не си спомням снощи да съм ял нещо — по дяволите, нищо чудно, че ромът ме е ударил право в главата. Имаш ли представа колко е часът?

— Доста късно, предполагам, че сутринта е преполовила.

— И ти наричаш това късно? — засмя се лордът.

— За човек, който е свикнал да става на разсъмване, наистина е късно.

— Повече няма да се налага да ставаш толкова рано.

— Аз обичам да гледам изгрева на слънцето. А ти?

— Хмм, никога не съм мислил за това — всъщност не си спомням да съм виждал много изгреви. Виж, залези съм виждал доста.

— Сигурна съм, че ще се наслаждаваш на настъпването на зората заедно с мен, Кристоф — предрече тя.

— А аз знам, че ти ще се наслаждаваш на залезите с мен — върна й го той.

— А защо да не можем да се наслаждаваме и на двете?

Той седна и я погледна.

— Нали не смяташ да променяш навиците ми? И защо продължаваш да ме наричаш Кристоф? Не ти ли казах миналата нощ, че името ми е Кристофър?

— Каза ми. Добави, че приятелите ти те наричат Кит. Но Кристоф ми харесва повече. Звучи ми по-лирично. Смятай го за проява на нежност и любов.

— Така ли е наистина?

Младата жена се засмя, търкулна се към другия край на леглото и се протегна за дрехите си.

— Мисля, че трябва незабавно да те нахраним. Празният стомах предизвиква лошо настроение.

Кристофър примигна и се усмихна на себе си. Тя беше права, разбира се. Нямаше нищо лошо в това да го нарича с галено име. Освен това, когато я гледаше как се движи из стаята гола, както в момента, не си струваше да се оплаква от каквото и да е.

Стана от леглото, за да се облече. Когато свърши, я погледна отново и видя, че е облякла блестящия си костюм от предишната вечер, който щеше да привлича много повече погледите, отколкото му се нравеше.

— Нямаш ли никакви други дрехи? — попита.

— Миналата вечер не ми даде никаква възможност да си събера багажа, Кристоф. Имам само платнената си торба, която баба ми успя да ми хвърли, преди да препуснеш в галоп от лагера с онзи твой луд жребец.

Напомнянето, че миналата вечер не се бе държал като истински джентълмен, го накара до се намръщи.

— Днес ще те заведа в лагера, за да си вземеш нещата… и може би после ще отидем до града, за да ти купя нещо по… нормално за обличане.

Думите му я накараха да повдигне вежди.

— Смяташ, че моите дрехи не са нормални?

— Е, със сигурност са. — В тона му прозвучаха помирителни нотки. — Просто те са… ами…

Не можа да намери подходяща дума, която да не я обиди. Ала тя я намери и не бе трудно да се досети, че наистина се бе обидила.

— Може би прости? Селски? Подходящи само за цигани и скитници?

— Не е нужно да се обиждаш, Анастасия. Дрехите ти са били напълно подходящи, когато си живяла по пътищата. Но отсега нататък ще водиш съвсем различен живот. Това е съвсем просто.

Жената се намръщи. Не изглеждаше никак умилостивена.

— Ще ти е трудно ли да ме приемеш такава, каквато съм, Кристоф?

— А каква си ти?

— Циганка.

— Наполовина циганка или поне ти така заяви.

Тя махна пренебрежително.

— Аз съм била отгледана като циганка, а не като рускиня. Може и да не мисля като повечето циганки, но все още съм една от тях.

Младият мъж приближи към нея и я прегърна.

— Нали нямаме първата си разправия?

— Нямаме ли?

— Не. Забранявам го.

Анастасия се отдръпна и се вгледа в очите му.

— Ще направя някои отстъпки, за да се приспособя към теб. Ти ще трябва да направиш същото. По този начин ще можем да постигнем съгласие за всичко. Честно ли е?

— Ти имаш доста необикновен поглед върху нещата и не съм сигурен, че ще мога да свикна толкова бързо с него. Засега съгласна ли си да нападнем кухнята.

— Да, ако това е начинът да получим закуска. — Махна към вратата и направи поклон. — След теб… лорд англичанино.

Кристофър завъртя очи, бутна я пред себе си и игриво я тупна по дупето.

— Да не чувам повече подобно обръщение. Кристоф е напълно достатъчно.

— Щом настояваш — изкиска се младата жена.