Джоана Линдзи
Подаръкът (6)

6.

Когато същата сутрин Джеймс влезе в трапезарията, появата му предизвика различни реакции. Онези, които не знаеха, че е пристигнал, се надигнаха, за да го поздравят, но усмивките им замръзнаха, когато видяха изражението на лицето му. Тези, които знаеха за пристигането му и за това, което бе последвало, или тактично си мълчаха, ухилени до уши, или бяха достатъчно глупави, за да направят някоя и друга забележка.

Джереми се оказа от вторите и третите, когато се обади с усмивка:

— Е, знаех си аз, че горкото коледно дърво не ти с причинило това, макар че доста смело се опита да го повалиш.

— И доколкото си спомням, успях — кисело промърмори Джеймс, но след миг додаде. — Нали не е окончателно съсипано, хлапе?

— Загубило е някое и друго клонче, но като се сложат онези малки красиви свещи, нищо няма да се забележи — поне ако някой друг довърши тази работа вместо мен. Аз съм много по-добър при окачването на имела.

— Както и при използването му — отбеляза Ейми и дари с усмивка своя красив братовчед.

— Това се разбира от само себе си — смигна й Джереми.

Наскоро Джереми бе навършил двадесет и пет и се бе превърнал в един очарователен млад развейпрах. По ирония на съдбата той толкова много приличаше на чичо си Антъни, че бе като негово копие на млади години. Ала вместо да се метне на собствения си баща, Джереми имаше кобалтовосини очи и черни коси, които малцина от семейство Малъри притежаваха — тези, които приличаха на своята предшественичка, за която се говореше, че била циганка.

Споменаването на имела и целувките отново потопи Джеймс в мрачно настроение. Знаеше, че тази година той нямаше да се целува под имела, особено след като съпругата му отказа да дойде в Хавърстън заради своето мрачно настроение. По дяволите! По един или друг начин щеше да уреди нещата помежду им. Да си го изкара на Антъни, не бе помогнало особено много — е, може би малко.

— Не ми се ще да видя как ли изглежда съперникът ти — отбеляза Уорън, който продължаваше да се взира в насиненото му око и няколкото нареза на лицето му.

Джеймс предположи, че думите му бяха нещо като комплимент, след като Уорън многократно бе изпитал юмруците му на гърба си.

— Бих искал лично да поздравя този съперник — отбеляза Никълъс със самодоволна усмивка и получи един ритник под масата от съпругата си.

Джеймс кимна към Реджи.

— Оценявам жеста ти, скъпа моя. Моят крак е твърде далеч, за да достигне този негодник.

При тази забележка младата жена се изчерви, задето ритникът й бе забелязан. Физиономията на Никълъс придоби трагикомичен вид.

— Чичо Тони все още ли е сред живите? — попита Ейми, вероятно защото миналата вечер нито той, нито брат му Джеймс се бяха върнали долу в салона.

— Дай ми още няколко дни, за да го разбера, малка палавнице, защото в момента и аз самият не съм съвсем сигурен — рече Антъни, докато бавно влизаше в стаята с притисната до тялото си ръка, сякаш предпазваше няколко счупени ребра.

Една многострадална въздишка се отрони от устните му, когато зае мястото си на масата срещу брат си. Джеймс я чу и завъртя очи.

— Престани да се преструваш, негоднико — презрително отбеляза той. — Съпругата ти не е тук, за да види театралното ти представление.

— Не е ли? — Антъни се надигна, огледа масата, нацупи се и се отпусна отново в стола си — този път без въздишка. Обаче не пропусна да се оплаче на Джеймс. — Да знаеш, че си ми счупил няколко ребра.

— Как ли пък не, макар че трябва да призная, че сериозно обмислях дали да не го сторя. Между другото, още не ти се е разминало.

Антъни го изгледа кръвнишки.

— Вече сме твърде стари, за да се бием.

— Говори само за себе си, старче. Един мъж никога не е твърде стар за едно хубаво упражнение.

— А, значи това сме правили? — сухо отбеляза Антъни и внимателно опипа насиненото си око. — Упражнявали сме се, така ли?

Джеймс повдигна вежди.

— А нима не правиш това всяка седмица в Нейтънсхол? Обаче разбирам смущението ти в случая, след като си свикнал ти да раздаваш удари, но не и да получаваш. Това може да ти създаде погрешно впечатление за нещата. Радвам се, че успях да разсея заблудата ти.

В този миг влезе Джейсън, огледа пострадалите лица на двамата си по-малки братя и отбеляза:

— Мили боже, май не се отказвате дори и по време на най-светия християнски празник, така ли е? Ще се видим в кабинета ми.

Последното бе изречено с добре известния на всички безпрекословен тон, след което маркизът на Хавърстън се обърна и излезе от стаята. За Джеймс и Антъни бе ясно, че трябва незабавно да го последват. Джеймс се изправи с непроницаемо изражение на лицето и заобиколи масата.

Антъни изсумтя раздразнено.

— На нашата възраст да ни вика в кабинета си, сякаш сме ученици! По дяволите, не мога да повярвам! Обаче не съм забравил кой започна пръв…

— О, стига, хлапе — промърмори Джеймс и повлече брат си към вратата. — Мина доста време, откакто не сме имали удоволствието да слушаме високопарните поучения на Джейсън. Самият аз ги очаквам с нетърпение.

— Не се и съмнявам — възмутено отвърна Антъни. — На теб винаги ти е доставяло удоволствие да го дразниш.

Джеймс се ухили самодоволно.

— Така беше, нали? Е, не го отричам. Нашият по-голям брат е толкова забавен, когато се разбеснее. Винаги съм имал чувството, че покривът всеки миг ще се срути над главите ни.

— Е, в такъв случай нека сме сигурни, че ти ще бъдеш този, който ще посрещне първия му изблик на гняв — тросна се Антъни, отвори вратата на кабинета и мигом се впусна в обвинителна тирада срещу брат си Джеймс. — Джейсън, старче, миналата вечер се опитах да успокоя този огромен разбеснял се бик, наистина опитах, но без успех. Обвинява ме…

— Огромен разбеснял се бик? — прекъсна го Джеймс и златистите му вежди леко се повдигнаха.

— … задето Джорджи не желае да разговаря с него — продължи Антъни. — Благодарение на него и мен ме постигна същата участ, защото от снощи Рослин не ми е продумала.

— Огромен разярен бик? — повтори Джеймс.

Антъни го стрелна с поглед и се ухили доволно.

— Сравнението ти приляга, повярвай ми.

— Достатъчно! — изплющя гласът на Джейсън, който бе застанал изправен зад бюрото. — Бих искал да чуя цялата история от начало, ако позволите.

— Да, ти пропусна най-интересната част, Тони — усмихна се Джеймс.

Антъни въздъхна и започна да разказва на големия си брат.

— Беше просто нещастно стечение на обстоятелствата, Джейсън, наистина бе така и ако трябва да сме честни, би могло да се случи на всеки от нас. Джак и Джуди успели да се промъкнат без мое знание в Нейтънсхол. И само защото през онзи ден бяха поверени на грижите ми, сега ме обвиняват, че малките сладурчета са изтървали някоя и друга фраза, която не би трябвало да съществува в невинните им речничета.

— Това е малко поукрасен вариант на историята — намеси се Джеймс. — Нека не забравяме да споменем, че Джорджи не обвинява теб, а изцяло мен, сякаш аз бих могъл да знам, че ти ще бъдеш толкова безмозъчен, че ще заведеш момичетата на подобно място…

— Ще оправя нещата с Джорджи веднага щом пристигне — измърмори Антъни. — Можеш да разчиташ на мен.

— О, знам, че ще го направиш, но ще трябва да се върнеш в Лондон, защото тя няма да дойде тук. Не желае да помрачава празника на всички с лошото си настроение и реши, че ще е по-добре да си остане у дома.

Антъни придоби ужасен вид и нещастно изстена.

— Но ти не ми каза, че тя ти е толкова сърдита.

— Не съм ли? Да не би да смяташ, че ти подредих така окото, само защото тя е малко ядосана?

— Достатъчно — сурово отсече Джейсън. — Цялата ситуация е недопустима. И честно да ви кажа, изумен съм, че откакто се оженихте, и двамата сякаш загубихте способността си да се оправяте с жените си.

Това последното беше удар под пояса, особено когато се отнасяше за двама бивши женкари.

— Е — побърза да се защити Джеймс, — американските жени са изключение от всяко правило и освен това са много упорити и твърдоглави.

— Същото важи и за шотландките — додаде Антъни. — Те не се държат като обикновените английски жени, Джейсън, наистина не го правят.

— Няма значение. И двамата знаете отлично колко много държа на семейните събирания тук за Коледа. Сега не е време за каквито и да било побоища и разправии. Вие двамата трябваше да уредите взаимните си недоразумения, преди да започнат празниците. Погрижете се незабавно за това, дори и да се наложи да се върнете в Лондон.

Казал каквото имаше да казва, Джейсън се запъти към вратата и остави по-малките си братя да обмислят държанието си или, по-точно, липсата на държание, но преди да излезе, добави:

— И двамата приличате на две раздразнени мечки. Имате ли представа какъв пример давате на децата?

— Раздразнени мечки, как ли не — изсумтя Антъни, когато вратата се затвори.

Джеймс погледни към тавана и рече:

— Е, поне покривът още не се е срутил.