Джоана Линдзи
Подаръкът (28)

28.

Както всяка вечер Джеймс спря пред спалнята на съпругата си, за да види дали вратата е заключена. Макар че в момента бе достатъчно ядосан, за да не си дава този труд. Тя проявяваше необяснимо упорство, отказвайки да обсъди с него проблема и продължавайки безсмислената си сръдня. Той наистина се чувстваше в задънена улица и нямаше ни най-малка представа как да оправи нещата, особено след като не бе направил нищо лошо, което да трябва да се поправя.

Нуждаеше се от истинско чудо, за да се измъкне от тази бъркотия. Това му напомни за разговора, който бе имал с Джейсън през нощта, когато по-младите му роднини се бяха промъкнали в салона, за да отворят Подаръка. Преди Антъни да го открие в кабинета на Джейсън и двамата да започнат да се оплакват един на друг, опитвайки се да удавят мъката си в коняка, той бе попаднал на Джейсън, който също си бе налял солидна доза питие.

— Надявам се, че имаш достатъчно запаси, защото само аз мога да изпия цялата бутилка — заяви на брат си, когато влезе в стаята.

Джейсън кимна.

— Вземи си чаша от бюфета и започни с тази.

Джеймс го послуша и с чашата се настани от другата страна на бюрото срещу брат си, чакайки го да му налее от почти празната гарафа.

— Аз знам защо пия, но защо пиеш ти? — поинтересува се той, след като Джейсън му напълни чашата.

Вместо да му отговори, Джейсън попита:

— Джеймс, ти напълно ме изненада. От всички ни, ти винаги си успявал да се оправиш с жените, поне в миналото. Къде се изпари цялото ти това умение?

Преди да отговори, Джеймс се облегна назад и отпи солидна глътка от коняка.

— Лесно е да се оправяш с жените, когато не си емоционално обвързан с тях, но съвсем друго е, когато си влюбен. Използвах всичко, за което можах да се сетя, за да накарам Джорджи поне да обсъдим това, което я тормози, но Джорджи си е Джорджи и няма да отстъпи, докато не реши, че е готова. Това няма нищо общо с Тони или Джак. Поне в това съм сигурен. Тя просто ги използва като удобно извинение, за да избухне срещу мен. Аз съм проблемът, но след като не съм направил нищо, което да предизвика гнева й, проклет да съм, ако разбирам за какво става дума.

— Звучи така, сякаш тя все още не знае как да повдигне въпроса пред теб, за каквото и да се отнася. Това може би е част от проблема, нейното смущение и объркване, че не може да го изрази — предположи Джейсън.

— Джорджи? Да се стеснява да се изрази?

Джеймс завъртя очи.

— Не е обичайно — съгласи се Джейсън. — Но всичко това не звучи като обичаен проблем, в противен случай вече щеше да се е изяснил, нали?

— Вероятно — замислено кимна Джеймс и додаде. — По дяволите! Омръзна ми да се опитвам да отгатна какво не е наред. Всичките ми догадки ме доведоха до заключението, че в това няма никакъв смисъл.

Джейсън се втренчи в чашата си и изсумтя.

— Нима жените влагат някакъв смисъл, когато са разстроени? Въобще някога влагат ли смисъл в нещо?

При тези думи Джеймс се засмя. Те му напомниха за същото просветление, което го бе озарило преди няколко години, но което досега не бе споделял с брат си. Освен това му дадоха отговор на въпроса защо брат му има нужда от някоя и друга чаша коняк. С две думи — женски проблеми.

— Откога си влюбен в Моли? — попита направо той.

Джейсън го погледна. Лицето му не изразяваше изненада, както би трябвало да се очаква при подобен въпрос.

— Отпреди Дерек да се роди.

При това признание Джеймс не можа да прикрие собствената си изненада особено след като осъзна и още нещо.

— Мили боже… е, по дяволите, Джейсън, защо никога не си ни казал?

— Да не би да мислиш, че не съм искал? Ако зависеше от мен, бих се качил на покрива и бих го извикал оттам с цяло гърло, но не е така. Моли има основателни причини да пази истината в тайна, дори и от Дерек — поне успя да ме убеди, че причините й са основателни. Вече не съм толкова сигурен, но тъкмо това е спорният въпрос след всичките тези години на тайнственост.

— Защо просто не се ожениш за нея и не приключиш с това — с основание попита Джеймс.

Джейсън се изсмя тъжно.

— Опитвам се. Опитвам се, откакто се разведох с Франсиз, но Моли не иска и да чуе. Въобразила си е, че това ще предизвика ужасен скандал в семейството и решително отказва да бъде причината.

Джеймс повдигна русите си вежди.

— В семейството? Че кога в това семейство са липсвали скандали?

Джейсън също повдигна вежди.

— Никога, за което ти имаш основен дял.

Джеймс се ухили на поучителния тон на брат си.

— Да не започваме пак с това. Вече съм друг човек.

Джейсън смаяно поклати глава.

— Все още не мога да проумея каква е причината.

— Любовта, разбира се. Тя наистина прави изумителни чудеса. Като заговорихме за това, аз се нуждая от някое чудо, за да се измъкна от тази каша с Джорджи. Ако открия някое чудо, Джейсън, ще ти го прехвърля, защото виждам, че и ти се нуждаеш не по-малко от мен.

Припомняйки си този разговор с брат си, Джеймс имаше чувството, че благодарение на тяхната баба Джейсън може би бе открил чудото, ала самият той все още чакаше да му се случи. Но всяко нещо си има граници и утре щеше да го заяви на жена си. Тази вечер бе твърде уморен и просто нямаше сили. Тази вечер сигурно щеше да каже нещо, за което после щеше да съжалява и да се налага да се извинява.

Продължи по коридора, но не измина и няколко крачки, върна се и потропа по вратата. По дяволите, нямаше да чака до утре. Наистина бе изморен, но много повече му бе писнало да спи сам.

От стаята се чу глас:

— Отворено е.

Джеймс изгледа намръщено дръжката и я завъртя. Дяволите да го вземат, наистина бе отворено. По дяволите! Нямаше нужда да тропа и да вдига излишен шум, трябваше първо да провери.

Той влезе в стаята, затвори вратата, облегна се на нея и скръсти ръце пред гърдите си. Джорджина бе седнала върху леглото, облечена в белия копринен пеньоар, който й бе подарил миналата Коледа. Разресваше дългата си кестенява коса. Винаги му бе доставяло удоволствие да я гледа как го прави — нещо, което напоследък му бе забранено.

Повдигна вежди и сухо попита:

— Забравила си да заключиш вратата, така ли?

— Не.

Веждите му се повдигнаха още малко.

— Не ми казвай, че си се размекнала от онази сълзлива любовна история за баба ми и дядо ми и си решила да ми простиш?

Джорджи въздъхна дълбоко.

— Не съм се размекнала. Най-после осъзнах, че ако се правя, че не ги забелязвам, проблемите няма да се разрешат от само себе си. Но, да, тяхната история ми помогна да разбера, че неизбежното не може да бъде избегнато. Затова искам да знаеш, че няма нищо, за което да се налага да ти прощавам, Джеймс.

— Е, аз винаги съм го знаел, но какво имаш предвид с „няма нищо“?

Тя сведе поглед и промърмори нещо, което той не разбра. Джеймс прекоси стаята, коленичи пред нея и повдигна брадичката й. Огромните й кафяви очи бяха неразгадаеми. Джорджи се бе научила да го гледа по този начин.

— Да опитаме отново, искаш ли? Кажи ми какво искаше да кажеш с това „няма нищо“, за което да се налага да ми прощаваш?

— Никога не съм била сърдита на теб. Начинът, по който се държах, няма нищо общо с теб — е, има, но не поради причината, за която си мислиш. Вече бях разстроена от нещо, когато Джак изрече онези думи. Използвах ги като извинение, защото още не бях готова да се изправя срещу истинския проблем. Не исках да те разстройвам.

— Надявам се, че осъзнаваш, Джорджи, че в това, което казваш, няма никакъв смисъл. Не си искала да ме разстройваш? Нима ти изглеждам като човек, който не е бил разстроен?

Дълбоката бръчка между веждите му бе изразителен отговор на този въпрос и съпругата му измъчено се усмихна.

— Нека да го кажа по друг начин — предложи Джорджи. — Не исках да те разстройвам с онова, което наистина ме тормозеше, което не означава, че изобщо не съм искала да те разстройвам.

При тези думи Джеймс изпъшка отчаяно.

— Знам, че американският начин на мислене те кара да говориш неща, които звучат като пълни глупости на английски, но се опитай…

— Глупости — прекъсна го раздразнено жена му. — Просто продължавам да го усуквам.

— Добре, че си го призна, скъпа моя. Но въпросът е защо.

— Щях да стигна до там — продължи да шикалкави Джорджи.

— Забележи, че най-търпеливо чакам.

— Ти никога не си бил търпелив.

— Винаги съм търпелив, а ти продължаваш да го усукваш — изръмжа Джеймс. — Джорджи, предупреждавам те, че търпението ми се изчерпва.

— Нима?

Той й метна свиреп поглед, който би обезкуражил всеки друг, но не и Джорджи. Тя го познаваше и неговите погледи не я плашеха. Но наистина прекаляваше. Въздъхна отново.

— Знам, че обичаш близнаците — рече. — Те са такива сладурчета, че човек просто не може да не ги обича. Но също така знам, че бе ужасен от мисълта, че и ние можем да имаме близнаци, когато на Ейми и Уорън им се родиха. Той ми е брат и ти осъзна, че и ние може да имаме.

— Не бях ужасен — поправи я съпругът й. — Просто бях дяволски изненадан, че в семейството ти има близнаци.

— Ужасен беше — упорито повтори младата жена.

Този път въздишката се изтръгна от могъщите гърди на Джеймс.

— Е, щом настояваш. И какво искаш да кажеш?

— Не исках отново да те ужасявам.

— Отново? — Джеймс примигна. — Мили боже, Джорджи, да не би да очакваме ново дете?

При този въпрос тя избухна в сълзи. От своя страна съпругът й избухна в смях. Просто не можа да се сдържи. Но това само я накара да заплаче още по-силно.

Той я взе на ръце, седна на леглото и я настани в скута си. Прегърна я внимателно и нежно рече:

— Знаеш ли, Джорджи, ще трябва да се научим как да си съобщаваме подобни неща. Спомняш ли си как ме уведоми за предстоящата поява на Джак?

Помнеше, разбира се. Двамата бяха по средата на разгорещена кавга на борда на кораба му и тя тъкмо бе нарекла него, един английски лорд, карибски пират!

Тогава той бе отвърнал:

— Не ми се иска да го изтъквам, малка вещице, но тези думи не са ругатня.

— Що се отнася до мен, са! — бе изкрещяла в отговор тя. — Господи, и като си помисля, че ще родя твоето дете!

На което той бе изкрещял още по-разпалено:

— Ще родиш, как ли не! Дяволите да ме вземат, ако някога отново те докосна!

Тя се бе отдалечила, но преди това извика за последно:

— И не е нужно да го правиш, глупако!

Това най-после го накара да проумее, че тя вече е бременна.

— А спомняш ли си, че втория път ти направо отрече, че си бременна. Заяви ми, че просто малко си понапълняла, сякаш аз не знам разликата! — изсумтя Джеймс.

Джорджи нещастно подсмръкна.

— И ти ме обвиняваш, че не съм го споменала след това, което каза, когато Ейми роди близнаците? „Ние няма да имаме близнаци, чу ли!“ Това бяха точните ти думи, отвратителни човече! Е, ние имахме, нали? И може да имаме и още и…

— Хайде, стига — прекъсна я той с усмивка. — Мое скъпо момиче, не бива да обвиняваш един мъж, че е изпуснал някоя и друга необмислена дума в момент на силна изненада.

— Шок — поправи го тя.

— Изненада — не отстъпи той. — Точно това беше и ти го знаеш. Освен това смея да заявя, че се справям отлично. Ако искаш, можеш всяка година да раждаш близнаци и аз ще ги обожавам всичките. Ти знаеш защо, нали?

Тя се намръщи.

— Защо?

— Защото те обичам и с риск да изглеждам малко самонадеян — добави той със самодоволна усмивка, — знам, че и ти ме обичаш. А това означава, че всички деца, които ще създадем, независимо дали са по едно или две наведнъж, са плод на любовта ни и ще бъдат обичани и обсипани с нежни грижи. Аз ще ги обичам всичките, глупаво мое момиче. Никога не се съмнявай в това.

Тя отпусна с въздишка глава на гърдите му.

— Наистина се държах доста глупаво, нали?

— Като се има предвид къде ми се наложи да спя напоследък — сухо отвърна Джеймс, — ако нямаш нищо против, ще се въздържа от отговор на този въпрос.

Тя го целуна виновно по шията.

— Наистина съжалявам за това.

— И би трябвало.

Снизходителният му тон я подтикна да добави:

— Споменавала ли съм ти, че преди четири поколения в семейството ни е имало тризнаци?

— Знам, че очакваш да чуеш още едно „Мили боже, Джорджи, ние няма да имаме, чу ли?“, но ще те разочаровам. А сега, ако не мислех, че се опитваш да ми отскубнеш крака…

Младата жена се изкиска, което малко или много бе потвърждение за намерението й.

— Ейми довърши ли с четенето на дневника? — попита внезапно Джорджи, тъй като тази вечер се бе качила по-рано в стаята си.

— Да. Нашата баба ни е направила удивителен подарък. Предпочитам да мисля, че това просто е било едно невероятно добро предположение от нейна страна, но кой би могъл да бъде сигурен.

— Господи, изглежда съм изпуснала доста, нали?

Джеймс кимна.

— Сигурен съм, че ще искаш да го прочетеш докрай, ако успееш да го измъкнеш от Джейсън. Имам чувството, че той ще иска първо да го прочете на един друг човек.

— На Моли?

— Значи и ти си забелязала? — засмя се Джеймс.

— Че той омеква винаги, когато тя е наблизо? Кой би могъл да не го забележи?

— Повечето от нас — сухо отвърна съпругът й.