Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Малъри-Андерсън (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Present, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 241 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2008)
- Корекция
- belleamie (2008)
- Форматиране
- maskara (2008)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Ralna (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2013)
Издание:
Джоана Линдзи. Подаръкът
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2002
Редактор: Юлиан Стефанов
ISBN: 954-585-361-1
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Simona)
- — Корекция от Еми
14.
Кристофър бе виждал цигани и преди, макар че никога толкова отблизо. От време на време големи групи от тях се разполагаха на лагер в покрайнините на Лондон, за да търгуват и забавляват онези лондончани, които се осмеляваха да търсят приключения в техните лагери, но той самият не бе сред тях. Обаче бе чувал много истории за тези вечни скитници. Повечето не бяха никак приятни.
Обикновено пътуващите племена се смятаха за крадци, а жените им за екзотични проститутки, но освен това практикуваха и законни занаяти като калайджийство, търговия с коне, а бяха добри музиканти и отлични танцьори. За тях се говореше, че са много щастливи и свободни хора, които ненавиждат мисълта да се установят на едно място. Да забраниш на един циганин да пътува, бе все едно да погубиш душата му или поне той така бе чувал.
Обаче това племе, което се бе разположило в земите му, наистина изглеждаше безобидно. Лагерът им бе подреден и чист. Музиката и смехът не бяха много високи. Повечето бяха с мургава кожа и с много екзотични лица. Всички жени бяха облечени с памучни поли в ярки цветове, светли блузи, а на главите си носеха разноцветни забрадки. Мъжете бяха с тесни панталони, пристегнати в кръста с широки колани. Ръцете на циганките бяха отрупани с евтини блестящи гривни и пръстени, а от ушите им висяха дълги обеци.
Но жената, която бе привлякла вниманието му, изглеждаше различна от останалите. Тя също имаше дълги обеци, много гривни и пръстени. Дрехите й бяха ярки — дългата й пола бе в светложълто и синьо, а блузата с къси ръкави в бледожълто. Ала косата й не бе покрита с кърпа, а се спускаше свободно на лъскави вълни по гърба и раменете.
Това, което я правеше толкова различна, бяха очите й. Те бяха леко скосени като на жените от племето й, но бяха с искрящ кобалтовосин цвят. Кожата й бе много по-светла и бе гладка като слонова кост.
Не беше много висока. Главата й навярно едва стигаше до раменете му. Фигурата й бе дребничка и слаба, но много изящна, с чувствени извивки. Заоблените й твърди гърди напираха през тънкия памук на блузката. Лорд Малъри бе виждал много по-красиви жени, но никоя от тях не бе толкова съблазнителна като тази. Пожела я в мига, в който я зърна. Тъкмо това го бе изумило, защото никога досега не му се бе случвало.
Тя все още не бе отговорила на въпроса му. Докато я наблюдаваше, възхищавайки се на гледката, той почти го бе забравил, докато тя не каза:
— Аз съм лечителка, гадателка и тълкувам сънищата. — После се усмихна и додаде. — Ти не ми изглеждаш болен, лорд англичанино.
— Не, не съм — засмя се той. — Нито пък сънувам достатъчно често, за да си спомням някой конкретен сън, който да пожелая да ми разтълкуваш. Колкото до предсказването на бъдещето ми, ще трябва да ме извиниш, хубавице, но не съм склонен да си хвърлям парите за нещо, което може да бъде доказано някой ден, когато ти отдавна няма да си тук.
— Един умен мъж. — Тя се усмихна, без ни най-малко да се засегне. — Но аз не предсказвам бъдещето.
— Не? — повдигна златистите си вежди. — Тогава какво отгатваш, за да си гадателка?
— Виждам хората такива, каквито са, и може би мога да им помогна да се видят в по-ясна светлина, за да могат да поправят собствените си недостатъци и да бъдат щастливи.
Странното й твърдение го развесели.
— Аз се познавам достатъчно добре.
— Нима?
Въпросът й прозвуча толкова многозначително, че той се замисли. Ала бързо пропъди надигналото се любопитство. Не можеше да бъде измамен. Тези хора си изкарваха прехраната, като се възползваха от невежеството и суеверието. А той не бе нито невеж, нито суеверен. Освен това искаше от нея нещо съвсем друго, което тя все още не бе споменала.
— Нямам нищо против да похарча няколко монети — безцеремонно заяви мъжът. — Сигурно притежаваш нещо, което да ми продадеш — нещо, което наистина би ме заинтересувало?
При тези думи погледът му се плъзна по тялото й и бе съвсем ясно за какво говори. Това бе поглед, който би бил обиден за една дама. Но момичето не изглеждаше обидено. Всъщност тя се усмихна, сякаш бе доволна, че е събудила такова желание. Тъкмо затова отговорът й го смая.
— Аз не съм за продан.
Почувства се сразен. Мисълта, че не може да я има никога, не му бе минавала през ума. Чувствата му се разбунтуваха; отказваше да приеме „не“ за отговор.
За няколко минути изгуби дар слово и затова тя добави:
— Което не означава, че не можеш да ме имаш…
— Чудесно! — оживи се англичанинът, ала тя вдигна ръка, за да може да довърши.
— Както и да е, предполагам, че условието едва ли ще ти хареса, така че няма смисъл да го обсъждаме.
За човек, чиито емоции от дълго време бяха мъртви, Кристофър не знаеше как да се справи с тази циганка, която сякаш си играеше с него и ту го издигаше в небесата, ту го пускаше на земята.
Намръщи се и когато заговори, тонът му никак не бе любезен.
— Какво условие?
Тя въздъхна.
— Защо да го споменавам, когато ти никога няма да се съгласиш?
Извърна се от него и се надигна, сякаш искаше да си тръгне. Той я сграбчи за ръката. Щеше да я има. Но внезапно в гърдите му се надигна гняв, защото тя очевидно го дразнеше, за да повиши цената си.
— Колко ще ми струва? — процеди лордът.
Тонът му я накара да примигне, но не се опита да успокои гнева му, а вместо това попита:
— Защо всяко нещо трябва да си има цена, лорд англичанино? Ти сгреши, като реши, че съм като другите жени. Да излъжеш един гаджо, за тях не означава нищо, това е само още един начин да напълниш тенджерата с храна.
— И какво те прави различна?
— Аз съм само наполовина циганка. Баща ми е бил благородник като теб, ако не и повече, защото е бил княз в своята страна. От него съм наследила различни правила и едно от тях е, че нито един мъж няма да ме докосне, ако не се ожени за мен. Сега разбираш ли защо ти казвам, че няма смисъл да го обсъждаме? Ти не само трябва до се съгласиш да се ожениш за мен, но ще трябва да убедиш баба ми, че ме заслужаваш, а не виждам как ще стане нито едното, нито другото. Сега, ако ме извиниш…
Нямаше намерение да я остави да си отиде. Разбира се, бракът с нея бе невъзможен, както тя самата осъзнаваше. Баща й бил княз, как ли не! Каква нагла лъжа! Въпреки това продължаваше да я желае. Сигурно съществуваше и друг начин да бъде негова. Просто трябваше да го открие, а затова бе нужно да я задържи и да я накара да говори.
— Разкажи повече за това умение „да виждаш“ някои неща — помоли мъжът.
Анастасия нямаше намерение да се церемони с него.
— Защо, след като се съмняваш в мен?
Лорд Малъри й се усмихва с най-очарователната си усмивка, надявайки се да я умилостиви.
Девойката прехапа нерешително долната си устна. Сочна и изваяна устна.
Англичанинът отново почувства възбуда. Това момиче наистина го влудяваше с всяко свое движение. Изглеждаше дълбоко замислена. После се отпусна на възглавницата до него и го погледна в очите. Остана така втренчена дълго време. Той изпита странното усещане, че тя наистина прониква и в най-тъмните кътчета на душата му. Напрежението едва не го накара да изкрещи.
— Много добре — изрече накрая тя с благ тон. — Ти не си щастлив мъж. Но нещастието ти не е свързано с нищо конкретно. Всъщност в живота ти има много неща, които би трябвало да те направят щастлив, но не е така.
Не бе трудно да се отгатне скуката, която изпитваше. Приятелите му също бяха споменали за това, така че той не се изненада, че тя „вижда“ този негов проблем.
Раздразнен, че тя нарича „виждане“ това, което е очевидно за всеки, лорд Малъри реши да я постави на мястото й.
— Може би ще ми кажеш защо?
— Може би — отвърна тя и за миг очите й се изпълниха със състрадание и той се почувства неудобно. — Защото си изгубил интерес към това, което обикновено те е интересувало, а не си открил нищо ново, което да заеме мястото му. Заради това изпитваш… разочарование? Отегчение? Не съм сигурна, просто има нещо, което сериозно липсва в живота ти. Започнало е да те безпокои едва напоследък. Може би си бил твърде дълго сам, без семейство. Всички търсим утеха и разбиране в семейството си, но ти си бил лишен от всичко това. А може би просто още не си открил целта, заради която да живееш.
Той знаеше, че това бяха само предположения от нейна страна, ала те бяха толкова близо до истината, че се изплаши. Копнееше да чуе повече и в същото време не искаше. Всъщност искаше тя да каже нещо, което ще я изобличи като шарлатанка.
— И какво друго виждаш?
Тя нехайно сви рамене.
— Незначителни неща, които нямат нищо общо с живота и мислите ти.
— Като например?
— Като например, че можеш да бъдеш богат, но всъщност това не те интересува и ти не се стремиш да увеличаваш богатството си.
Той повдигна вежди.
— Извини ме? Какво те кара да мислиш, че не съм богат?
— По моите стандарти си богат. По твоите ти си просто добре осигурен. Дори управителят на имението ти печели повече от теб с това, което успява да ти измъкне.
Кристофър застина.
— Това е чисто злословене, момиче, и по-добре е веднага да ми обясниш. Откъде би могла да знаеш всичко това?
Тя не изглеждаше ни най-малко разтревожена, че бе предизвикала гнева му.
— Не бих могла — отвърна просто. — Но го чух, докато бях в Харвес. Защото идваш рядко, и когато се появиш, всички говорят само за теб. Много често споменаваха и управителя ти, и как те мамел още откакто си дошъл за пръв път. Според някои, точно това и заслужава един лорд. Обаче има и такива, които са имали работа с управителя ти и искрено го презират. Това са две съвсем различни подбуди да се говори едно и също нещо, което означава, че казаното е истина. А ако не бе истина, лорд англичанино, щеше да ми се изсмееш. Вместо това гневът ти е доказателство, че аз просто съм потвърдила собствените ти подозрения относно този човек.
— Нещо друго? — сковано попита той.
Тя се усмихна.
— Да, има, но мисля, че достатъчно те ядосах за една вечер. Искаш ли да споделиш нашата скромна вечеря?
— Ял съм, благодаря. Освен това предпочитам да се освободя от гнева си, за да оставя място за… други чувства. Така че продължавай да ме анализираш.
Споменаването на „други чувства“ я накара да се изчерви, защото отлично разбра какво имаше предвид. Пламналото й лице стопи гнева му и той си спомни защо седи тук с нея. Трябваше да намери начин да задоволи нуждите си.
— Ти не обичаш да привличаш вниманието към себе си — продължи тя, — и затова не се обличаш превзето и контешки. Не че не обичаш модните и изискани дрехи, но много добре осъзнаваш колко си красив, а това привлича хорското внимание и те кара да се чувстваш неудобно.
Той не можа да се сдържи и се засмя.
— Как, по дяволите, стигна до това заключение?
— Че много добре осъзнаваш колко си красив? Всяко едно огледало може да ти го потвърди. Че навярно би искал да се обличаш по-модерно, но не го правиш? Видях скъпите бижута, които носят приятелите ти, по-ярките цветове на дрехите им, по-модерната им кройка, перуките им. Ти се обличаш по-семпло, не носиш бижута, нямаш дори кадифена панделка на шията. Надяваш се, че приятелите ти ще привлекат хорските погледи и ще отклонят вниманието от теб. Но надеждата ти е напразна. Ти просто си мъж с необикновена външност.
Англичанинът се изчерви. Беше възбуден и тръпнещ от желание. Измъчваше го сладка болка, а думите й само възпламениха желанието му.
Протегна ръка. Не можеше да се сдържи, трябваше да я докосне. А тя не се опита да го спре, а продължи да се взира в него. От тези смайващо сини очи извираше такава вихрушка от емоции, че той забрави за миг, че ги гледат и я притегли в прегръдките си.
— Ела с мен в дома ми тази нощ, циганко. Няма да съжаляваш.
— В дома ти има ли свещеник, за да ни благослови?
Ръцете му се отпуснаха. Погледна я объркано.
— Искаш да кажеш, че би се омъжила за мен?
— Казвам, че аз също те желая, лорд англичанино, но без благословията на свещеника не мога да те имам. Много е просто.
— Просто? — изсумтя благородникът. — Трябва да знаеш, че това е невъзможно, че хората с моето обществено положение се женят само за равни по ранг.
— Да, много добре знам, че благородниците се управляват от строгите правила на своята класа и затова не могат да правят това, което искат. Жалко, че не си обикновен човек, лорд англичанино. Те са по-свободни от теб.
— А нима ти си свободна, щом като не можеш да направиш това, което искаш? — гневно попита той. — Нали току-що ми каза, че ме желаеш?
— Не го отричам. Въпреки това мен ме възпира моят собствен морал, а не мнението на другите. Ако искаш да знаеш, моите хора ще бъдат възмутени, ако се омъжа за теб. Може да ти се стори смешно, но ти не си подходящ партньор за мен, защото не си един от нас. Бих ли позволила това да ми повлияе? Не. За тези нещо само сърцето има значение. Моето няма да ми позволи да отида при един мъж, който няма да бъде мой завинаги. Не мога да падна толкова ниско.
— В такъв случай няма какво повече да си кажем. — Изправи се и хвърли няколко монети в скута й. — За гледането ти — подигравателно рече той. — Колко жалко, че не можеш да „видиш“ начин да бъдем заедно.
— Но аз видях — тъжно отвърна момичето. — Колко жалко, че не ме желаеш достатъчно силно, за да ме задържиш завинаги.