Джоана Линдзи
Подаръкът (19)

19.

Нямаше да плаче. Той бе безчувствен звяр, един арогантен негодник, както и „проклет“ сноб. Но тя нямаше да плаче. Бе видяла объркването му и искаше да му помогне. Бе усетила болката му и искаше да я излекува. Бе почувствала празнотата в душата и сърцето му и искаше да го изпълни с щастие. Но не бе разбрала, че той може да бъде толкова глупав, че да постави мнението на другите над собствените си нужди. Не бе осъзнала, че е готов да пожертва собственото си щастие, само защото „това просто не се прави“.

Беше наистина ужасно, че бе сгрешила толкова много по отношение на този мъж, но още по-лошо бе, че бе позволила на чувствата си да надделеят. Сърцето й не биваше да участва — поне не още. Тя не трябваше да се чувства толкова съсипана, само защото англичанинът не можеше да понесе мисълта да бъде женен за нея. Та нали още от самото начало знаеше какво е отношението му по този въпрос — когато не бе пиян. Когато бе пиян, той се бе оставил да го води сърцето му. Когато бе пиян, нищо не можеше да му попречи да вземе това, което желаеше, и със сигурност не и неговото „това просто не се прави“.

Анастасия се прибра в лагера като насън. Толкова бе потънала в нещастието си, че не забеляза Николай, докато той не я сграбчи за ръката и не я извърна грубо към себе си. Пръстите му щяха да оставят синини. Винаги щом я докоснеше, после й оставаха белези.

— Къде прекара нощта? — гневно попита младият циганин.

Трябваше да бъде разумна и да излъже, особено след като виждаше колко е бесен, но собствените й чувства бяха толкова объркани, че предизвикателството надигна грозната си глава. Вирна брадичка и отвърна:

— Със съпруга си.

Плесницата не бе неочаквана. Силата й я повали на земята, но жестокостта и грубостта бяха нещо типично за Николай. Анастасия отметна косата си и го изгледа с омраза.

— Може би не си ме чул добре, Нико. Бях със съпруга си, с гаджото, за когото се омъжих миналата нощ, с англичанина, който веднага ще те изпрати в най-близкия затвор, ако още веднъж се осмелиш да вдигнеш ръка срещу мен!

Лицето на Николай придоби несигурен и объркан вид, точно както тя се надяваше. Дори пребледня при споменаването на затвора. Повечето цигани предпочитаха да умрат, отколкото да бъдат затворени, дори и за кратко. Въпреки това синът на Лаутару се усъмни в думите й и с пълно основание.

— Ти си обещана на мен! — напомни й циганинът. — Не можеш да се осмелиш да се омъжиш за друг.

— Обещана съм на теб, но не от мен. Аз никога и нищо не съм ти обещавала. Не аз съм те избирала за мой съпруг, Нико, нито пък щях да се съглася да се омъжа за теб. Бих избрала всеки друг, но не и теб, дори и да не го обичам. Но вместо това избрах любовта, да, любовта, чувство, което е напълно непознато за теб.

Щеше да я удари отново, ако тя не лежеше на земята на метър, метър и половина от него. Освен това вече не бяха сами. Хората от племето се бяха събрали и ги наблюдаваха и слушаха. Сред тях бяха баща му, както и Мария, която се приближаваше толкова бързо, колкото й позволяваха старите й, болни кости. Старицата обикновено не бе присъствала на сблъсъците между внучката й и Николай и сега бе изпълнена с гняв.

Николай я видя и застина. Той не бе единственият от племето, който се боеше от Мария. Баща му също настръхваше от всяка нейна дума, защото предсказанията й винаги се сбъдваха, така както и проклятията. Освен това тя бе техният „късмет“. А човек никога не бива да рискува късмета си.

Въпреки това гневът му бе толкова силен, че Николай вдигна ръка, за да я предупреди.

— Това не те засяга, стара жено.

В отговор тя започна да хвърля златни монети по него. Всяка попадаше точно в целта, удряйки го на различни места и причинявайки много по-силна болка, отколкото би трябвало, като се имаше предвид немощта на стрелеца.

— Това е цената, която си платил за младоженката — презрително и злобно изрече старата циганка. — Сега вече моята внучка не ти е никаква. За теб тя е чужда жена и ще се отнасяш към нея като към такава, ще я гледаш само отдалеч и ще държиш ръцете си настрана от нея.

— Не можеш да направиш това! — изръмжа той.

— Вече е сторено. Дори и тя да те искаше, нямаше да й позволя да я имаш. Ти не си достоен за едно куче, камо ли за една жена. Твоят баща е за съжаление, задето има син като теб.

— Думите ти са твърде жестоки, Мария — заплашително изрече Иван и приближи до тях. — Разбирам гнева ти, но…

— Не е гняв, Иване, а за нещастие е самата истина — прекъсна го възрастната жена. — Никой друг не се осмелява да ти говори така, но аз мога да си го позволя. Защото умиращите нищо не може да ги изплаши.

Той бе чул достатъчно, преди да дойде при тях, и пребледня, осъзнавайки значението на последните й думи.

— Не! Не можем да загубим и двете.

— Този път нямаш избор. Не можеш да задържиш Ана, когато сърцето й я тегли другаде. Ако се опиташ, няма да имаш никаква полза, защото вместо късмет, тя ще ви донесе нещастие и разруха. Но не можеш да обвиняваш никого, освен себе си, Иван. Ако бе възпитал Николай по-добре и ако се бе постарал да изтръгнеш грубостта и жестокостта, които са го завладели, може би моята внучка щеше да го обича, а не да го мрази.

При тези думи лицето на Иван пламна, но не можеше да оспорва истината — синът му Николай бе истинско разочарование за него. Въпреки това на карта бе поставено бъдещето им, късметът и щастието, които ги бяха съпътствали толкова дълго, а той не можеше да понесе да ги изгуби.

— Нима за теб няма никакво значение, че ние винаги сме се грижили за вас, че винаги сте имали дом сред нас? — попита водачът на племето, опитвайки се да събуди у нея чувство на вина. — Къде изчезна вашата преданост, вашата благодарност?

— Благодарност ли? — презрително изсумтя Мария. — Ти изгуби моята преди години, когато ме заплаши, Иван, когато дъщеря ми ни напусна. Или си мислиш, че съм забравила? Оттогава изпитвам единствено равнодушие, защото нямах желание да търся подслон при друго племе. Ала двамата отново се изправяме един срещу друг, защото моята внучка иска да поеме по свой път. Никой няма да й попречи.

— Мария…

— Не! — остро го прекъсна старата циганка. — Няма какво повече да си кажем. Отдадох живота си на теб и твоите хора, но вече всичко свърши. Ако не искаш да умра с проклятие на устните, което ще те преследва до края на дните ти, ще се сбогуваш с внучката ми и ще й пожелаеш щастие по пътя, който си е избрала. Щастието и късметът ще продължат да бъдат с теб, докато си достатъчно мъдър, за да не пречиш на любовта.

За него бе много трудно да преглътне гордостта си и да се отдалечи с достойнство, ала го направи. Кимна сковано на Мария, после на Анастасия. Обаче синът му не притежаваше достойнство и се изплю в краката на Мария, преди да си тръгне.

Анастасия се бе изправила при появата на баба си. Прегърна я през крехките рамене и я поведе към фургона им. Усещаше слабостта й и чуваше затрудненото й дишане.

— Ти изцеди докрай силите си — нежно й се скара тя. — Мислех, че се разбрахме да ме оставиш сама да се справя.

— И ще ми забраниш за последен път да дам воля на гнева си?

— Не, разбира се, че не — въздъхна Анастасия. — Поне изпита ли удоволствие?

— Извънредно много, дете, извънредно много. А сега, къде е твоят съпруг? Защо не е с теб?

При тези думи Анастасия избухна в сълзи.