Джоана Линдзи
Подаръкът (20)

20.

Още бе сутрин, но Анастасия сложи баба си да си легне. У Мария вече бе останал съвсем малко живот. Анастасия не усещаше никакъв живец у нея, докато седеше край леглото и държеше ръката й.

Бдение край една умираща. Знаеше, че краят й наближава. Сър Уилям бе с нея, застанал мълчаливо зад гърба й и сложил ръка на рамото й. Всичко, което можеше да направи, бе да увери баба си, че самата тя ще бъде добре, макар да нямаше никаква представа как ще го постигне. Опита се да скрие мъката си, но трябваше да й разкаже какво се бе случило.

— Той не се смята за отговорен за това, което е направил миналата нощ, когато е бил пиян — обясни Анастасия в отговор на въпроса защо маркизът не е с нея. — Смята, че аз съм се съгласила да бъда негова любовница и беше във възторг от това. Отказва да повярва, че се е оженил за мен. Всъщност е убеден, че съм го излъгала.

— Значи смяташ, че той не те иска? — попита Мария. — След като го срещнах, знам, че това не е истина.

— Той ме иска, но не за съпруга. Което е чудесно. Според него, изглежда съм се опитала да се издигна прекалено нависоко. Следващият път ще бъда по-разумна.

— Следващият път ли? — тихо се засмя Мария. — Няма да има следващ път.

Анастасия не я разбра.

— Тогава ще остана неомъжена. За мен няма значение — опита се да увери баба си. — Английският благородник ни помогна да постигнем целта си. Заради него повече не съм обещана на Николай. За това съм му благодарна.

Старата жена се усмихна.

— Ти имаш съпруг. Ще го задържиш.

— Вече не го искам — настоя Анастасия, макар че никога не бе умеела да лъже, особено Мария. Баба й веднага познаваше лъжата.

— Искаш го.

— Наистина, бабо, не го искам. Освен това, веднага след като намери доказателство, че сме женени — друго, а не само моята дума, на която той не вярва, — ще разтрогне брака ни, преди да успея да мигна.

— Няма да го направи.

Анастасия въздъхна, но после тъжно се засмя.

— Много добре, сигурна съм, че имаш основателна причина, за да си толкова упорита за това. Защо той няма да се разведе с мен?

— Защото ти си му открила светлината, дъще на моето сърце. Той няма да се върне отново в мрака, в който бе потънал, преди да те срещне. Не е чак такъв голям глупак, макар в момента да смяташ друго. Ще му е нужно известно време, за да го разбере. Ти трябва само да чакаш и да се подготвиш да му простиш, когато се вразуми.

— Или да го подбутне малко, за да побърза — предложи сър Уилям.

Анастасия се извърна бързо, смаяна от неочакваната забележка на англичанина.

— Няма да те моля да говориш с него, Уилям.

— Нито пък аз си бих позволил подобно нахалство — сковано отвърна той. — В крайна сметка той е маркиз, докато аз съм само един дребен благородник.

— В такъв случай как ще подтикнеш един маркиз? — попита Мария.

Уилям се усмихна заговорнически.

— Мога да я отведа в Лондон, да я облека в красиви дрехи, да я представя като моя племенница. Това ще покаже на онзи надменен млад мъж, че в крайна сметка външният вид и произходът нямат голямо значение, че само щастието е важно.

— И ще направиш това за нас?

— Бих направил всичко за теб, Мария — меко отвърна сър Уилям.

Тя улови ръката му и я притисна към сбръчканата си буза.

— Може би в крайна сметка ще пренебрегна онези красиви ангели, гаджо.

Лицето му засия насреща й.

— Ако забравиш обещанието си, аз ще ги разгоня, когато дойда при теб.

Устните й се извиха в немощна усмивка. Очите й бавно се затвориха и светлината в тях помръкна. Гласът й бе едва доловим шепот.

— Оставям я на твоите грижи. Пази добре вместо мен това съкровище. И благодаря ти… задето ми позволи да си отида в мир.

Изпусна последния си дъх и сърцето й спря.

Анастасия се взираше мълчаливо в нея, но душата й ридаеше. Можеше да я оплаква и да крещи от мъка, но нищо нямаше да се промени. Баба й бе мъртва.

— Мария не би искала да плачеш, детето ми, но понякога това е единственият начин малко да облекчим болката си.

Думите бяха казани тихо, със задавен глас. Сълзите се стичаха безмълвно по страните на сър Уилям. Той бе прав, разбира се. Мария не би искала тя да скърби, не би искала и двамата да скърбят. Беше им го казала.

Анастасия заплака, но не за баба си, която най-после бе намерила покой и се бе освободила от болката и която не би искала да се проливат сълзи за нея, защото бе изживяла живота си пълноценно. Младата жена заплака за себе си, за собствената си самота…

Сър Уилям й помогна да изкопае гроба. Повечето силни и млади мъже от племето й предложиха помощта си, ала тя отказа. Прие единствено тази на англичанина. Другите бяха уважавали Мария през целия й живот, ала не я бяха обичали.

Според обичая всичко, което Мария притежаваше, бе погребано с нея или изгорено. Дори старият фургон бе запален. Но за две неща Анастасия пренебрегна традицията на циганите. Пусна на воля конете на баба си, вместо да ги даде да ги заколят, както обикновено се правеше, когато не се страхуваха, че властите ще се намесят. Освен това запази пръстена, подарък на Мария от първия й съпруг.

„Първият ми съпруг бе мъжът, когото най-много съм обичала — често бе казвала Мария, докато двете седяха вечерно време край огъня и баба й разказваше за многото мъже, които беше познала и се бе омъжила през годините. — Той ме дари с майка ти.“

Пръстенът имаше малка стойност и бе само една евтина дрънкулка, но за баба й и дядо й бе скъп и само заради това Анастасия щеше да го запази.

Уилям искаше да отиде до Харвес, за да поръча надгробен камък. Анастасия му обясни последната воля на баба си.

„Тялото ми ще почива тук, а споменът за мен ще бъде скътан в душата ти, дете мое — й бе казала Мария през същата нощ, когато й бе признала, че умира. — Обаче искам името ми да остане само за мен. Ако трябва да почивам тук, далеч от родната си земя, нека никой не знае за това.“

— Някой ден ще сложа камък — каза Анастасия на сър Уилям. — Но няма да изпиша името й.

През същата нощ всички от племето оставиха храна на гроба. Това бе обичай, който се спазваше от членовете на семейството на починалия. Ако го пренебрегнеха, мъртъвците се връщаха, за да порицаят близките си. Това не бе задължение на приятелите или на познатите, а само на най-близките роднини. Въпреки това всички от племето почитаха Мария като член на семействата си.