Джоана Линдзи
Подаръкът (13)

13.

— Никога не съм виждала толкова много женени мъже на едно място — с пълно отвращение заяви Анастасия, когато вечерта седна до баба си край огъня. — Колко тъжно, че в такъв голям град няма нито един подходящ мъж за нашата цел, бабо. Не можах да открия неженен мъж, който да не бе или твърде стар, или твърде млад, или твърде неприемлив.

— Нито един? — учуди се Мария.

— Нито един.

Старицата се намръщи, преди да попита:

— Какво ще рече „неприемлив“.

— Такъв, за когото никога няма да повярват, че съм се влюбила.

Мария въздъхна и кимна.

— Да, такъв няма да стане. Много добре, тази вечер ще кажа на Иван, че трябва да си тръгнем. Той няма да ме пита защо. Можеш да опиташ в следващия град.

— Мислех, че ти каза, че искаш да останеш тук, че тази поляна ти е харесала като място за вечния ти покой.

— Е, ще си потърся друго място надолу по пътя. Не се тревожи за мен, дете. Аз имам воля да продължа да живея, докато се омъжиш — ако се омъжиш до края на седмицата.

При тези думи раменете на Анастасия се отпуснаха. Беше си обещала, че повече няма да плаче. Ако баба й наистина страдаше от възрастта си, тогава от нейна страна би било наистина егоистично да иска да остане жива, защото ще се чувства напълно изгубена без любовта и напътствията й.

Оставаше толкова малко време. Имаше да казва толкова много на тази жена, която я бе отгледала. Ала в този миг не й идваха подходящите думи, освен…

— Обичам те, бабо.

Лицето на Мария се озари от усмивка, тя се протегна и стисна ръката на внучката си.

— Ще се справиш чудесно, дъще на моето сърце. Инстинктите ти ще те водят, шестото ти чувство ще ти помага; сигурна съм в това. Ала ако ти или близките ти някога се нуждаете от помощта ми, ще я имате.

Това бе странно обещание — да предлагаш помощта си от отвъдното, — ала Анастасия мигом се почувства успокоена. Стисна в отговор съсухрената ръка на баба си и дори се пошегува:

— Ти ще бъдеш твърде заета да отблъскваш всички онези красиви ангели, които са те чакали толкова дълго.

— Пфу! Не желая повече да избирам, искам единствено мир и покой.

— Отлично казано. — Сър Уилям се присъедини към тях край огъня. — Освен това тя ще чака мен и затова няма да й се налага да избира измежду всички онези красиви ангели, които, не се съмнявам, ще бъдат дълбоко разочаровани. — Наведе се към Мария и изсипа в скута й цял наръч уханни горски цветя. — Добър вечер, скъпа моя.

Анастасия не пропусна пълния с обожание поглед на англичанина и се усмихна, като видя как Мария леко се изчерви. Това бе още една причина толкова много да харесва Уилям — той бе добър към баба й и искрената му обич и грижи стопляха последните й дни. Винаги щеше да му бъде благодарна за това.

Ала мъжът не остана дълго, тъй като вечерята, която старицата приготвяше, още не бе готова, а и той бе поел задължението да се грижи за конете й. Докато се отдалечаваше към фургона, в лагера се появиха неочаквани посетители.

Групата бе наистина впечатляваща — тримата галопиращи конници спряха рязко, а единият от конете, огромен кафяв жребец, който изглеждаше раздразнен, задето толкова внезапно бяха спрели волния му бяг, изцвили и се изправи високо на задните си крака.

Обаче ездачът му го овладя и за секунди го успокои. Анастасия погледна към този мъж, който толкова лесно се бе справил с такъв силен кон, и остана като хипнотизирана. За пръв път в живота си не можеше да откъсне поглед от някого.

Той бе едър, много едър, с широки и мускулести рамене. Косата му бе руса и не бе напудрена. Половината от англичаните, с които се бе срещала, носеха перуки, и мъжете, и жените, а половината от тях бяха напудрени. Но ако тази гъста, вързана отзад златиста грива бе перука, то тя бе великолепно изработена, а освен това липсваха ситните къдрици покрай слепоочията, които англичаните намираха за толкова модерни и елегантни.

Той бе смайващо красив, поне младото момиче го намираше за такъв, и затова се взираше като омагьосана в него. Мария го забеляза и промърмори:

— Е, все пак днес откри подходящия мъж.

— Той може и да е женен — с отпаднал глас промълви девойката.

— Не — твърдо отсече баба й. — Крайно време беше и твоят късмет да проработи, дете. А сега, върви и вземи съдбата си в свои ръце, преди някоя друга жена да е привлякла вниманието му и после да се налага да й го отнемаш. Вече щяха да са го наобиколили, ако не се бояха от онова опасно животно, което е възседнал. Но ти не се страхувай от неговия звяр, той няма да му позволи да те нарани.

Анастасия не се усъмни в думите на баба си, никога досега не се бе усъмнявала. Кимна разсеяно и се запъти към средата на лагера, където бяха спрели непознатите — близо до най-големия огън. Иван също седеше край него, но бе скочил на крака при появата на конниците. Русият англичанин се обърна към него.

— Твоите хора са нахлули в земята ми. Допускам, че не сте подозирали, че е частна собственост, но след като вече знаете, ще трябва да напуснете…

Иван побърза да го прекъсне, преди да е станало твърде късно.

— С нас има една стара жена, която е много болна. В момента не може да пътува.

Това бе извинение, което бяха използвали много пъти, когато им казваха да напуснат някое място. Иван дори не подозираше, че този път говори самата истина. Но земевладелецът не изглеждаше убеден. Огледа се и отвори уста, за да повтори заповедта си.

В този миг Анастасия пристъпи напред.

— Болната стара жена е моята баба, лорд англичанино. Тя има нужда от няколко дни почивка. Ще напуснем собствеността ти, без да причиним никаква вреда. Моля те, позволи ни да останем ден или два, за да може тя да възстанови силите си.

В първия миг той дори не се извърна да я погледне, а продължаваше да се взира в Иван. Ала когато след малко го направи, очите му се разшириха и Анастасия разбра, че е изненадан от това, което вижда. Неговите очи бяха зелени и блестящи. Тя не можа да отвърне поглед от тях и мигом разпозна надигащия се огън от глъбините им — страстта, която мъжът дори не се опита да скрие. Сърцето й заби учестено.

— Ела да се запознаеш с нея — додаде тя, когато той продължи да я поглъща с очи. — Ще пийнеш с нас по чаша чудесна руска водка или ще споделим бутилка френско вино. Ще се убедиш, че сме безобидни хора, които предлагат някои необикновени услуги. Може би някои от тях ще те заинтересуват.

Знаеше, че се държи подчертано предизвикателно, знаеше за какви услуги ще си помисли той, че му предлага, знаеше защо мъжът кимна и слезе от коня си, за да я последва. Обаче нищо нямаше значение, освен главната й цел. Трябваше да го отведе със себе си, за да може да си поговорят, да накара нещата да изглеждат така, сякаш и двамата са запленени един от друг и са се влюбили от пръв поглед.

Поведе го към техния огън. Мария се бе изправила и се канеше да се отдалечи. Анастасия се изплаши, че тя може да не се стори никак болна на непознатия. Виждаше баба си всеки ден, бе свикнала с лицето й и затова не се бе досетила колко болна бе тя. Но като я погледна сега, тя й се стори стара, бледа и болезнено слаба — уморена от живота. Сърцето й се сви при тази тъжна гледка.

— Бабо, искам да се запознаеш с един човек.

— Не тази вечер, дете, нуждая се от почивка.

Анастасия не очакваше този отговор, особено след като знаеше, че Мария не бе чула разговора край огъня на Иван. Ала тутакси разбра, че баба й иска да я остави насаме с англичанина. Понечи да я спре, защото искаше да узнае мнението й за този мъж, а Мария нямаше как да си състави такова, ако не говори с него. Обаче той промени намерението й.

— Остави я да си върви — рече рязко. — Виждам, че тя не е добре.

Девойката кимна и посочи към големите платнени възглавници на земята.

— Настани се, а аз ще донеса нещо за пиене…

— Не е необходимо — прекъсна я англичанинът, завърза коня си към близкото дърво и се върна при нея. — Седни. Опиянен съм, само като те гледам.

Не можеше да желае по-добър отговор, но въпреки това се изчерви. Просто нямаше опит в играта на съблазняване и не бе сигурна какви са правилата. Обаче знаеше, че това е единствената й възможност, единственият начин да го накара да се ожени за нея.

Седна до него край огъня. Отблизо той изглеждаше дори още по-красив. Всичко у него радваше окото.

Дрехите му бяха елегантни, а не прекалено пищни, каквито някои благородници предпочитаха. Кафявото му сако, което стигаше до коленете, бе украсено с фина бродерия само по краищата на джобовете и маншетите; когато седна, той го отметна назад. Късите до коленете панталони прилепваха плътно към стройните мускулести бедра.

Чорапите му с жартиери бяха от бяла коприна, както и ризата му, украсена отпред с дантелено жабо. Жилетката му бе от бежов брокат, закопчана с дълга редица от златни копчета, които от кръста надолу до средата на бедрото бяха разкопчани, за да не пречат на движенията му.

Много мъже носеха корсети, за да успеят да се напъхат в тези дълги и тесни жилетки — смяташе се за много модерно, — но Анастасия не мислеше, че този мъж се нуждае от подобно допълнение. Той просто бе изключително строен и гъвкав, но в същото време мускулест и силен.

Англичанинът отново се взираше в нея. Тя се почувства малко виновна, ала трябваше да продължи. Знаеше, че всички ги гледат. Двамата му придружители бяха заобиколени от млади циганки. Разнесе се музика. Една от жените се впусна в един от техните най-предизвикателни и чувствени танци, за да ги забавлява.

Ала Анастасия и мъжът до нея сякаш не забелязваха нищо, толкова бяха погълнати един от друг. Изведнъж дълбокият му глас я сепна.

— Ти спомена услуги. Интересувам се какви точно услуги ще ми предложиш, красавице.

Девойката знаеше какво очаква да чуе от нея, знаеше, че щеше да се разочарова, ако просто му каже истината, но въпреки това нямаше да го лъже повече, отколкото бе абсолютно необходимо. Всъщност надяваше се, че изобщо няма да й се наложи да го лъже, защото не желаеше връзката им да започва по този начин. Водена от непогрешимото си вътрешно чувство, внезапно осъзна, че двамата ще се оженят. Не знаеше само как ще се стигне до там.

Уханието от вареното на Мария бе много приятно. Анастасия го разбърка, чудейки се какво да каже на англичанина. Цялата истина? Част от истината?

Не искаше той да я помисли за някаква вещица, притежаваща магическа сила, както се смяташе за някои от циганките. Магията плашеше хората. Дори неща, които само външно приличаха на магия, плашеха някои хора. Тя не притежаваше магически умения, само талант, който изглеждаше като магия, защото никога не грешеше. Проблемът бе как да му го обясни.