Джоана Линдзи
Подаръкът (3)

3.

Пътуването до Харвес Таун не даде очаквания резултат. Джон Маркъс беше още жив, в напредналата възраст от деветдесет и шест години. Старецът бе прикован към леглото, но умът му бе удивително буден за възрастта и той си спомняше гроба.

— Грижих се без всякакво заплащане за гроба шестдесет и осем години — гордо заяви той на малката групичка, събрала се край леглото му.

— Господи! — възкликна Реджи. — Та това е още преди ти да си бил роден, чичо Джейсън.

— Да — кимна Джон. — Откакто аз самият бях момче на тринадесет години. Когато преди петнадесет години се пенсионирах, предадох тази работа на племенника си. Не бих я доверил на никой друг. Той не го е занемарил, нали?

— Не, Джон, разбира се, че не — увери го Джейсън, макар че нямаше никаква представа, тъй като от тридесет години не бе виждал гроба. Обаче не искаше старецът да се тревожи и затова добави. — Той се грижи много добре за гроба, не се безпокой.

— Ние се радваме, че открихме някой, който да знае нещо за онзи гроб, господин Маркъс — обади се Реджи, повдигайки въпроса, който ги бе довел. — Всички умираме от любопитство да разберем кой е погребан там.

Старият мъж се намръщи.

— Кой е погребан? Е, аз не знам това.

Смаяната тишина, която последва отговора, бе изпълнена с разочарование.

— Тогава защо сте се грижили за гроба през всичките тези години? — попита накрая Дерек.

— Защото тя ме помоли.

— Тя? — повтори Джейсън.

— Ами вашата баба, лорд Джейсън. На този свят нямаше нищо, което не бих направил за тази мила лейди. Всички в Хавърстън се чувстваха по този начин. Вашата баба бе обичана и уважавана, не както дядо ви. Или поне не така, както се отнасяха към него, когато бе млад.

Думите му предизвикаха учудено повдигане на вежди, а Джейсън раздразнено попита?

— Моля?

Старецът се засмя. Бе твърде възрастен, за да се плаши от гнева на бившия си господар.

— Не исках да прозвучи неуважително, милорд, но първият маркиз бе надменен и суров човек, макар че не бе по-различен от останалите аристократи по онова време. Кралят му бе дал Хавърстън, но него не го бе грижа за имението или за хората му. Предпочиташе Лондон и идваше само веднъж в годината, за да провери сметките на управителя си, който бе един надут и самодоволен глупак. В отсъствието на маркиза управляваше Хавърстън като истински тиранин.

— Доста сурова присъда за един човек, който не може да се защити — сковано процеди Джейсън.

Джон сви рамене.

— Но е самата истина, поне такава, каквато я виждам аз. Ала това бе преди да срещне лейди Ана и да се ожени за нея. Тя го промени, наистина го промени. Научи го да цени малките неща в живота, смекчи грубостта му. От едно мрачно и унило имение Хавърстън се превърна в място, което хората с гордост наричаха свой дом. Макар че е срамота, задето се носеха такива слухове…

— Слухове? — намръщи се Реджи. — О, имате предвид това, че тя е била циганка?

— Да. Само защото изглеждаше и говореше като чужденка и защото в областта имаше цигани, преди тя да се появи, някои селяни разнасяха тези глупави приказки. Но маркизът сложи край на тези долни слухове, като се ожени за нея. В крайна сметка един лорд никога няма да си вземе за съпруга някоя, която е с по-долен произход от неговия, нали?

Джейсън зърна мимолетната усмивка на сина си, преди Дерек да заяви:

— Зависи от лорда.

Джейсън го изгледа предупредително. Останалите от семейството му не биваше да знаят — поне не още, — че той също се надява да изпълни желанието на сърцето си.

— Но по онова време това просто не можеше да стане, лорд Дерек — поклати глава Джон. — Днес може би, но преди осемдесет години подобен скандал би съсипал завинаги семейната чест.

— Е, навярно е било само слух — изтъкна Джейсън, — след като никога нищо не е било доказано. Макар че не е бил забравен, иначе ние нямаше да го знаем. Но както самият ти каза, днес вече няма значение дали лейди Ана Малъри е била циганка или прадедите й са били испанци, както предполагат. Само тя е можела да даде отговор на този въпрос, но дядо ми и баба ми са починали преди аз да се родя. Съжалявам, че никога не съм ги познавал.

— Аз самата винаги съм искала да узная истината за нея — рече Ейми. — Спомням си, че когато бях дете, често се въодушевявах от тази възможност. Преди да ме попиташ защо, спомни си, че приличам на нея или поне така са ми казвали. Исках да вярвам, че е била циганка, все още ми се иска. Това поне ще обясни откъде съм наследила тази необикновена способност да предчувствам нещата и никога да не греша. Тяхната любов трябва да е била истинска.

— По дяволите, ако е била истинска любов, радвам се, че нашият предшественик го е осъзнал — намеси се Дерек. — На някои мъже им трябват години… и години… и…

За Джейсън не остана скрит намекът, насочен към него, но преди някой от останалите да забележи, побърза да изтъкне:

— Не каза ли, че смяташ да направиш някои покупки, докато сме в града, Дерек?

Синът му не се смути, а му хвърли дяволита усмивка.

Джейсън вътрешно си отдъхна. Знаеше, че младият мъж само го дразни. Всъщност Дерек бе единственият член на семейството, който си позволяваше да се закача с него. И никой друг, дори и да подозираше какви са отношенията на Моли с Джейсън, не би предположил, че той се шегува с баща си. Ала Дерек знаеше, че от много време баща му се опитва да накара Моли да се съгласи да стане негова съпруга.

— Хмм, чудя се защо никога не ми е хрумвало да направя това с Ана Малъри — отбеляза по-скоро на себе си Ейми, привличайки отново вниманието на всички.

— Да направиш какво? — попитаха те в един глас.

— Да се обзаложа, че ще научим истината за нея. Някой иска ли да се включи?

— Предпочитам да оставим нещата такива, каквито са — заяви Джейсън.

Ейми се намръщи.

— Наистина ли не искаш да узнаеш истината, чичо Джейсън?

— Не съм казал това, скъпа моя. Просто не искам да изгубиш за пръв път в живота си. Този път едва ли има вероятност да спечелиш. А ти ще бъдеш истински съкрушена, ако това стане, нали?

В отговор младата жена само въздъхна. Но Джейсън не бе сигурен, че се е отказала. В крайна сметка досега ужасните последствия никога не я биха спирали да следва инстинктите си.