Джоана Линдзи
Подаръкът (29)

29.

— Свършихте ли с четенето тази вечер? — попита Моли, когато Джейсън си легна до нея.

— Извини ме, събудих ли те?

Тя се прозина и се сгуши по-близо до него.

— Не. Липсваше ми през последните нощи и затова се опитах да остана будна. Но не мисля, че щях да успея. Тъкмо се унасях.

Той се усмихна и я привлече към гърдите си. Не бе имал възможност да говори с нея, откакто отвориха Подаръка. Когато си лягаше през последните няколко нощи, тя вече бе заспала, а когато на сутринта се събуждаше, Моли вече бе станала. Тя винаги ставаше много рано. А с толкова много гости в къщата през деня бе невъзможно да останат само двамата, за да разменят по някоя и друга дума насаме.

Членовете на семейството му не биха обсъждали съдържанието на дневника пред слугите, за каквато всички смятаха Моли — с изключение на Дерек и съпругата му. Сега сред посветените бе и Джеймс, който знаеше истината за нея, че тя е майка на Дерек и единствената любов на Джейсън от повече от тридесет години. Затова Моли все още не знаеше нищо за написаното в дневника. Обаче за нея не бе тайна, че семейство бе прекарало по-голямата част от последните три дни в салона, за да слуша четенето на дневника. На няколко пъти бе надниквала в стаята и бе поклащала изненадано глава, че всички са все още там.

— Искам утре да си вземеш почивен ден и да го прочетеш — каза й Джейсън.

— Да си взема почивен ден? Не ставай глупав.

— За един ден ще се оправим и без теб, скъпа моя.

— Няма.

— Моли.

— О, добре — промърмори жената. — Бих могла да почакам и да го прочета след празниците, когато къщата няма да е толкова пълна, но признавам, че любопитството ме гризе. Още повече, когато през целия ми живот дневникът е бил у мен, а аз никога не съм знаела какво представлява.

Той рязко се надигна и седна в леглото.

— През по-голямата част от живота ти? Кога го намери? И къде?

— Ами, и го намерих, и не съм. Искам да кажа, че ми го дадоха, когато бях още дете, на четири или пет години, не си спомням точно. Казаха ми какво да правя с него и кога да го дам, но не и какво представлява. И трябва да си призная, Джейсън, че това бе толкова отдавна, че съм го прибрала при някои стари свои вещи и напълно бях забравила за него.

— Но най-накрая си спомни?

— Е, не беше съвсем така. Това бе най-странното нещо, как го намерих отново — призна си тя.

— Какво искаш да кажеш?

Моли се намръщи, припомняйки си.

— Това беше, когато за пръв път се качих на тавана, за да извадя коледната украса. През целия ден имаше слънце и в помещението бе задушно и топло, затова отворих един от прозорците, за да се проветри. Щеше да влезе малко студен въздух, макар че навън нямаше вятър, а и да имаше, едва ли щеше да нахлуе само през един малък прозорец — или поне така си помислих. Въпреки това, когато се запътих към вратата с последната кутия, в стаята изведнъж нахлу силна вихрушка и събори всички неща.

— Сигурно си оставила вратата отворена и е станало течение.

— Не беше течение, Джейсън, а много силен вятър. Не знам откъде се взе, след като през целия ден времето бе тихо и нямаше никакъв вятър. А и вратата бе затворена и тъкмо затова всичко ми се стори толкова странно, поне по-късно, когато се замислих. В първия миг не мислех за нищо друго, освен да вдигна нещата, които бяха паднали. Тогава се натъкнах на един сгънат ориенталски параван, който бе паднал върху купчина картини, някои от които се бяха измъкнали от рамките си, и аз забелязах старите си вещи. Все още не си спомнях за дневника и едва ли щях да си дам труда да погледна в онзи стар мой сандък, ако…

Бръчката между веждите на Моли се задълбочи. Джейсън леко я разтърси, за да я накара да продължи.

— Ако какво? — напрегнато попита той.

— Ами, ако вятърът не се бе извил отново и не бе разлюлял капака на сандъка. Кълна се, изглеждаше така, сякаш се опитва да го отвори. Това наистина бе най-странното нещо. Усетих как по гърба ми полазиха студени тръпки, не ме е срам да си го призная. И тогава си спомних за онова старо кожено нещо, увито в парче кадифе, което бях сложила в сандъка си много преди да дойда да работя в Хавърстън — и че ми бе поръчано да го дам на семейството ти като подарък. Странно, но в мига, в който отворих капака на сандъка, и вятърът ненадейно стихна.

Джейсън внезапно се засмя.

— Сякаш чувам какво щеше да каже Ейми, ако беше там. Щеше да настоява, че това е бил призракът на моята баба или може би този на нейната баба, който е искал да се увери, че най-после дневникът ще бъде даден на тези, за които е бил предназначен. Мили боже, никога не й казвай за онзи вятър, Моли. Тя наистина ще си помисли, че това старо място е обитавано от духове.

— Глупости. Това беше просто вятър, вероятно предизвикан от горещината в стаята.

— Да, очевидно, но моята племенница е малко странна и затова е по-добре да запазим в тайна истината за откриването на дневника, съгласна ли си?

— Щом настояваш.

— А сега ми кажи кой ти го е дал преди толкова много години. Ти не си достатъчно възрастна, за да си познавала баба ми.

— Не, но моята баба я е познавала. И когато отново го намерих, аз си припомних какво ми каза тя, когато ми даде дневника. Знаеш ли, тя е била лична камериерка на Ана Малъри.

Той й се усмихна.

— Е, как бих могъл да го знам, след като никога досега не си го споменавала?

Моли се изчерви.

— Е, и за това съм забравила. Но си спомням много за баба си, защото съм била много малка, когато съм я познавала, а тя умря скоро след като ми даде дневника. А майка ми никога не бе работила в Хавърстън, така че никога не е имала вземане-даване със семейство Малъри и не е имала причини да ги споменава. Затова толкова лесно съм забравила за цялата история. Освен това минаха почти десет години, преди да дойда да работя тук, и дори и тогава не си спомних.

— Значи Ана Малъри го е дала на баба ти, за да го предаде на потомците й?

— Не, дала й го е, за да го даде на мен. Нека ти разкажа какво ми каза баба ми и тогава може би ще разбереш. На времето аз със сигурност не съм разбрала нищо и все още не разбирам, но сега ще ти предам думите й, поне това, което си спомням. Моята баба вече е била лична камериерка на лейди Малъри, когато един ден тя я повикала, поканила я да седне и да пие чай с нея и й казала, че двете ще станат най-добрите приятелки. Баба ми е казвала, че лейди Малъри често говорела странни неща, а през онзи ден изрекла едно от тях: „Искам да знаеш, че ние ще се сродим. Няма да стане скоро и ние няма да сме живи да го дочакаме, но то ще случи и ти ще помогнеш това да стане, като дадеш на внучката си този пакет“.

— Дневникът?

Моли кимна.

— След това лейди Малъри й дала съвсем точни наставления какво да прави. Моята баба ми призна, че тогава си помислила, че дамата е малко шантава. В крайна сметка по онова време тя дори още нямала внучка. Но лейди Малъри й казала да даде дневника на внучката си — на мен; аз съм единствената й внучка — и аз трябваше да предам дневника за Коледа, в първата четвърт на новия век. Не на някой отделен член на семейство Малъри, а на всички. А понеже бил подарък, трябвало да изглежда като такъв. Това било всичко, което поръчала лейди Малъри. Не, почакай, имаше още нещо. Относно времето, когато да се даде подаръкът. Тя казала: „Имам чувството, че ще бъде от голяма полза“.

Джейсън се усмихна бавно и мислено благодари.

— Удивително — промълви на глас.

— Значи разбираш всичко?

— Да, и ти също ще разбереш, след като го прочетеш. Но защо не остави бележка, за да знаем поне от кого е подаръкът и за кого е предназначен? Това, че не знаехме, го превърна в истинска загадка и затова по-младите не можаха да дочакат до Коледа, за да го отворят.

— Защото той беше за всички вас — отвърна Моли и после се засмя. — Освен това, ако се окажеше, че не е нищо важно, никой нямаше да узнае, че аз съм го сложила там.

— О, много е важен, скъпа, дори нещо повече — той е изключително ценен за цялото семейство. Очаквам с нетърпение какво ще кажеш, след като го прочетеш.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо имам чувството, че никак няма да ми хареса това, което ще прочета в дневника?

— Може би защото си толкова упорита и твърдоглава относно някои неща.

— Е, сега вече наистина сериозно ме разтревожи, Джейсън Малъри — промърмори икономката.

— Не се тревожи, любима. Ще се случат само добри неща, обещавам ти.

— Да, но за кого ще бъдат добри?