Джоана Линдзи
Подаръкът (23)

23.

Кристофър не очакваше да се изненада, когато го въведоха в салона на лейди Сидънс, където нейната „гостенка“ приемаше почитателите си. Племенницата на сър Уилям може и да бе възхитителна красавица, както твърдяха слуховете, но не можеше да бъде неговата Анастасия.

След като помисли, реши, че еднаквите имена не са обикновено съвпадение. Това би било прекалено нереално, по-скоро неговата Анастасия не му бе казала истинското си име. Навярно в миналото бе срещнала племенницата на сър Уилям, харесала е името й и е решила да си го присвои.

След тазсутрешната си визита в салона на възрастната лейди Сидънс вече щеше да знае със сигурност. И понеже не очакваше да се изненада, затова смайването му бе още по-голямо, когато видя Анастасия.

Тя бе заобиколена от неколцина мъже, вперили обожаващите си погледи в нея и съперничещи си за вниманието й. Младата жена бе облечена в утринна рокля, достойна за кралица, с широки поли и пристегната в талията, а буйната й коса бе оформена в модерна прическа, напудрена и украсена с дантела. Черната дантела и белият сатен още повече подчертаваха искрящите й кобалтовосини очи.

В първия миг Кристофър си помисли, че двете жени просто си приличат — тя изглеждаше като истинска английска лейди и изобщо не приличаше на циганката, която срещна за пръв път. Но само за миг…

Погледите им се срещнаха. Тя мигом застина. После се изчерви и сведе поглед, сякаш се чувстваше виновна за нещо. Но тя бе виновна, нали? Представяше се за дама. Създаваше впечатление, че е свободна, а всъщност бе омъжена.

Надигналата се в гърдите му ревност измести радостта да я види отново. Осъзна го, ала тези грозни чувства бяха толкова силни, че изцяло превзеха мислите му. Дори Адам Шефилд бе тук, явно тази сутрин не бе имал проблем да мине през входната врата, и изглеждаше напълно омаян от Анастасия. Приятелят му, който бе заявил, че навярно също ще се включи в състезанието за ръката й, я съзерцаваше запленен.

Кристофър изпита дивото желание да отиде при тях и да удари с все сила главите им една в друга. Как се осмеляваха тези негодници да се усукват около съпругата му, изпълнени с похотливи мисли? Изобщо не се съмняваше в последното.

Казаното миналата вечер, че непознатата красавица е нещо средно между испанска мадона и дръзка циганка, бе напълно вярно. Анастасия излъчваше сексуално обещание, ала в същото време изглеждаше недостижима — една комбинация, която едновременно разпалваше мъжкото желание и правеше всекиго нерешителен, оставяйки го изпълнен с копнеж и сладки блянове.

Тези, които само мечтаеха, може би щяха да получат единствено по някой и друг юмрук. Другите обаче, а доколкото виждаше, не бяха никак малко, които хранеха надежди за постоянен ангажимент, и то при положение, че дамата не бе свободна за никакви ангажименти, Кристофър смяташе да ги разкъса бавно, много бавно, парче по парче…

— Изненадана съм да ви видя тук, лорд Малъри — разнесе се глас до него.

Не бе забелязал вдовстващата графиня, която се бе приближила до него. Познаваше я само по лице и не си спомняше някога да бе разговарял с въпросната дама. Очевидно и тя го познаваше по лице достатъчно добре, за да знае кой е.

Колкото до учудването й, че се намира в дома й, определено не вярваше в искреността му.

— Съмнявам се, лейди Сидънс, че сте толкова изненадана, имайки предвид кого сте приютили в дома си.

— Не, наистина съм изненадана — настоя дамата с усмивка, която само потвърди съмненията му. — В крайна сметка вие имахте изключителен късмет да се сдобиете с истинско съкровище, но съвсем глупаво го захвърлихте.

— Не съм захвърлял нищо, мадам — надменно заяви той, отлично разбрал намека й, и продължи в същия дух. — Официално съкровището е все още мое.

Веждите й отскочиха нагоре, сякаш този път той наистина я бе изненадал, но когато заговори, в гласа й прозвуча само леко любопитна нотка:

— Намирам го за доста странно, като се имат предвид връзките и влиянието, с които разполага един маркиз, за да урежда подобни деликатни въпроси. Предполагам, че сте били твърде зает, за да се заемете с тази работа?

— Може би нямам никакво намерение да правя каквото и да било по въпроса — грубо отвърна благородникът.

— Е, това вече е проблем. Ваш дълг е да уведомите младата жена за намеренията си, тъй като тя очевидно е останала със съвсем друго впечатление. Или мислите, че тя е била представена в обществото само и само за да привлече вниманието ви?

— Всъщност представянето й в обществото е напълно непонятно. Или не знаете коя е тя?

— Коя е тя? Искате да ме попитате какво зная за нея, освен това, че е ваша съпруга? Нямам представа за какво намеквате. Тя е племенница на мой скъп приятел. Струва ми се, че не се познавате с него? Елате с мен, милорд, и ще поправим този пропуск.

И дамата се отдалечи с царствена походка, сигурна, че той ще я последва. Кристофър го направи, защото искаше да зададе някой и друг въпрос на сър Уилям Томпсън.

Възрастният мъж бе сам, облегнат на полицата на една огромна камина, вперил „бащински“ поглед в своята млада „роднина“. Лейди Сидънс ги представи и ги остави сами.

— Защо сте обявили Анастасия за своя племенница? — без предисловие запита лорд Малъри.

Уилям не отговори веднага. Извърна поглед от Кристофър и го впери в голямата група в средата на салона. Лицето му придоби замислен вид и той отпи малка глътка от чая си.

Кристофър бе сигурен, че не отговорът го затруднява. Подозираше, че сър Уилям нарочно го кара да чака. За да го дразни и да усили нетърпението му? За да го накаже? Не, това бе твърде пресилено, по-скоро възрастният мъж не бе чул въпроса му, имайки предвид възрастта му — човекът навярно бе прехвърлил седемдесетте.

— Сестра ми изчезна преди четиридесет години, лорд Малъри — изрече в този миг сър Уилям с благ тон, сякаш обсъждаха нещо съвсем обикновено, а не толкова болезнен въпрос. — Никога не можах да си простя — по-скоро допреди известно време не можех — участието си в тази трагедия. Аз не застанах на нейна страна, когато тя се опълчи срещу родителите ми, за да защити любовта си. Предпочете да избяга, отколкото да приеме избрания от тях съпруг и ние никога не чухме нищо за нея. Знаете ли, тя имаше прекрасна черна коса. Не е невъзможно Анастасия да е нейна дъщеря, всъщност въобще не би било трудно да се повярва в това.

— Но тя не е нейна дъщеря, нали?

Сега Уилям отново го погледна. Когато отвърна, в гласа му прозвуча закачлива нотка:

— Има ли значение? След като обществото, на което сте позволили да диктува поведението и постъпките ви, вярва, че тя е нейна дъщеря? Искате ли да чуете фактите, милорд?

— Би било доста полезно — сухо отвърна Кристофър.

Сър Уилям се усмихна на тона му.

— Много добре, факт е, че пътувах дълго с онези цигани. Причината не е важна, но аз бях в лагера, когато вие се появихте, за да им заповядате да напуснат земите ви. Макар че вие едва ли сте ме забелязали. Истината е, че след като зърнахте момичето, вие вече бяхте сляп за всичко останало.

Лицето на Кристофър пламна. Почувства се засрамен от думите на сър Уилям, ала не можеше да отрече истината в тях.

— Тя е необикновено привлекателна — смотолеви младият мъж.

— О, да, такава е, но какво общо има това с каквото и да било, милорд? Не, трябва само малко да помислите. Понякога на любовта е нужно много време, за да пламне, а понякога това става мигновено. Никога не съм се учудвал на интереса ви към момичето. Причината бе съвсем ясна.

Да я обича? Кристофър понечи да изсумти с презрение, после едва не се задави от собственото си заслепение. Мили боже, защо не бе помислил за това? Смяташе, че е обсебен от нея. Беше сигурен, че е изгубил контрол над чувствата си. Че е позволил на страстта да вземе връх над разума. Но като се върна назад, той си спомни колко необикновено щастлив се бе почувствал онази сутрин, когато се събуди и откри Анастасия в леглото си. Никога не му бе минавало през ума, че това може да е любов.

— Въпросът, лорд Малъри — продължи сър Уилям, — е какво възнамерявате да направите за това?