Джоана Линдзи
Подаръкът (11)

11.

Преди няколко месеца Анастасия бе навършили осемнадесет години. Според обичаите на племето отдавна бе минала подходящата възраст за женене, след като момичетата обикновено се задомяваха на дванадесет години.

Някои от жените безмилостно й се подиграваха, задето още не бе познала мъжка ласка. Каква глупачка бе да пропуска най-хубавите си години. Каква глупачка бе, че не се възползва от тялото си, за да припечели допълнителна монета от някой гаджо срещу кратко търкаляне в гората. За младите и хубави циганки това бе още един начин да ги оскубят. Не означаваше нищо. Нито един съпруг или бъдещ съпруг не би ревнувал от това; всъщност те дори го очакваха. Само ако един съпруг залови жена си с друг член на племето, можеше да има сериозни последствия; развод, жесток побой, понякога смърт или — което бе още по-лошо в техните очи — прогонване.

Винаги когато Анастасия споделяше с Мария чувствата си по този въпрос — отвращението и нежеланието си да бъде докосвана от различни мъже, — баба й обвиняваше за това бащината й кръв. През годините много неща бяха приписвани на баща й, някои лоши, а някои добри. Когато не можеше да измисли подходящ отговор на въпросите на внучката си, Мария използваше баща й като извинение за всичко.

Мислите препускаха бясно в главата на младото момиче, докато очакваше лошите новини на баба си. Ако поискаше, можеше да се досети, но не желаеше да знае, поне засега. Продължаващата тишина отначало й подейства като успокоителен балсам; тя не вещаеше беда. Ала продължи твърде дълго. Напрежението започна да става непоносимо.

Накрая Анастасия не можа да издържи и попита:

— Какво има, бабо? Какво е това, което не искаш да ми кажеш?

Последва дълбока въздишка.

— Нещо, което отлагах твърде дълго, дете. Всъщност две неща, които ще те разстроят и ще ти причинят мъка. Мъка, за която си прекалено млада, за да се справиш. Рязката промяна, която ще настъпи в живота ти, е това, което силно ме тревожи и ето защо искам тя да стане по-скоро, докато съм още тук, за да ти помогна.

— Предчувстваш ли нещо?

Мария тъжно поклати глава.

— В този случай наистина ми се иска да можех да знам бъдещето. Но бъдещето ти е в твои ръце и ти сама трябва да вземеш решението. Не знам дали ще бъде за добро или за лошо, ала трябва да бъде взето.

Сега Анастасия разбра за какво говори Мария. За брака й, или по-скоро, за бъдещия й съпруг.

— За Николай ли се отнася?

— Да, за твоя брак. Трябва да те видя уредена още тази седмица. Повече не може да се чака.

Анастасия се паникьоса.

— Но денят, който ти си определила, е чак след два месеца!

— Това не може да чака дотогава.

— Но ти знаеш, че го мразя, бабо!

— Да, и ако го знаех, преди да бях приела годежната цена, досега щеше отдавна да си се омъжила за друг. Но Иван, този лукав син на Сатаната, дойде при мен още когато бе едва на седем години, пет години преди да достигнеш необходимата възраст за женене, дълго преди да осъзнаеш, че Николай не е за теб. Иван не искаше да рискува някой друг да го изпревари и да те вземе за сина си.

— Тогава съм била толкова малка — горчиво рече Анастасия. — Не разбирам защо толкова е бързал. Можел е да изчака, докато порасна достатъчно, за да мога сама да реша дали да се омъжа за сина му.

— Ах, но виждаш ли, тогава бяхме на гости на едно друго племе. И неговия баросан прояви прекалено голям интерес към семейството ти, задаваше твърде много въпроси за теб. Иван не беше глупав. Още същата вечер те поиска за сина си. Другият баросан те поиска на следващата сутрин, закъсня само с няколко часа. Дълго след това Иван злорадства по повод на случилото се.

— Да, чувала съм го.

— Е, време е да се сложи край на злорадството му. Винаги е използвал нечестни начини да задържи мен и семейството ми сред племето му заради нашата дарба да предугаждаме съдбата. Никога не съм ти го казвала, но когато майка ти обяви, че отива да живее с нейния гаджо, Иван дойде при мен и ми се закле, че по-скоро ще я убие, отколкото да й позволи да погубва таланта си за тези, които не са от нашата кръв — освен, ако аз не се съглася да родя друго дете, за да я заменя. По онова време вече бях преминала детеродната възраст, но мислиш ли, че онзи глупак се сещаше за това? — презрително изсумтя Мария.

— Да разбирам ли, че си се съгласила?

— Разбира се — ухили се старицата. — Никога не ми е било трудно да излъжа Иван Лаутару.

— А след това не те ли преследва да изпълниш обещанието си?

— Не, не се наложи. Много скоро узнахме, че майка ти е бременна с теб и Иван реши, че тя ще се върне при нас с детето. Ето защо не напуснахме онази област. Никога не сме оставали толкова дълго на едно място.

— Но защо сега искаш да се омъжа за Николай? През всичките тези години ти ми помогна да избягна този брак. Какво е променило мнението ти?

— Мнението ми не се е променило, Ана. Не казах, че трябва да се омъжиш за Николай, казах само, че трябва да се омъжиш.

Очите на девойката се разшириха от изненада. Подобна мисъл не й бе хрумвала.

— Да се омъжа за някой друг? Но как бих могла, след като за мен вече е платена годежна ценя?

— Да се омъжиш за някой от племето? Не, не можеш! Това ще бъде смъртоносна обида за Иван. Николай също никога не би приел подобна обида. Той ще убие всеки, когото избереш. Но един гаджо е нещо съвсем друго.

— Един гаджо — невярващо повтори Анастасия. — Един чужденец, който няма да е от нашата кръв? Как можеш дори да го предложиш?

— А как бих могла да не го предложа, дете, когато това е единствена възможност, освен ако не искаш да живееш под юмрука на Николай през остатъка от живота си?

Анастасия отново потръпна. Отдавна знаеше, че по-скоро би напуснала племето, отколкото да се покори на Николай. А каква бе разликата да си тръгне или да се омъжи за чужденец? И в двата случая щеше да си замине.

От гърдите й се изтръгна тежка въздишка.

— Предполагам, че имаш някакъв план, бабо? Моля те, кажи ми, че наистина имаш.

Възрастната жена потупа ръката й с усмивка.

— Разбира се, че имам и при това е много прост. Трябва да омагьосаш някой гаджо и да го накараш да се ожени за теб. След това ще трябва да убедиш племето, че го обичаш. Любовта ще ги накара да погледнат на тази история с други очи. Човек може да предаде един от своите заради любовта. Това е разбираемо и приемливо. Макар че трябва да бъдеш много убедителна. Ако разберат, че го правиш само, за да избегнеш брака с Николай, тогава семейството на Лаутару ще се почувства смъртно обидено. Ще постъпиш така, както навремето майка ти. За нея бе истинско. Тя наистина обичаше своя гаджо. За теб ще бъде лъжа, но ще се възползваш от нея, за да избягаш от едно бъдеще, което не можеш да приемеш. И може би, ако имаш късмет, лъжата ти ще се превърне в истина.

Да направи така, както бе направила майка й? Майката на Анастасия се бе влюбила в един руски княз, местен благородник. Беше умряла, давайки живот на детето му и ако му бе родила син, той щеше да го задържи. Но той нямаше полза от една дъщеря и бе позволил на Мария да вземе внучката си и да я отгледа.

Анастасия никога не се бе срещала с баща си, нито пък имаше желание за това. Дори не знаеше дали е още жив. Не я интересуваше. Един мъж, който не я бе оценил, не означаваше нищо за нея. И дори и да бе скътала в сърцето си частица горчивина, задето я бе отхвърлил, никой не знаеше за това.

Разбира се, Мария знаеше как се чувства. Мария знаеше всичко. Можеше да погледне в нечии очи и да узнае точно какво таи този човек в сърцето си. Но Мария невинаги имаше отговори на въпросите, които противоречаха на естествената философия на нейните хора, и тогава винаги използваше руската кръв като извинение.

Прави го и сега, помисли си Анастасия.

— Ти си различна от нас. У теб се проявява кръвта на баща ти. Но това не е лошо. Ти никога не си крала, никога не си лъгала някой гаджо само и само да му измъкнеш някоя и друга монета. За нас това са съвсем естествени неща, да се хвалим, да мамим и да правим на глупак всеки гаджо, но ти презираш подобно поведение. По това се познава, че си дъщеря на баща си, че във вените ти тече твърде благородна кръв, за да се унижаваш така и да използваш непочтени начини. Никога не съм се опитвала да потъпча това у теб или да те уча на нещо различно. Хубаво е да имаш качествата и на двамата си родители, ако си наследила доброто и от двамата.

— Никога не съм искала да бъда различна.

— Знам — меко рече Мария. — Но никой не избира какъв да бъде.

— Но няма ли Иван да заплаши, че ще ме убие, така както е направил с майка ми?

— Не, не и този път. Аз ще го убедя, че ако те държи далеч от любовта ти, разбитото ти сърце по-скоро ще му донесе нещастие, отколкото късмет и добро бъдеще. Освен това ще му напомня, че по всяко време можеш да се разведеш със своя гаджо и да се върнеш при племето. Това е нещо, което наистина можеш да направиш, Ана. Не го забравяй, ако откриеш, че си нещастна в избора си. И ако се върнеш, повече няма да има нужда да се омъжваш за Николай. Бракът ти с един гаджо ще е прекъснал договора с Лаутару. Тогава ще можеш да направиш това, което желаеш — да се омъжиш за онзи, когото си поискаш, или въобще да не се омъжваш. Изборът ще бъде твой и никой няма да те кара да бързаш с него.

— Но аз не знам как се омагьосват мъжете. Как ще го направя? Ти очакваш прекалено много от мен.

— Не се съмнявай в себе си, дете. В това племе никога не е имало по-красива жена. Ти имаш прекрасната черна коса на майка си, съвсем леко начупена, колкото да ти придаде предизвикателен вид. Притежаваш яркосините очи на баща си, светлата му кожа. Наследила си от майка си умението да проникваш в човешката душа, нейното добро и милостиво сърце. Тя много пъти се е противопоставяла открито на хората си, за да защити някой гаджо, към когото бе изпитала жалост. Ти си същата. Ти омагьосваш всеки мъж, който те погледне. Просто не го забелязваш, защото досега не те е интересувало.

— Аз просто не виждам как мога да го направя за толкова кратко време. Два месеца…

— Една седмица — твърдо я прекъсна старицата.

— Но…

— Една седмица, Ана, не повече. Върви утре в града. Огледай внимателно всеки мъж, когото срещнеш. Поговори с тези, които те заинтересуват. Възползвай се от таланта си. Но направи своя избор и ми го доведи. Аз ще разбера дали изборът ти е добър.

— Но дали аз искам този добър избор?

Подобен въпрос би могъл да смути всеки, но не и Мария.

— Ти мислиш да използваш този мъж само за кратко, а после да се разведеш с него, за да можеш да се върнеш при племето? Само ти можеш да отговориш, дете, дали би могла да живееш с един мъж, ако се възползваш по този начин от него. За мен не би било трудно, но аз не съм ти. Мисля, че ти би предпочела да бъдеш щастлива с избора си и този първи брак да остане и последен.

Мария бе права, разбира се. Да се омъжваш многократно не бе по-различно от това, да минаваш от един мъж на друг. Поне Анастасия не виждаше някаква особена разлика. За нея любовта бе завинаги. В противен случай не е истинска любов.

За съжаление не виждаше как за краткото време, което й бе отпуснала баба й, ще може да намери един мъж, англичанин при това, за когото ще иска да остане омъжена завинаги. Канеше се да се опита да убеди Мария да й даде повече време, но лицето на баба й отново придоби сериозно изражение и тя за втори път обви ръката й със съсухрените си пръсти.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа. Това е нещо, което също отлагах твърде дълго. Аз няма да напусна това място.

Анастасия се намръщи. Помисли, че Мария е решила да остане тук с нея и английския й съпруг. Но макар да го искаше с цялото си сърце, знаеше, че Иван никога няма да разреши.

Никак не й се щеше да го изтъква, но нямаше друг избор.

— Ти си ми казвала не един път, че Иван никога няма да ти позволи да напуснеш племето, че по-скоро ще те убие.

Мария тъжно се усмихна.

— Този път той не може да направи нищо, за да попречи на моето заминаване, Ана. Привилегия на възрастта е, че не може да ти бъде отказано мястото за вечния покой, а аз избрах това място. Моето време дойде.

— Не.

— Шшт, дъще на моето сърце. Това не е нещо, за което можем да спорим или да се пазарим. А и аз нямам желание да отлагам неизбежното. Ще го посрещна с радост, защото най-после ще се сложи край на болките, които ме измъчват през последните няколко години. Само че първо трябва да те видя уредена, иначе няма да мога да си отида в мир… Не, не, престани. Не е нужно да плачеш за нещо толкова естествено като смъртта на една стара жена.

Анастасия прегърна баба си и зарови лице в рамото й, за да скрие сълзите, които не можеше да спре.

Мария й бе казала, че ще се разстрои и натъжи. Ала не точно това изпитваше девойката в този миг, когато целият й свят се разпадаше и рушеше край нея. Болката бе твърде голяма, за да я понесе наведнъж.

Но заради Мария прошепна:

— Ще направя всичко, което е необходимо, за да ти дам спокойствие.

— Знам, че ще го направиш, дете — потупа я нежно по гърба старата жена. — Сега разбираш ли защо трябва да се омъжиш толкова бързо? Ако останеш само ти, Иван никога няма да ти позволи да си тръгнеш, независимо какви са причините. Но докато си мисли, че има мен, той ще те остави да си отидеш. А сега върви да си легнеш. Наспи се добре, за да бъдеш утре бодра и красива. Ще се нуждаеш от цялата си съобразителност и чар, защото утре ще отидеш да търсиш съдбата си.