Джоана Линдзи
Подаръкът (4)

4.

След вечеря семейството се разпръсна из огромната семейна къща. Моли внимателно бе разопаковала коледната украса, която в началото на седмицата бе донесла от тавана. Тъкмо бе стигнала до подножието на стълбата, когато чу конски тропот и тръгна да види кой бе късният посетител. Протегна ръка към дръжката на вратата, когато последната се отвори и Джеймс, братът на Джейсън, едва не я събори, връхлитайки в предверието.

Въпреки късния час икономката се зарадва да го види и с усмивка го поздрави:

— Весела Коледа, Дже…

— Весела, как ли не! — грубо я прекъсна той. Обаче се спря, усмихна се и додаде. — Къде е онзи негодник, брат ми?

— И кой брат по-точно имате предвид? — изненадано попита жената, макар да знаеше, че той никога не би се изказал по този начин за Едуард или Джейсън. Джейсън й споделяше всичко, което се отнасяше до семейството му, и тя го познаваше не по-зле от него. Затова презрителният му отговор всъщност не я изненада.

— Хлапакът.

Обаче заплашителният блясък в очите му я сепна. Огромен, рус и красив, Джеймс Малъри приличаше на по-големите си братя и рядко някой можеше да каже, че го е виждал сърдит. Когато бе разгневен на някого, той спокойно го разкъсваше на малки парчета с остроумието си, а неразгадаемото изражение на лицето му с нищо не подсказваше на нещастната жертва какво я очаква.

Чул гласа на Джеймс, хлапакът, или по-точно Антъни, провря глава през вратата на салона, за да разбере какво е настроението на брат му. Не бе трудно да се досети по кръвнишкия поглед, който получи. Това обясни светкавичното затръшване на вратата.

— О, боже! — възкликна Моли, когато Джейсън се запъти с яростна крачка към салона. Макар че през годините бе свикнала с избухванията на членовете на семейство Малъри, понякога все още се тревожеше за последствията.

Това, което последва, бе като начало на бойни действия. Джеймс се притисна с цялата си тежест към вратата на салона, докато от другата страна Антъни се опитваше с всички сили да й попречи да се отвори. Отначало Антъни успя. Той не бе толкова тежък като брат си, но беше по-висок и мускулест. Ала би трябвало да знае, че не можеше да издържи вечно, особено когато Джеймс натисна с рамо вратата и тя се отвори почти наполовина, преди Антъни да успее отново да я затръшне.

Отчаяният опит на Антъни да разреши проблема си изтръгна още едно „О, боже!“ от устните на Моли.

Когато Джеймс за трети път натисна с всичка сила, вратата се отвори рязко и отекна оглушителен трясък. Няколко минути по-късно Джеймс отново бе на крака, изтупвайки дребните трески от дървото, посипали се по раменете му.

Разтревожени от шума, Реджи и Моли се втурнаха в салона.

Антъни бе грабнал дъщеря си Джейми, която допреди малко гледаше коледното дърво с бавачката си, и я държеше като щит пред себе си. Дървото лежеше безславно на пода. Антъни знаеше, че брат му никога не би рискувал да нарани някое от децата и хитрината му успя.

— Хлапетата се крият зад деца! Колко удобно! — презрително изсумтя Джеймс.

— Нали? — ухили се Антъни и целуна дъщеря си по главичката. — Действа безпогрешно като жив щит.

Обаче Джеймс изглежда не оцени хумора в ситуацията и заповяда, по-скоро излая:

— Пусни племенницата ми!

— Не бих си го и помислил, старче… поне не и докато не разбера защо си толкова ядосан, че искаш да ме убиеш.

Рослин, съпругата на Антъни, която се бе навела над единия от близнаците, изрече, без да се обръща:

— Извинете ме! Забранявам всякакви убийства пред децата.

Усмивката, която заигра на устните на Антъни, накара Джеймс да повдигне русите си вежди към него. Познавайки брат си, това бе солидно предупреждение за Антъни, че това, което ще последва, никак няма да му се понрави.

Джеймс не счете за нужно повече да го държи в напрежение и застрашително изръмжа.

— Не се изисква голямо въображение, за да си представиш какво ще се случи, когато Джак изведнъж изтърси пред майка си „Проклет вечен ад“. После се запитай какво би последвало, когато Джорджи попита дъщеря си къде е чула подобни думи. И сега си представи какво ще стане, когато Джак, без да подозира, че току-що е шокирала майка си, изтърси най-невинно, че чичо й Тони ги е завел двете с Джуди в Нейтънсхол. И накрая си представи как Джорджи ме преследва, настоявайки да узнае защо съм ти позволил да заведеш дъщерите ни в онова мъжко заведение, където размяната на юмруци е нещо обичайно, а картоиграчите се ругаят при всяка загуба — място, напълно неподходящо за шестгодишни, защото там свободно се обсъждат неща, които никога не би трябвало да достигат до невинните им детски уши. А след това си представи как Джорджи изобщо не ми повярва, когато я уверих, че не съм и подозирал, че можеш да бъдеш толкова безотговорен. Тя ме обвини, задето съм ти позволил да ги заведеш там. А след като аз дори не знаех, че си ги завел там, представи си кого ще обвиня за цялата тази бъркотия?

Дори и Реджи си пое дълбоко дъх след приключването на тази дълго тирада. Отначало Антъни изглеждаше искрено смаян, но сега изглеждаше по-скоро смутен, особено когато съпругата му се извърна и го изгледа с присвитите си лешникови очи със златни точици. Очевидно шотландският й темперамент щеше да избухне всеки миг.

— О, господи, не мога да повярвам на ушите си! Нима си направил подобно нещо? Наистина ли си завел Джуди и Джак в Нейтънсхол? Нима не си помисли какво ще причини това място на две впечатлителни малки момичета.

Антъни потрепери и се опита да обясни:

— Не, не беше точно така, Рос, наистина не беше. Заведох момичетата в парка. Спрях се в Нейтънсхол, за да разменя една-две думи с Армхърст. Ти ме беше помолила да ги поканя двамата с Франсиз на вечеря, а аз знаех, че този ден той ще бъде в Нейтънсхол. Как бих могъл да предположа, че момичетата ще се измъкнат от каретата и ще ме последват вътре?

— Когато всички знаят, че онези две лудетини обичат да си пъхат носовете там, където не им е мястото? — процеди през стиснати зъби жена му и се извърна към Реджи. — Вземи другите две деца — рече тя и вдигна близнаците. — Ще оставим Джеймс да продължи това, което е започнал.

Реджи се опита да прикрие усмивката си, докато взимаше Джейми от Антъни, улови ръчичката на другото дете и излезе след Рослин от стаята.

Джеймс се облегна на вратата, след като тя се затвори, скръсти ръце пред широките си гърди и заяви на слисания си брат:

— Как се чувстваш сега, старче? Тя поне ти говори, докато Джорджи не ми е проговаряла от една седмица.

— По дяволите! — изръмжа Антъни. — Можеш да престанеш да ме обвиняваш. Чу какво казах. Не съм завел нарочно момичетата в Нейтънсхол. Същото нещо можеше да се случи и на теб.

— Не съм съгласен — отсече Джеймс. — Аз не съм толкова глупав.

Антъни се зачерви от гняв, но когато отговори, в гласа му прозвуча виновна нотка.

— Това, последното, ще го пропусна. Значи искаш парче от мен, така ли? И няма да се примириш? Е, добре, давай.

— С удоволствие.