Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (8)

Глава осма

Оберфюрерът беше там и неговата секретарка и машинописка, Диане, ме свърза с него:

— Здравей, Карл.

— Здравей, Пол — отвърна той с едва доловим немски акцент.

Като оставихме настрани любезностите, аз го информирах:

— Тук стана убийство.

— Да?

— Дъщерята на генерал Камбъл, капитан Камбъл.

Мълчание.

— Вероятно е била изнасилена — продължих аз.

— В гарнизона?

— Да. На един от полигоните.

— Кога?

Отвърнах:

— Тази сутрин между 2.17 и 4.25 часа — с което изчерпах всички въпроси относно кой, какво, къде и кога.

Той зададе въпроса „защо“

— Мотив?

— Не зная.

— Заподозрени?

— Няма.

— Обстоятелства?

— Била е началник-караул и отишла да провери постовете.

Добавих подробностите и за това как съм се замесил чрез полковник Кент, за срещата ми със Синтия Сънхил, за проучването на местопрестъплението и на извънгарнизонното жилище на жертвата. Не споменах стаята за отдих в мазето, тъй като знаех, че този разговор може би се записва и че строго погледнато, това не беше поверителна информация. Защо да поставям Карл в неудобно положение?

Той замълча за момент, а после каза:

— Искам да се върнеш на местопрестъплението, след като тялото бъде махнато оттам, и като използваш същите колчета за палатка, да приковеш Синтия Сънхил към земята.

— Моля?

— Не виждам никаква причина една здрава жена да не може да измъкне колчетата.

— Аз обаче виждам, колчетата са били разположени под ъгъл спрямо тялото, Карл, и тя не е имала нужната сила, а освен това е имало и някой, който е сложил въже около врата й, освен това мисля — моето предположение е, че това е започнало като игра.

— Може би, а може би не. Но в някой момент тя е разбрала, че това не е игра. От минал опит знаем каква сила може да има една жена, когато разбере, че животът й е в опасност. Може да е била упоена или приспана. Нека токсикологът със сигурност провери за успокоителни. А междувременно ти и госпожа Сънхил ще се опитате да пресъздадете престъплението от начало до край.

— Имаш предвид само имитация, надявам се.

— Да, не я изнасилвай и удушавай.

— Ставаш мекушав, Карл. Добре, ще предам предложение то ти.

— Това не е предложение. Това е заповед. А сега ми кажи по-подробно какво намери в жилището на капитан Камбъл.

Казах му и той не направи никакъв коментар относно пропуска ми да уведомя цивилните власти. Така че аз го попитах:

— Относно доклада, ще имаш ли някакви проблеми, свързани с влизането ми в жилището й и изнасянето на съдържанието му?

— Относно доклада, ти си уведомил най-близките й роднини, които са се съгласили, дори са предложили това действие. Научи се да си пазиш гърба, Пол. Няма винаги аз да върша това. Сега ти давам пет секунди да се настроиш за работа.

Използвах петте секунди, рисувайки си чудесна мислена картина как съм застанал с ръце около врата на Карл, който беше с изплезен език и изскочили очи…

— Свърши ли?

— Още една секунда — кожата му посиня, и накрая… — свърших.

— Добре. Искаш ли помощ от ФБР?

— Не.

— Искаш ли друг следовател от тази канцелария или от отдела ни в Хадли?

— Хайде да започнем отначало. Аз дори не искам случая.

— Защо не?

— Тук вече имам един незавършен случай.

— Довърши го.

— Карл, разбираш ли, че това убийство е много деликатно… много…

— Имал ли си някакви лични взаимоотношения с жертвата?

— Не.

— Изпрати ми по факса предварителния си доклад, да бъде на бюрото ми до 17.00 часа днес. Диане ще определи номер на случая. Нещо друго?

— Ами, да. Въпроси относно медиите, официалното становище на Министерството на войната, на канцеларията на главния прокурор, на Министерството на правосъдието, личното становище на генерала и това на съпругата му, въпросът относно това дали генералът ще продължи да изпълнява задълженията си тук, дали…

— Просто разследвай убийството.

— Това исках да чуя.

— Е, чу го. Нещо друго?

— Да, искам госпожа Сънхил да бъде отстранена от случая.

— Аз не съм й възлагал случая. Тя защо е там?

— По същата причина, по която съм и аз. Просто бяхме тук. Не сме свързани със структурите или с персонала тук. Кент ни помоли да останем, докато ти официално определиш екип.

— Ти си официално определен. Защо не я искаш?

— Не можем да се понасяме.

— Никога не сте работили заедно. Така че, на какво се дължи тази неприязън?

— Имахме конфликт на лична основа. Нямам никаква представа за професионалните й умения.

— Тя е доста способна.

— Няма никакъв опит в областта на убийствата.

— Ти нямаш почти никакъв опит в областта на изнасилванията. Тук имаме убийство и изнасилване, така че вие образувате чудесен екип.

— Карл, мисля, че веднъж обсъждахме това. Ти ми обеща да не ни пращаш на едно място по едно и също време. Тя защо беше тук?

— Никога не съм обещавал такова нещо. Интересите на армията са на първо място.

— Точно така. Най-добре ще се удовлетворят интересите на армията, ако ти я отзовеш още днес. Случаят й тук е приключил.

— Да, получих доклада й.

— Значи?

— Почакай малко.

Остави ме да чакам. Карл беше особено безчувствен и труден, което, както зная, е неговият начин да ми каже, че той има пълно доверие в умението ми да се справя с една трудна задача. И все пак би било приятно да чуя една-две думи, които потвърждаваха, че съм се натресъл зле. Да, Пол, това ще бъде много деликатно, много трудно и съществува опасност за кариерата ти. Но аз съм зад теб. Може би дори няколко думи за жертвата и семейството й. Трагично, да, трагично. Такава млада, красива и интелигентна жена. Родителите й вероятно са съкрушени. Искам да кажа, Карл, стани по-човечен.

— Пол?

— Да?

— Беше госпожа Сънхил, на другата линия.

Помислих си, че може да е тя.

— Тя не би трябвало да действа през главата ми…

— Аз, разбира се, я смъмрих.

— Добре. Нали виждаш защо аз…

— Казах й, че не искаш да работиш с нея и тя твърди, че я дискриминираш заради пола, възрастта и религията й.

— Какво! Та аз дори и не зная религията й.

— Написана е на опознавателните й знаци.

— Карл, шегуваш ли се с мен?

— Това е сериозно обвинение срещу теб.

— Казвам ти лично е. Не се разбираме.

— Разбирали сте се много добре в Брюксел, според това, което знам.

Върви по дяволите, Карл.

— Виж какво, подробно ли искаш да ти го обяснявам?

— Не, вече ми беше обяснено подробно от човек от Брюксел миналата година и от госпожа Сънхил преди минута. Надявам се, че моите служители ще се държат почтено в личния си живот и въпреки че не искам да се обречете на безбрачие, аз изисквам да бъдете дискретни и да не компрометирате себе си, армията или възложената ви задача.

— Никога не съм го правил.

— Да, но ако годеникът на госпожа Сънхил ти беше вкарал един куршум в главата, аз трябваше да оправям кашата.

— Това щеше да бъде последната ми мисъл преди мозъкът ми да се разхвърчи наоколо.

— Добре. Значи си професионалист и ще установиш професионални взаимоотношения с госпожа Сънхил. Край на въпроса.

— Да, сър.

Попитах го:

— Тя женена ли е?

— Какво значение има за теб?

— Съществуват лични съображения.

— Нито ти, нито тя имате личен живот, докато не приключите със случая. Нещо друго?

— Каза ли на Сънхил за доста странния си експеримент?

— Това е твоя работа.

Карл Густав затвори, а аз останах за момент да обмислям възможностите си за действие, които се свеждаха до това да подам оставка или да остана. В действителност аз бях изслужил своите двадесет години и бих могъл да подам документите си за напускане по всяко време, да получа половин заплата и да си живея живота.

Съществуват различни начини за прекратяване на военна кариера. Повечето мъже и жени прекарват последните една-две години на някой сигурен пост и постепенно преминават в забрава. Някои офицери остават прекалено дълго, не успяват да получат следващото повишение и биват дискретно помолени да напуснат дискретно. Малцина щастливци се оттеглят в блясъка на славата. А съществуват и такива, които се втурват към този последен момент на слава и завършват в пламъци. Подбирането на подходящия момент е най-важно.

Като се оставят настрана съображенията, свързани с кариерата, знаех, че ако се измъкна, този случай ще ме преследва завинаги. Бях налапал въдицата и не зная какво бих казал или направил, ако Карл се беше опитал да ме отзове от случая. Но Карл беше от тези хора, които винаги ти противоречат и правят обратното на това, което им предлагаш, така че когато казах, че не искам случая, аз го получих, а когато казах, че не искам Синтия, получих и нея. Карл не е толкова умен колкото се мисли.

На бюрото в новата ми канцелария бяха медицинското и личното досие на Ан Камбъл и аз прелистих второто. Тези досиета съдържат цялата военна кариера на даден войник и може да дават много информация и да бъдат много интересни. В хронологичен ред, Ан Камбъл е влязла в Уест Пойнт преди около дванадесет години, завършила е сред горните десет процента на випуска си, получила обичайния тридесетдневен отпуск за дипломиране и е била изпратена, по нейна молба, във Военната офицерска разузнавателна школа във Форт Хуачука, Аризона. Оттам отишла във висше училище в Джорджтаун, където получила титлата магистър на психологическите науки. Следващата й стъпка била да кандидатства за това, което наричаме тясна специализация, която в този случай била психологически операции. Тя завършила нужния курс на обучение в Специализираното военно училище „Джон Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Оттам отива в Германия, а после отново в Браг. После Залива, Пентагона и накрая Форт Хадли.

Докладите за нейните офицерски качества от пръв поглед изглеждаха изключителни, но аз и не очаквах нещо друго. Намерих комплекта военни тестове и забелязах, че тестът й за интелигентност я поставяше в категорията на гениите, горните два процента на общото население. Професионалният ми опит ме е научил, че голям брой от тия два процента свършват на бюрото ми като заподозрени, обикновено в случаи за убийства. Гениите като че ли нямат голяма търпимост към хората, които ги дразнят или им пречат, и са склонни да мислят, че правилата за поведение, отнасящи се до основната част от човечеството, не се отнасят и за тях. Те често са нещастни и нетърпеливи хора, често имат антисоциално поведение, а понякога са психопати, които възприемат себе си като съдии и прокурори, а понякога и като екзекутори и именно тогава те стават обект на моето внимание.

Но тук аз нямах заподозрян, а жертва, която беше от двата процента, нещо, което в този случай би могло да бъде факт без значение. Но моят инстинкт ми подсказваше, че Ан Камбъл е била извършител на нещо, преди да стане жертва на същото това нещо.

Отворих медицинското досие и обърнах направо на края, където се поставя психологическата информация, ако има такава. И тук намерих стария доклад от психологическия преглед, който е задължителен преди постъпването в Уест Пойнт. Докладващият психиатър е написал:

Това е една силно мотивирана, интелигентна и добре приспособима личност. Въз основа на двучасов разговор и приложените резултати от тестове, аз не открих никакви авторитарни черти в характера й, никакви личностни или сексуални отклонения.

Докладът продължаваше с думите, че не съществуват явни психологически проблеми, които биха й попречили да изпълни задълженията си във Военната академия на САЩ. Ан Камбъл е била едно нормално осемнадесетгодишно американско момиче, каквото и да означава това в края на двадесети век.

Но в психологическия раздел имаше още няколко страници, кратък доклад от есенния семестър на третата й година в Уест Пойнт. На Ан Камбъл е било наредено да отиде при щатния психиатър, макар че не се посочваше кой издал нареждането и защо. Психиатърът, д-р Улс, беше написал:

На кадета Камбъл беше препоръчана терапия и/или изследване. Кадет Камбъл твърди: „Няма ми нищо“. Тя не желае да сътрудничи, но не до степен, която би ми позволила да подам рапорт до командващия й офицер за неизпълнение на дълга. В четири разговора, всеки продължил приблизително два часа, тя постоянно твърдеше, че просто е изморена, че е под стрес от физическата и учебната програма, притеснена за представянето си и оценките си и като цяло преуморена. Това е обикновено оплакване за първо- и второкурсници, но аз рядко съм виждал такава степен на умствен и физически стрес и умора у третокурсник. Предположих, че нещо друго е причина за стреса и чувството за притеснение, може би любовно увлечение или проблеми в дома. Тя ме увери, че всичко в дома й било наред и че нямала никакви любовни увлечения нито тук, нито на друго място.

Наблюдавах млада жена, която беше много слаба, явно разсеяна и в общи линии разтревожена и потисната. Тя се разплака няколко пъти по време на разговорите, но винаги овладяваше чувствата си и се извиняваше за това, че е плакала.

На моменти тя изглеждаше на ръба на разкриване на нещо повече от обикновените кадетски оплаквания, но винаги се отказваше. Веднъж обаче каза: „Няма значение дали ще вляза в час или не. Няма значение какво правя тук. Във всеки случай ще ми дадат диплома.“ Попитах дали мисли, че това е така, защото е дъщеря на генерал Камбъл, а тя отвърна: „Не, ще ми дадат диплом, защото им направих услуга.“

Когато я попитах какво има предвид и кои са „те“, тя отвърна: „Старите момчета“. Последвалите въпроси не получиха отговор.

Убеден съм, че бяхме на прага на важно откритие, но следващите й сеанси, поръчани първоначално от командира й, бяха прекъснати без обяснения от по-висок началник, чието име така и не научих.

Убеден съм, че кадет Камбъл се нуждае от по-нататъшни изследвания и терапия, доброволна или не. В противен случай бих препоръчал психиатричен съвет да определи дали кадет Камбъл трябва да бъде отстранена от академията по психиатрични причини. Препоръчвам освен това и пълен медицински преглед.

Четях това и се чудех как едно добре приспособимо осемнадесетгодишно момиче се е превърнало в потиснато двадесетгодишно момиче. Строгият режим в Уест Пойнт би могъл лесно да го обясни, но явно д-р Уелс не го приемаше, а и аз също.

Прелистих досието, възнамерявайки съвсем скоро да го прочета от кора до кора. Тъкмо когато щях да затварям папката, едно хвърчащо парче хартия привлече вниманието ми и аз прочетох написаните на ръка думи:

„Който се бие с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище. И когато гледаш продължително в пропаст, пропастта също гледа в теб. — Ницше.“

Не зная какво правеше тук този цитат, но беше на място в досието на един офицер от психологически операции и би бил подходящ в досието на някой от ЦСО също така.