Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (30)

Глава тридесета

Насочих Шевролета към офицерския клуб и известно време пътувахме в мълчание, после попитах Синтия:

— Защо мислиш, че е бил Кент?

— Инстинкт.

— Инстинкт е това, което е пъхнало Кент между краката на Ан Камбъл. Защо мислиш, че той я е убил?

— Не зная дали той го е направил, Пол. Но ние елиминирахме другите заподозрени. Двамата Ярдли имат непоклатимо алиби, знаем какво е правил полковник Мур, Фаулърови са свидетели един на друг, а генералът и госпожа Камбъл са чисти, поне що се отнася до мен. Сержант Сент Джон и редник Кейси, които са намерили тялото, не са правдоподобни заподозрени, нито пък който и да е друг, с когото говорихме или за когото сме чули.

— Но какво ще кажеш за майор Бауз, полковник Уиймс, лейтенант Елби, главния свещеник, лекаря и още тридесет офицери, които са имали мотив. Освен това съпругите на тези офицери, ако си помислиш малко. Това също е възможно.

— Вярно. Освен това много е възможно да има и някой, за когото дори не сме чували. Но трябва да се има предвид възможността и желанието да се извърши убийство.

— Правилно. За нещастие нямаме време да разпитаме всички мъже от дневника й. А не искам и да си помисля, че може да бъде направено от ФБР, защото те ще напишат по един доклад от двеста страници за всеки от тях. Кент е възможен заподозрян, но не ми се иска да бъде удобен заподозрян, така както той — и някои други тук — се опитаха да направят от полковник Мур.

— Разбирам това. Но просто в някакъв момент ми хрумна, че Кент е много подходящ.

— Кога ти хрумна?

— Не зная. Под душа.

— Ще предам това.

— Мислиш ли, че ще дойде с нас да пийне нещо?

— Не беше много ясен. Но ако е убиецът, ще бъде там. Този номер винаги минава. Искат да са наблизо, да виждат, да чуват, да се опитват да влияят на следствието. И умните го правят, без да се набиват на очи. Не бих казал със сигурност, че ако Кент дойде да пийне нещо с нас, е убиецът, но ако не дойде, ще заложа всичко, че не е.

— Разбирам.

През годините, които прекарах в ЦСО, бях успял да избягна всички курсове, организирани от Министерството на отбраната за управление на личния състав, за взаимоотношения между расите и половете и така нататък, което явно беше причина за проблемите, които имах в новата армия. Но аз участвах в много курсове за подготовка на ръководители и в тях имаше всичко, което беше необходимо за човешките взаимоотношения като например: да се респектират подчинените и висшестоящите, да не карат хората си да правят нещо, което сам не би направил, да спечелиш уважението към себе си, а не да го изискваш, да хвалиш този, който заслужава. И така, в този дух, аз казах на Синтия:

— Вършиш работа си много добре, проявяваш инициатива, правиш добри преценки и издържаш на напрежение. Ти си истински професионалист, знаеш много и си много упорита. Истинско удоволствие е да се работи с теб.

— Това да не го четеш отнякъде?

— Не, аз…

— Няма никакво чувство, Пол. Абсолютно безизразно. Говори от сърцето си, ако имаш такова.

— Това не ми е приятно. — Спрях на паркинга на офицерския клуб. — Това е субективно, много…

— Обичам те. Кажи го.

— Казах го миналата година. Колко пъти?

— Кажи го!

— Обичам те.

— Добре.

Тя изскочи от Шевролета, блъсна вратата и тръгна през паркинга. Аз тръгнах след нея и я настигнах. Не разменихме нито дума, докато не влязохме в главното фоайе. Намерих една празна маса в ъгъла и погледнах часовника си, който показваше осем и петнадесет вечерта цивилно време. Столовата беше пълна, но фоайето беше полупразно, сега, когато щастливият час беше свършил. Новата армия не харесва щастливия час, през който напитките са на половин цена, но клубовете са полунезависими и някои от тях все още почитат древната и достойна традиция да се продава евтино уиски за един-два часа, едно дребно възнаграждение за това, че търпим идиотщини, които никой цивилен — с изключение на скорошни имигранти от военни диктатури — биха търпели. Но армията има и своите предимства. За нещастие те стават все по-малко в последно време. Една сервитьорка мина покрай нас и Синтия си поръча своето уиски с кола, а аз си поръчах шотландско уиски и бира. Казах:

— Обезводнен съм. Господи, тук наистина е горещо.

— Цял ден се потиш като прасе — съгласи се тя. Усмихна се. — Имаш нужда от душ.

— Имаме ли време?

— Може би пак ще трябва да го вземем заедно.

— Това е трудна работа.

Напитките дойдоха и ние се чукнахме. Тя каза:

— За Ан Камбъл. Що направим за теб всичко, което е по силите ни, капитане.

Пихме.

— Този случай започва да ме потиска — отбелязах аз. — Дали е от случая или е така, защото съм изморен и стар?

— От случая е, Пол. Защото съпреживяваш. Защото това не е просто случай. Това е човешка трагедия.

— Какви други трагедии има? Ние всички сме на крачка от трагедията.

— Вярно. Когато открием убиеца, няма да бъде време за празненство. Това ще бъде друга трагедия. Ще бъде някой, който я е познавал. Може би я е обичал.

— Като Кент.

— Да. Постоянно си спомням нещо, което четох веднъж… нещо, за което си мисля, когато разпитвам жени, които са били изнасилени. То звучи така: „В сравнение със срама, смъртта е нищо“. Мисля, че точно това се е случило тук, като се почне със срама и унижението на Ан Камбъл в Уест Пойнт. Искам да кажа, само си помисли, Пол. Те учат офицерите да бъдат горди, да бъдат самоуверени, да стоят изправени. Хора като Ан Камбъл са предразположени към такъв вид поведение, така че те отиват в някакво място като Уест Пойнт. После, когато се случи нещо такова, изнасилване, унижение, те не могат да се справят с него. Те не се огъват като повечето хора. Те остават изправени и после се пречупват.

Кимнах.

— Разбирам това.

— Да, те събират отломъците и продължават, но вече не са същите. Разбира се, никоя жена не е, след едно брутално изнасилване, но някой като Ан Камбъл дори не може да почне да зараства отвътре.

— Разбирам, че според някои хора единственият лек за срама и унижението е отмъщението.

— Правилно. Така че, направи още една стъпка и си помисли за средния офицер. Той е бил прелъстен от Ан Камбъл за двадесет минути, включително питиетата, бил е заведен в стая за секс и подтикнат или заставен да участва в извратен секс, и после в някакъв момент него или го зарязват, или го карат да наруши някои правила от устава. Неговите чувства са смесени — има мъжка гордост от завоеванието, но ако е женен и ако приема всичко за офицерския дълг на сериозно, той изпитва срам. Повечето мъже не биха изпитвали много срам от един полов акт, извършен по взаимно съгласие, но някои мъже — офицери, свещеници, стълбове на общността — биха изпитали срам. Значи пак се връщаме на това „В сравнение със срама смъртта е нищо“. Или пък го наречи позор, или пък го постави във военна ситуация. Това би могло да се отнася до Ан Камбъл, генерал Камбъл и до още доста мъже, които са желали или те, или Ан Камбъл да бъде мъртва. Ето защо мисля, че е бил някой, когото тя е познавала, някой, който е чувствал, че убийството е начин да се сложи край на срама и позора както на жертвата, така и на убиеца. Кент като полицай и като офицер може много добре да се включи в тази теория.

Кимнах отново. Бях си мислил нещо подобно, макар и от по-различна гледна точка. Интересното нещо, обаче беше, че и двамата бяхме изградили психолигически профил на убиеца, в който Кент се вместваше много добре. Но пък нямаше нищо по-добро от един поглед в миналото.

— Кент — казах аз. — Кент.

— За вълка говорим и…

Полковник Кент влезе и няколко глави се обърнаха. Командирът на полицията във всеки гарнизон обикновено предизвиква обръщания на глави и странични погледи. Но сега в Хадли, с това сензационно убийство, което все още беше най-горещата новина, Кент беше героят на деня. Той ни видя и се приближи.

Синтия и аз се изправихме, както беше прието. Когато сме насаме, не му цепя басма, но пред хората му оказвах уважението, което се предполагаше, че той заслужава.

Той седна и ние също седнахме. Една сервитьорка дойде и Кент поръча напитки за нас и джин и тоник за себе си.

— Аз черпя — каза той.

Поговорихме известно време, изразявайки съгласието си за напрежението, което всички изпитват, и как всички са се изнервили, за безсънните нощи, горещите дни и всякакви такива глупости. Кент беше професионалист и нашата небрежност и бъбривост със сигурност го накараха да надуши нещо нередно, а може би се е почувствал като плъх, когото се опитват да натикат в ъгъла.

Той ни каза:

— Ще останете ли след погребението, за да инструктирате хората от ФБР?

— Предполагам, че това се очаква от нас — отвърнах аз. — Но ми се иска до утре вечер да съм си тръгнал.

Той кимна и после ни се усмихна.

— Вие двамата разбирате ли се добре? Или това е насочващ въпрос?

Синтия отвърна на усмивката му.

— Ние подновяваме приятелството си.

— Добре. Къде се запознахте?

— В Брюксел.

— Чудесен град.

И така нататък. Но от време на време той небрежно питаше нещо като:

— И така, Мур със сигурност не е убиецът?

— Нищо не е сигурно — отвърна Синтия, — но ние мислим така.

Тя добави:

— Страшно е колко близо бяхме до това да обвиним невинен човек.

— Ако е невинен. Казвате, че той я е вързал и я е оставил?

— Да — отвърнах аз. — Не можем да разкрием защо, но го знаем.

— Тогава той е съучастник в убийство.

— Не от правна гледна точка — казах аз. — Било е нещо съвсем различно.

— Странно. Успя ли вашата специалистка по компютри да намери това, което й трябваше?

— Мисля, че успя. За нещастие на някои хора, Ан Камбъл е оставила нещо като сексуален дневник в компютъра си.

— О, господи… аз там ли съм?

— Струва ми се да, Бил. — Добавих: — С още около тридесет офицери.

— Господи… знаех, че имаше много… но не, че са били чак толкова… Господи, чувствам се като глупак. Ей, не можем ли да го засекретим?

Усмихнах се.

— Искаш да кажеш строго секретно? Дай препоръка, че се застрашава националната сигурност и ще видя какво мога да направя. А междувременно решението е в ръцете на главния военен прокурор или на министъра на правосъдието, или и на двамата. Мисля, че компанията е достатъчно голяма, за да не се тревожиш, че ще се набиеш на очи.

— Да, но аз съм полицай.

— В дневника има хора, които имат по-голяма власт и влияние от теб.

— Това е добре. Ами Фаулър?

— Не мога да кажа. А знаеше ли, че Бърт Ярдли също е бъркал в меда?

— Не се ли шегуваш…? Господи…

— Както виждаш между теб и Бърт е имало повече общи неща, отколкото си осъзнавал. — Съвсем сериозно, Бил. — Познаваш ли го добре?

— Само служебно. Посещаваме месечните сбирки на Г–5.

Това е цивилна организация, и ако се бях сетил, щях да разбера, че те са били заедно достатъчно често — шеф на цивилна и шеф на военна полиция, първо ченге и първо ченге, за да могат да се споразумеят как да се прикриват един друг.

Кент попита:

— Някой от вас ходили вече в църквата?

— Не — отвърна Синтия. — Мисля, че ще почакаме до утрешната служба. Ще ходите ли в църквата тази вечер?

Той погледна часовника си.

— Да, разбира се. Аз бях любовник.

Аз попитах:

— Колко е голяма тази църква?

И двамата се позасмяхме, но забележката наистина беше много груба и Синтия ми хвърли един злобен поглед. Попитах го:

— Госпожа Кент все още ли е в Охайо?

— Да.

— Докога?

— О… още няколко дни.

— Пътят е доста дълъг, ако се пътува с кола. Или тя е летяла?

Той ме погледна и после отвърна:

— Летя. — Усмихна се принудено. — На метлата си.

Върнах му фалшивата усмивка и казах:

— Може ли да попитам дали заминаването й е свързано с някои неприятни слухове за теб и капитан Камбъл?

— Ами… имаше нещо такова, струва ми се. Опитваме се да си оправим отношенията. Но в действителност тя не знае. Тя просто предполага. Не си женен, но може би разбираш.

— Бил съм женен. Синтия е женена.

Той я погледна.

— Така ли? За военен?

— Да. Той е в Бенинг.

— Труден живот.

И така нататък. Истинско удоволствие. Двама подофицери от ЦСО и един старши офицер, командир на военната полиция, си пият и говорят за живота, любовта, работата, от време на време намесват въпроса за убийства. Това е интересен метод за водене на разпит и е доста ефективен в подходяща ситуация, като тази например. Всъщност аз го наричам сандвич на смъртта — малко хляб, месо, салата, кръв, сирене, домат, кръв и така нататък.

Но Бил Кент не беше един обикновен заподозрян и аз имах смътното усещане, че той разбираше каква е цялата работа, и че знае, че ние знаем, че той знае и така нататък. Така че заприлича на някакъв танц, игра на думи, и в един момент очите ни се срещнаха и тогава той разбра със сигурност и аз разбрах със сигурност.

В момента, в който някой разбере, че си по петите му, всички започват да се чувстват неловко за всички, заподозреният изпада в пресилено безгрижие и се опитва да покаже колко е спокоен. Понякога, обаче, се задейства някаква извратена или обратна логика, и заподозреният става по-смел. Кент наистина ни каза:

— Радвам се, че ви накарах да поемете този случай. Бях почти сигурен, че Бауз е имал връзка с нея, но не исках да го кажа, в случай, че не е вярно. А и той няма специалисти по убийства в екипа си тук и те без друго щяха да изпратят някой като вас от Фолс Чърч. Или пък веднага щяха да извикат ФБР. Така че бях доволен, че вие сте тук. — Той ме погледна и каза: — Работили сме заедно и преди и знаех, че ще си подходящ за този случай. Имаш време само до утре по обяд, нали? Но знаеш ли какво? Мисля, че ще го приключиш преди обяд.

И така ние седяхме там в продължение на минута, играехме си с бъркалките за коктейли и салфетките. Синтия и аз се чудехме дали на масата седи убиец, а Кент разсъждаваше върху края на кариерата си и може би се бореше с мисълта да ни каже нещо, което да ни разкара оттук преди утре по обяд.

Понякога хората се нуждаят от окуражаване, така че му казах с тон, който той щеше да разбере:

— Бил, искаш ли да се поразходиш? Или пък да се върнем в канцеларията ти? Можем да поговорим.

Той поклати глава.

— Трябва да тръгвам. — Изправи се. — Е… надявам се тия касапи в моргата да са оставили достатъчно от нея, за отворен ковчег. Иска ми се да я видя отново… Нямам снимка… — Той се усмихна насила. — Не остават много сувенири от една извънбрачна връзка.

Всъщност имаше цяла стая. Синтия и аз също се изправихме и аз казах:

— Вземи си един от ония плакати преди всички да се е сетили за същото. Ще станат колекционерска ценност.

— Да.

— Благодаря за питиетата — казах аз.

Той се обърна и тръгна.

Ние седнахме. Синтия го наблюдаваше как излиза и после каза, като че ли на себе си:

— Може да е разстроен от края на кариерата си, от предстоящия позор, от разстроения си брак и от смъртта на някого, когото е обичал. Може би ние виждахме точно това. Или пък… е той.

Кимнах.

— Трудно е да се прецени поведението му, като се има предвид какво преживява. И все пак има нещо в очите на човек… те говорят на свой език от сърцето и душата. Те говорят за любов, мъка, омраза, невинност и вина. Те говорят истината, дори когато човекът лъже.

Синтия кимна.

— Да, те никога не лъжат.

И двамата седяхме мълчаливо известно време, после Синтия попита:

— И така?

Погледнах я и тя отвърна на погледа ми, нещо като експеримент, и двамата се съгласихме, без да проговорим, че Бил Кент е нашият човек.