Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (24)

Глава двадесет и четвърта

Прекарахме следващия час в проучване на документите по бюрото, в обаждания по телефона и отговаряне на телефонни обаждания, включително и в опити да се свържем с полковник Фаулър относно срещите с жена му, госпожа Камбъл и полковник Камбъл.

Обадих се на Грейс Диксън, нашия компютърен експерт, която беше долетяла от Фолс Чърч и сега беше в Джордън Фийлд и се опитваше да накара личния компютър на Ан Камбъл да разкрие тайните си.

— Как върви, Грейс?

— Вече върви добре. Част от файловете бяха зашифровани. Накрая намерихме списък на кодовете в домашния й кабинет — в една готварска книга — и сега изваждам най-различни неща.

Направих знак на Синтия да вдигне другата слушалка и казах на Грейс:

— Какви неща?

— Някои лични писма, списък на хора и телефонни номера, но основното е дневник. Доста е еротично, Пол. Имена, срещи, места, сексуални привички и предпочитания. Предполагам, че това търсиш.

— Аз също. Дай ми някои имена, Грейс.

— Добре… задръж така… лейтенант Питър Елби… полковник Уилям Кент… майор Тед Бауз…

И тя продължи така, като прочете около две дузини имена, някои от които ми бяха познати, като тези на полковник Майкъл Уиймс, местния прокурор, капитан Франк Суик, лекаря, майор Арнолд Иймс, главния свещеник, също така и някои, които не познавах, но всички бяха военни и вероятно всички бяха част от най-приближената или по-далечна свита на генерала. Но после Грейс прочете:

— Уес Ярдли, Бърт Ярдли…

— Бърт?

— Да. Предполагам, че е харесвала семейството.

Синтия и аз се спогледахме. Аз казах на Грейс:

— Добре… а не срещна ли името Фаулър?

— Не още.

— Чарлс Мур?

— Да… но той като че ли е някой, с когото е провеждала сеанси. Предполагам, че е психиатър. Началото на този дневник е отпреди две години и започва така: „Явих се по служба във Форта на татко. Начало на операция «Троянски кон».“ — Тя добави: — Това наистина е абсолютно ненормално нещо, Пол.

— Дай ми пример за нещо ненормално.

— Добре, ще ти прочета това… Това е последното, което е вписала… Добре, чета от монитора. Написано е „14 август — поканих новия операционен офицер на татко, полковник Сам Дейвис да се отбие у дома ми, за да пийнем по чашка по случай запознанството. Сам е на около петдесет, малко пълен, но не изглежда много зле, женен, с големи деца, едното от които все още живее с него в Бетъни Хил. Изглежда предан съпруг, а жена му, Сара, с която се запознах на приема на новите офицери, е доста привлекателна. Сам дойде в къщи около 19.00 часа, пийнахме няколко силни питиета в дневната, после пуснах бавна музика и го помолих да ми помогне да упражня една нова стъпка. Беше нервен, но беше пийнал достатъчно, за да се чувства смел. Беше облечен в лятна зелена униформа, а аз си бях сложила бяла памучна рокля без сутиен, бях боса и след няколко минути се притиснахме и той получи… той получи…“

— Грейс?

— „Получи ерекция.“

Аха една от тия. Грейс Диксън е жена на средна възраст, омъжена, цивилна, с щастлив семеен живот и повечето й работа е свързана с отдела за измами към ЦСО, така че обикновено тя си има работа с цифри и двойно счетоводство. Това беше истинска награда за нея. А може би не.

— Продължавай.

— Добре… къде бях?

— Ерекция.

— Да… „нарочно го докоснах с ръка, а после той най-после пое инициативата и ми смъкна презрамките, аз се измъкнах от роклята и ние продължихме да танцуваме, аз само по пликчета. Сам беше някъде между екстаза и припадъка от страх, но аз го хванах за ръка и го заведох в мазето. Цялото прелъстяване ми отне по-малко от двадесет минути, заедно с питиетата. Въведох го в стаята си в мазето и си събух пликчетата…“

— Там ли си още, Грейс?

— Да… за бога… това истина ли е, или фантазии?

Отвърнах:

— За Сам Дейвис е започнало като страната на приключенията и е продължило като страната на фантазиите.

— Тя води всички тия мъже в мазето. Има някаква стая там със сексуални принадлежности…

— Наистина ли? Продължавай.

— О… нека да видим…

Тя продължи да чете от монитора: „Пуснах музика, после коленичих и разкопчах панталона му. Той беше твърд като скала и аз се изплаших, че ще свърши само ако го докосна. Казах му, че може да прави с мен всичко, което иска и му казах да се огледа из стаята и да види кое би го заинтересовало. Беше толкова възбуден, че само се мъчеше да си свали гащите, но аз му казах, че искам да остане облечен, да ме направи своя робиня, да ме командва, да ме върже или да прави каквото иска, но това му беше първият път и той не реагираше много добре. Накрая той просто ме наведе над леглото и със смъкнати гащи ме облада вагинално и свърши за около две секунди.“

Грейс каза:

— Чувам ли учестено дишане по линията?

— Синтия е — уверих я аз. — Това краят ли е?

— Не — тя продължава: „Съблякох го и ние се изкъпахме заедно. Той бързаше да си тръгва и постоянно се извиняваше за това, че е свършил толкова бързо. Накарах го да легне на леглото гол и му сложих глупава маска на прасе на лицето, после направих две снимки с Полароида, дадох му едната и ние се шегувахме с нея. Той беше прекалено възпитан, за да поиска и другата снимка, но се виждаше, че се чувства нервен от цялата история. Казах му, че бих желала да го видя отново и го убедих, че това е нашата малка тайна. Той се облече и аз го изпратих до входната врата. Бях все още гола. Той изглеждаше обхванат от паника, като че го беше страх дори да се покаже навън и да бъде видян как излиза от моята къща и със сигурност нямаше да си отиде направо вкъщи с разтуптяното си сърце и разтрепераните си крака. Накрая ми каза, че не би желал да се среща отново с мен и ме попита дали бих била така любезна да му дам оная снимка, така че аз изпълних номера с плача и той ме прегърна и целуна, и аз трябваше да избърша червилото от лицето му. Той си тръгна и аз го наблюдавах от прозореца как се втурва към колата си и поглежда през рамо. Следващия път ще го помоля да ми донесе кашон вино и ще го видя колко бързо ще може да пробяга пътеката, носейки го в ръце.“

Грейс каза:

— Това трябва да е измислено.

— Грейс, няма да продумваш дума за това на никого, няма да отпечатваш нито ред и ще пазиш кодовете за този компютър с цената на живота си. Разбра ли?

— Разбрах.

Помислих малко и после казах:

— Поправка. Разпечатай някои от срещите на Бърт Ярдли, сложи ги в запечатан плик и ми ги изпрати, веднага.

— Разбрано. — Тя каза: — Тук се споменават повече от тридесет различни мъже за период от две години. Неомъжените жени спят ли с тридесет различни мъже за двадесет и четири месеца?

— Откъде да зная?

— И начина, по който описва тези срещи… за бога, тя е имала проблем — имала е проблем — с мъжете. Искам да кажа, тя ги кара да я обиждат, но ги командва и мисли, че са абсолютни глупаци.

— Била е права в това отношение. — Казах й: — Изкарай някои по-пресни неща за полковник Уиймс и майор Бауз и ми кажи дали са много пикантни.

— Добре… почакай… — Тя каза: — Ето го Уиймс, 31 юли тази година… Да, много. Искаш ли да ти го прочета?

— Не, не мога да понеса повече. Ами Бауз?

— Да… 4 август тази година… Ама този тип наистина е извратен. Кой е той?

— Шефът на местния ЦСО.

— О… не.

— Да. Не споменавай на никого за това. Ще говорим по-късно, Грейс.

Затворих телефона. Синтия и аз стояхме мълчаливи известно време, после аз казах:

— Ако бях женен полковник, новият операционен офицер на генерала и красивата дъщеря на генерала ме поканеше у дома си за едно питие…

— Да?

— Бих побягнал.

— В коя посока?

Усмихнах се и после казах:

— Не е ли могъл да издържи повече от двадесет минути?

Синтия отбеляза:

— Знаеш ли, Пол, от опита си в случаи на изнасилвания съм разбрала, че някои мъже трудно контролират инстинктите си. Но вие би трябвало да мислите с голямата си глава, а не с малката.

— В случая със Сам Дейвис не трябва да обвиняваш жертвата.

— Прав си, но според мен тя също е била жертва. Тук не става въпрос за секс.

— Не, наистина. Тук става въпрос за операция „Троянски кон“. — Помислих за момент и после казах: — Е, можем да приемем, че Бърт Ярдли знае къде се намира стаята за развлечения в мазето.

— Вероятно — съгласи се Синтия. — Но се съмнявам, че е водила Уес Ярдли там долу.

— Това е вярно. Той е бил любимият. Не е имал никаква истинска власт във или извън гарнизона, не е бил женен, така че не е можел да бъде излаган на риск или шантажиран. Но се чудя дали Уес е знаел, че баща му е бъркал в същото гърне с мед.

— Ама че начин на изразяване имаш, Пол.

Специалист Бейкър влезе и ни съобщи:

— Шефът на полицията Ярдли и полицай Ярдли са тук, за да се срещнат с вас.

Отвърнах:

— Ще ви кажа кога ще ги приема.

— Да, сър.

— Някой от ЦСО в Джордън Фийлд ще дойде скоро с един плик. Донесете го веднага щом пристигне.

— Да, сър.

Тя излезе. Казах на Синтия:

— В някой момент ще трябва да разделим Уес и Бърт.

— Правилно.

Изправих се.

— Трябва да видя едно приятелче в предварителния арест.

Излязох от канцеларията и тръгнах по лабиринт от пресичащи се коридори в посока към килиите за задържани. Намерих Далбърт Елкинс в същата ъглова килия, в която го бях вкарал. Той лежеше на нара и четеше списание за лов и риболов. Не му бяха дали униформа и той все още беше по шорти, фланелка и сандали.

— Здравей, Далбърт.

Той погледна нагоре, после седна и каза:

— О… здравей…

— Добре ли се отнасят с теб?

— Да.

— Искаш да кажеш да, сър, нали?

— Да, сър.

— Написа ли хубави самопризнания?

Той кимна. Сега изглеждаше по-малко изплашен и по-сърдит. Моята практика, която се споделя от повечето следователи в ЦСО, е да посещавам хората, които съм вкарал в затвора. Проверявам дали някой от военната полиция или от пазачите на затвора не ги малтретира, което за съжаление се случва от време на време във военните затвори. Проверявам дали семействата им са наред, дали имат пари за това-онова, дали имат материали за писане и марки и ги изслушвам съчувствено. Попитах Елкинс за всички тия неща и той ме увери, че не се отнасят лошо с него и че има всичко, от което се нуждае. Попитах го:

— Тук ли искаш да останеш, или искаш да отидеш в затвора?

— Тук.

— В затвора можеш да играеш бейзбол.

— Тук.

— Сътрудничиш ли на хората от ЦСО?

— Да, сър.

— Искаш ли адвокат?

— Ами…

— Имаш право да бъдеш представен от защитник. Имаш право на служебен защитник, който е безплатен, а можеш да си наемеш и цивилен адвокат.

— Ами… вие какво мислите?

— Мисля, че ако си вземеш адвокат, ще ме ядосаш.

— Да, сър.

— Чувстваш ли, че си най-тъпият, най-жалкият идиот, който някога се е раждал?

— Да, сър.

— Ще се оправиш.

— Да, сър.

— Моето име е старши подофицер Бренер, между другото. Просто се майтапех с това за сержант Уайт. Ако се нуждаеш от нещо, или семейството ти иска да се свърже с някого, питай за Бренер. Ако някой ти прави някакви мръсотии, кажи му, че си под защитата на Бренер. Ясно?

— Да, сър… благодаря.

— Аз няма да съм още дълго тук, но ще ти намеря друг човек от ЦСО, който да те наблюдава. Ще се опитам да те изкарам от затвора и да те затворя в казармите, но ти казвам, Далбърт, ако избягаш, ще дойда, ще те намеря и ще те убия. Разбрано?

— Да, сър. Ако ме изкарате оттук, няма да мърдам. Обещавам.

— А, ако мръднеш, ще те убия. Обещавам.

— Да, сър.

Върнах се в канцеларията, където Синтия четеше личното досие на Ан Камбъл. Обадих се в местния ЦСО и се свързах с капитан Андерс. Обсъдихме Далбърт Елкинс и аз препоръчах затваряне в казармите. Андерс се колебаеше, но се съгласи да го направи, ако аз подпиша препоръката за освобождаване. Казах, че ще го направя и поисках да говоря с майор Бауз. Докато чаках, си мислех: „Защо си търся белята с хора, които вкарвам в затвора?“ Трябва да си намеря нова работа, нещо не толкова вълнуващо.

Докато издрасках препоръката за освобождаване от ареста, майор Бауз дойде на телефона:

— Бауз говори.

— Добро утро, майоре.

— Какво има, Бренер?

Никога не съм работил, нито съм се срещал с този човек и не знаех нищо за него, с изключение на това, че командваше ЦСО във Форт Хадли и че е доста пикантна точка в дневника на Ан Камбъл.

— Бренер?

— Да, сър. Просто исках да си сверим базите.

— Това не е игра на бейзбол. Какво мога да направя за вас?

— Предполагам, че сте раздразнен, защото поисках да стоите настрана от този случай.

— Правилно предполагате, господине.

— Да, сър. Всъщност полковник Кент реши да използва външен следовател. — И вероятно съжаляваше за това.

— Полковник Кент няма право да взима подобни решения. А вие трябваше да ми се обадите от учтивост.

— Да, сър. Бях зает. А и телефонът работи и в двете посоки.

— Внимавайте, Бренер.

— Как е госпожа Бауз?

— Какво?

— Женен ли сте, майоре?

Мълчание последвано от:

— Що за въпрос е това?

— Това е официален въпрос, свързан с разследване на убийство. Ето какъв въпрос е това. Моля отговорете.

Отново мълчание, после:

— Да, женен съм.

— Госпожа Бауз знае ли за капитан Камбъл?

— Какво по дяволите…?

Синтия вдигна очи от това, което правеше. Казах на Бауз:

— Майоре, имам доказателства за сексуалните ви връзки с Ан Камбъл, доказателства за това, че сте я посещавали в дома й и че сте имали сексуални отношения от незаконен характер в спалнята, която се намира в мазата на къщата й, а също, че участвате в сексуални действия, които са нарушение на военния правилник, а също и на законите на Джорджия.

В действителност аз не знаех какво е в нарушение на законите на Джорджия, а и не знаех още какво са правили Бауз и Ан Камбъл, но кой се интересува. Хвърли достатъчно мръсотия и все нещо ще полепне.

Синтия вдигна телефона и се заслуша, но Бауз не говореше.

Изчаках мълчаливо, докато накрая Бауз каза:

— Мисля, че трябва да се срещнем.

— Доста съм зает, майоре. Някои от Фолс Чърч ще ви се обади, ако вече не са го направили. Пригответе си багажа. Приятен ден.

— Почакайте! Трябва да поговорим. Кой знае за това? Мисля, че мога да ви обясня…

— Обяснете снимките, които намерих в мазето й.

— Аз… аз не мога да бъда свързван с тия снимки…

— Маската не е могла да скрие нито… нито задника ви, майоре. Може би ще накарам жена ви да ви познае по снимките.

— Не ме заплашвайте.

— Вие сте полицай, за бога. И офицер. Какво по дяволите не е наред с вас?

След около пет секунди той отвърна:

— Превъртях.

— В това няма съмнение.

— Можете ли да ме прикриете?

— Предлагам ви да направите пълно самопризнание и да се оставите на милостта на шефовете във Фолс Чърч. Опитайте да блъфирате малко и заплашете, че ще изнесете данни в пресата. Сключете сделка, подайте оставка и идете някъде по-далеч.

— Благодаря!

— Хей, аз не съм чукал генералската дъщеря.

— Щеше да го правиш.

— Майоре, по отношение на секса на работното място, трябва да се помни, че никога не се яде месото, там, където се вади хлябът.

— Зависи от месото.

— Поне заслужаваше ли си?

Той се засмя:

— По дяволите, да. Ще ви разкажа някой ден.

— Ще прочета в дневника й. Приятен ден, майоре. — Затворих телефона.

Синтия остави слушалката и каза:

— Защо беше толкова груб с него? Тези хора не са извършили истинско престъпление, Пол.

— Не, но са глупаци. Дошло ми е до гуша от глупаци.

— Мисля, че ревнуваш.

— Запази мнението за себе си.

— Да, сър.

Разтърках слепоочието си.

— Извинявай, просто съм изморен.

— Искаш ли да се видиш с двамата Ярдли сега?

— Не, да вървят по дяволите. Нека да почакат малко.

Вдигнах телефона и се обадих в канцеларията на главния прокурор на Форта и поисках да говоря с полковник Уиймс, командващия офицер. Свързах се с неговия канцеларчик, един мъж, който искаше да знае за какво търся полковника.

— Кажете на полковник Уиймс, че е във връзка с убийството.

— Да, сър.

Синтия вдигна другата слушалка и ми каза:

— Бъди любезен.

Полковник Уиймс се обади и попита:

— Вие ли сте следователят по случая?

— Да, сър.

— Добре. Имам нареждане да издам обвинителна заповед срещу полковник Чарлс Мур и имам нужда от малко информация.

— Добре, ето и първата ми информация, полковник. Полковник Мур няма да бъде обвинен преди аз да кажа така.

— Извинете, господин Бренер, но получих това нареждане от Пентагона.

— Не ме интересува, дори и да сте го получили от призрака на Дъглас Мак Артър.

С военните адвокати, дори и да са полковници, може да си малко по-груб, защото като военните лекари, психиатри и други подобни, техният чин всъщност изразява различни степени на заплащане и те знаят, че не трябва да го приемат прекалено сериозно. Всъщност те всички би трябвало да бъдат подофицери, като мен, и биха били много по-щастливи, а също и другите. Казах му:

— Вашето име се спомена във връзка с това на жертвата.

— Моля?

— Женен ли сте, полковник?

— Да…

— А искате ли да останете женен?

— За какво, по дяволите, говорите?

— Имам информация, че сте имали сексуални отношения с жертвата, че сте извършили нарушение на военния устав, а именно член 125, неестествено плътско съвкупление, плюс член 133, поведение, неподобаващо за офицер и джентълмен, и член 134, нарушение и неспазване на разпорежданията за ред и дисциплина, и поведение, което може да опозори въоръжените сили. — Попитах го: — Как ви се струва това?

— Това не е вярно.

— Знаете ли как можете да познаете, че някой адвокат не лъже? Не? По това, че устните му не се движат.

Той не оцени шегата и каза:

— Вие трябва да имате наистина добри доказателства за това.

Казано като от истински адвокат. Отвърнах:

— Знаете ли как се наричат триста адвокати на дъното на океана? Не? Добро начало.

— Господин Бренер…

— Да сте загубил съня си заради стаята за забавления в мазето? — Намерих я, и вас ви има на видеолента. — Може би.

— Аз никога… аз…

— Моментни снимки.

— Аз…

— А също и в дневника й.

— О…

— Вижте какво, полковник, не ме интересува, но вие наистина не можете да се включите в този случай. Не усложнявайте проблема си. Обадете се на главния военен прокурор, или още по-добре отлетете във Вашингтон и помолете да бъдете освободен от вашия пост. Напишете си сам обвинение или нещо друго. Междувременно прехвърлете това на някой, който си е държал гащите вдигнати. Не, още по-добре, коя е жената с чин във вашия отдел?

— Майор Гудуин.

— Тя отговаря за случая Камбъл.

— Вие не можете да ми издавате заповеди.

— Полковник, ако можеха да се разжалват офицери, утре щяхте да бъдете редник. Във всеки случай, до един месец ще си търсите работа в някоя малка фирма или ще бъдете местният адвокат в Лийвънуърт. Не ми противоречете. Направете сделка, докато можете. Може да бъдете призован като свидетел.

— За какво?

— Ще си помисля. Приятен ден. — Затворих.

Синтия остави слушалката и попита:

— Донесе ли достатъчно нещастие за един ден?

— Пожелах им приятен ден.

— Пол, започваш малко да губиш мярка. Разбирам, че държиш повечето козове…

— Държа този гарнизон за топките му.

— Правилно, но ти превишаваш правата си.

— Но не и властта си.

— Успокой се. Въпросът не е личен.

— Добре… Просто съм ядосан. Искам да кажа за какво по дяволите е офицерският устав? Заклели сме се да изпълняваме дълга си, да спазваме висок морал, почтеност и етика, и сме се съгласили, че думата ни е закон за нас. И сега откриваме, че около тридесет мъже са захвърлили всичко това, и за какво?

— За чукане.

Не можах да не се засмея.

— Правилно, за чукане, но е било чукане с дявола.

— Ние също не сме чак толкова безпогрешни.

— Никога не сме пренебрегвали дълга си.

— Сега разследваме убийство, а не морален проблем. Всяко нещо по реда си.

— Правилно. Докарай клоуните.

Синтия се обади на Бейкър по вътрешния телефон и каза:

— Изпратете… цивилните господа.

— Да, госпожо.

Синтия ми каза:

— А сега се успокой.

— Не ме е яд на тия тъпанари. Те са цивилни.

Вратата се отвори и специалист Бейкър обяви:

— Началникът на полицията Ярдли и старшина Ярдли.

Синтия и аз се изправихме, когато двамата Ярдли, облечени в кафеникави униформи, влязоха в канцеларията. Бърт Ярдли каза:

— Не ми е приятно да ме карат да чакам. Но ще оставим това да мине този път. — Той огледа малката стая и отбеляза:

— Хей, аз имам килии в ареста, които са по-големи и по-хубави от тази стая.

— Ние също — уведомих го аз. — Ще ти покажа една.

Той се засмя и каза:

— Това тук е синът ми Уес. Уес, запознай се с госпожа Сънхил и господин Бренер.

Уес Ярдли беше висок изключително слаб мъж, с дълга сресана назад коса, която би му създала неприятности в повечето полицейски участъци, с изключение на този, в който служеше. Не се ръкувахме, но той докосна каубойската си шапка и кимна на Синтия.

Мъжете от юга обикновено не си махат шапките, когато влизат при равни или по-нискостоящи от тях, защото да дойдат с шапка в ръце в буквалния смисъл, означава да признаят, че се намират в присъствието на хора с по-високо социално положение от тях. Това всичко е свързано с плантациите, господарите, изполичарите, робите, бялата измет, добрите семейства и лошите семейства, и така нататък. Не го разбирам съвсем, но във военния устав също се обръща голямо внимание на шапките, така че уважавам местните обичаи.

Тъй като нямаше достатъчно столове, ние всички останахме прави. Бърт Ярдли ми каза:

— Всичкият ти багаж е прибран внимателно и грижливо в моята канцелария. Можеш да дойдеш и да си го вземеш по всяко време.

— Много мило от твоя страна.

Уес се ухили глупаво и на мен ми се прииска да му ударя един в скулестото лице. Той изглеждаше свръхвъзбуден и не можеше да стои на едно място, като че ли беше с две щитовидни жлези.

Попитах Бърт:

— Донесе ли държавната собственост?

— Сигурна работа. Не искам да си имам неприятности с правителството. Дадох го всичкото на момиченцето ти отвън. Това е нещо като предложение за примирие, Пол. Мога ли да те наричам Пол.

— Разбира се, Бърт.

— Добре. Освен това мисля да те пусна в къщата на мъртвата.

— Много съм благодарен, Бърт.

— А сега, искал си да говориш със сина ми за тая работа. — Той погледна към Уес и каза: — Кажи на тия хора всичко, което знаеш за това момиче.

Синтия каза:

— Тя е била жена, офицер в американската армия. Специалист Бейкър също е жена, войник в американската армия.

Бърт се поклони леко и докосна шапката си.

— Извинявам се, госпожо.

Наистина ми се искаше да изкарам пистолета си на тия двамата идиоти и бих ги накарал да се повеселят от сърце, но времето ми по случая беше много малко.

Както и да е, Уес започна да си пее урока:

— Да, виждах се с Ан от време на време, но се срещах и с други жени, а и тя се срещаше с други мъже и никой не го вземаше много навътре. Нощта, през която тя беше убита, аз бях моторизиран патрул в северен Мидлънд, от полунощ до осем сутринта и има около дузина души, които ме видяха, включително другият дежурен, момчетата от бензиностанцията и други. Така че, това е всичко, което ви интересува.

— Благодаря ви, Ярдли.

Никой не проговори за няколко секунди, после Синтия попита:

— Разстроен ли сте от смъртта на Ан Камбъл?

Той като че ли обмисли въпроса и после отвърна:

— Да, госпожо.

Аз го попитах:

— Да ти дам успокоително?

Бърт се засмя и каза на сина си:

— Забравих да ти кажа, момчето ми, този тук е истински шегаджия.

Казах на Бърт:

— Искам да говоря с теб насаме.

— Всичко, което искаш да ми кажеш, можеш да го кажеш пред сина ми.

— Не всичко, шефе.

Той ме изгледа за момент.

— Добре… — Каза на сина си: — Ще те оставя сам с тази млада дама, Уес, и внимавай как се държиш. — Той се засмя. — Тя не те знае колко си пъргав. Сигурно си мисли, че си паднал от палмата.

При тия думи Бърт и аз излязохме от стаята и аз намерих празна стая за разпити. Седнахме от двете страни на една дълга маса и Бърт каза:

— Дяволските репортери отвън започват да стават прекалено любопитни. Започват да питат за това, че генералската дъщеря доста е шавала. Нали разбираш?

Аз не си спомнях нито един въпрос от тоя характер от тях, но казах:

— Държавните чиновници не могат да си позволят да споделят хипотези с пресата.

— О, не. Аз и генералът се разбираме добре и не бих желал да чуя как се разправят разни неща за дъщеря му след смъртта й.

— Ако намекваш нещо, шефе, изплю го.

— Ами, струва ми се, че може би хората си мислят, че ЦСО ме измами и когато хванете престъпника, моята организация няма да получи никакво признание.

Двойните отрицания ме дразнят, но Бърт Ярдли ме дразнеше още повече.

Казах:

— Бъди спокоен, шефе, твоите подчинени ще получат всичкото признание, което заслужават.

Той се засмя.

— Да, точно от това се страхувам, синко. Ние трябва да се включим в този случай.

— Работете с ФБР. От утре те поемат случая.

— Това сигурно ли е?

— Сигурно.

— Добре. Междувременно напиши един хубав доклад, в който се казва колко ви е помогнала мидлъндската полиция.

— Защо?

— Защо? Защото ти обикаляш наоколо и говориш, че ще изискаш моите архиви по съдебен ред, защото дяволските репортери задават въпроси относно връзките на моето момче с мъртвата, защото започвам да приличам на глупак заради теб, защото не зная нищо и защото ти имаш нужда от мен. — Той добави: — Ти трябва да оправиш нещата.

Той очевидно беше раздразнен и аз не можех да му се сърдя за това. Съществува странна символична връзка между военен гарнизон и местното население, особено в юга. В най-лошия случай тя прилича на взаимоотношенията между окупационната армия, разположена в стария победен Диксиленд, и населението. В най-добрия случай местните жители разбират, че повечето офицери и срочнослужещи са също южняци и че гарнизонът пречи не повече от някой голям автомобилен завод. Но големите автомобилни заводи нямат свои закони и правила, така че истината е някъде между двете. Както и да е, в дух на сътрудничество казах на Бърт Ярдли:

— Ще те представя на офицера от ФБР, който ще поеме случая, когато разбера кой е той и ще му дам блестяща препоръка за твоето сътрудничество и качества.

— Това е много колегиално от твоя страна, Пол. Но и напиши нещо също така. Бил Кент прави това в момента. Защо не го извикаме тук и да не направим това голямо обсъждане, за което говореше малката ти помощничка.

— Нямам много време за големи обсъждания, шефе. Ти ще бъдеш включен в останалата част от разследването в пълна степен. Не се притеснявай за това.

— Защо ми се струва, че нещо ме премяташ, Пол.

— Не зная.

— Ще ти кажа защо. Защото ти си мислиш, че нямам нищо за теб, а ти не даваш нещо за нищо. Обаче, мисля, че имам това, което ти трябва, за да приключиш случая.

— Наистина ли?

— Наистина. Намерих някои доказателства в къщата на мъртвата, които си пропуснал, синко. Но ще трябва да положиш доста усилия, докато си уредим сметките.

— Имаш предвид онова в спалнята в мазето?

Очите му се разшириха и той не проговори в продължение на секунда, което беше истински благодат, но после каза:

— Защо си оставил цялата тая мръсотия там?

— Мислех, че си прекалено глупав, за да я намериш.

Той се засмя:

— Е, кой е глупавият?

— Но аз не оставих всичко. Ние изнесохме няколко чувала снимки и видеоленти оттам. — Не бяхме, но трябваше да го направим.

Той ме изгледа внимателно за момент и можех да видя, че не е много щастлив от тази възможност. Каза:

— Е, не си ли истински умник?

— Да, такъв съм.

— Къде са нещата?

— В караваната ми. Пропуснал си ги.

— Не ме разигравай, синко. Няма нищо в тази каравана.

— Защо те интересува къде са?

— Защото са мои.

— Грешиш.

Той се изкашля и каза:

— Има няколко надути глупаци, които ще имат доста да обясняват какво правят отпечатъците им в тази стая и когато сравним тия снимки с голите им задници.

— Точно така. Включително и ти.

Той ме загледа втренчено и аз него. Накрая каза:

— Не се плаша много лесно.

— Виж, шефе, мисля, че между Ан и Уес е имало нещо доста повече, отколкото Уес казва. Не са били най-щастливата двойка под слънцето, но са били заедно почти две години и според моята информация нещата между тях са били наистина доста сериозни. А сега въпросът, който имам за теб: знаеше ли синът ти, че си чукал момичето му?

Ярдли като че ли разсъждаваше върху отговора си, така че за да запълня мълчанието, казах:

— А госпожа Ярдли знаеше ли, че си чукал генералската дъщеря? Ей, ама наистина не бих искал да вечерям у вас днес, Бърт.

Той все още разсъждаваше, така че казах:

— Ти не си открил тази стая случайно, макар че това си казал на Уес. Може би Уес е знаел, че приятелката му се е срещала и с други от време на време, но когато я е чукал, той го е правил в нейната спалня, защото ако беше видял оная стая долу, той би я опердашил и зарязал като всеки добър джентълмен от юга. Ти, от друга страна, си знаел всичко за нея, но не си казал на сина си, защото Ан Камбъл ти е казала да не го правиш. Тя е харесвала Уес. Ти си бил просто някой, с когото се е чукала, защото си имал влияние над Уес и защото си можел да уреждаш разни неща за нея в града, ако й се наложи. Ти си бил нещо като резервна застраховка за нея и може би тя се е възползвала от услугите ти няколко пъти. Така че във всеки случай между теб и Уес има повече общо от кръвта и Ан Камбъл е правела живота ти вълнуващ и дяволски страшен. В някакъв момент тя ти е казала, че ако влезеш в къщата й и вземеш тези неща, това няма да има значение, защото е имала копия от снимките и видеофилмите на друго място. Няма да бъде много трудно да се разпознае дебелият ти задник на тия снимки. Така че ти започваш да си мислиш за жена си, за сина си, за другите си синове, за положението ти в обществото, за пастора и църквата в неделя, за тридесетте си години в полицията и един ден решаваш да се отървеш от тази бомба със закъснител. — Погледнах го и го попитах: — Така ли е?

Червендалестото лице на Ярдли не беше пребледняло, а беше станало още по-червено. Накрая той каза:

— Не бях толкова тъп, че да се оставя да ми направи снимка.

— Сигурен ли си в това? Сигурен ли си, че гласът ти не е записан?

— Това не е достатъчно доказателство.

— Да, но е достатъчно, за да размаже името ти по новия килим на кмета.

Седяхме известно време като двама играчи на шах, които се опитват да предвидят три хода напред. Ярдли кимна на себе си, после ме погледна в очите.

— Един или два пъти съм си мислил да я убия.

— Не се ли шегуваш?

— Но не можех да си представя да убия жена за нещо толкова глупаво.

— Рицарите не са изчезнали.

— Да… а и без друго, когато това се е случило, бях в Атланта по работа. Имам много свидетели.

— Добре. Ще поговоря с тях.

— Иди и ще видиш какъв глупак ще излезеш.

— Не съм аз този, който има мотив за убийство.

Всъщност аз не мислех, че Бърт Ярдли е убиецът, но хората стават нервни, когато им кажеш, че трябва да провериш алибито им. Доста е неудобно и можеш да изпаднеш в неловка ситуация. Ето защо ченгетата го казват на тези, които крият нещо и които ги ядосват.

Ярдли каза:

— Можеш да си вземеш мотивите, да ги намажеш с масло и да ги сложиш нали знаеш къде. Но може би ме интересува какво имаш за мен и мъртвата.

— Може ли? Ами, може да имам твоя снимка, докато спиш на леглото й.

— Да, но може и да нямаш.

— Да, но как тогава свързах дебелия ти задник с тая стая?

— Е, това е въпросът, нали така, синко?

Той отмести стола си, като че ли щеше да тръгва и каза:

— Разправяш ми врели-некипели. Нямам време за това.

На вратата се почука и тя се отвори. Специалист Бейкър ми подаде запечатан плик и излезе. Аз отворих плика, в който имаше около дузина напечатани листа. Без предговор, за да смекча удара, извадих наслука един лист и зачетох на глас:

— 22 април — Бърт Ярдли се отби около 21.00 часа. Бях заета с доклада, но той искаше да слезе долу. Слава богу, че му е нужно само веднъж в месеца. Слязохме в мазето и той ми нареди да се съблека за претърсване. Предполагам, че кара всяка жена да се съблича за претърсване и при най-дребния повод. Така че аз се съблякох пред него, докато той седеше с ръце на бедрата и гледаше, после ми нареди да се обърна и да се наведа. Пъхна си пръста в ануса ми и каза, че търси наркотици, отрова или тайни съобщения. После ме накара да легна на леглото за вагинално претърсване и…

— Достатъчно, синко.

Вдигнах поглед от листите.

— Това напомня ли ти нещо, шефе?

— Ъ… не съвсем. — Той попита: — Откъде взе това?

— От компютъра й.

— Не ми звучи като приемливо доказателство.

— В някои процеси е било приемано.

— Всичко това може да е женска лудост. Знаеш, някакви идиотски измислици.

— Може. Ще го предам на военната прокуратура и на главния прокурор на Джорджия за експертиза от правни специалисти и психиатри. Може би ще те оправдаят.

— Оправдаят за какво? Дори и всяка шибана дума да е вярна, не съм нарушил никакъв закон.

— Не съм специалист по законите на Джорджия за содомия. Но ми се струва, че си нарушил брачната си клетва.

— О, стига с тия глупости, синко. Ти си мъж. Дръж се като мъж. Мисли като мъж. Да не си сбъркан или какво? Женен ли си?

Не му обърнах внимание и прелистих страниците.

— За бога, Бърт… Ти си използвал фенерчето й, за да гледаш в… а тук използваш полицейската си палка за… и пистолета си. Това е наистина отвратително. Имаш тази извратена слабост към дълги твърди предмети, доколкото виждам, но не виждам дали твоят предмет става дълъг и твърд…

Бърт се изправи.

— Пази си задника, момче, защото само ако го покажеш извън гарнизона, и ще бъде мой.

Той се приближи до вратата, но знаех, че няма да отиде никъде, така че не му обърнах никакво внимание. Той се върна до масата, взе стола до мен и го завъртя обратно, а после седна на него и се облегна напред. Не ми е съвсем ясно какво символизираше този обърнат стол, освен очевидния факт, че беше точно обратното на това да седиш и да си почиваш. Може би в него има нещо агресивно, може би защитно, но каквото и да е, то ме дразнеше. Изправих се и седнах на масата.

— Добре, Бърт, това което искам от теб, са всички веществени доказателства, които си взел от оная стая.

— Няма начин.

— Тогава ще изпратя копия от този дневник на всеки, който е включен в мидлъндския телефонен указател.

— Тогава ще те убия.

Така нямаше да стигнем доникъде, така че казах:

— Ще трампим доказателства.

— Никога. Имам достатъчно материал да видя сметката на повечето важни клечки в този гарнизон. Искаш ли това да стане?

— Ти имаш само снимки на маскирани хора. Аз имам дневник.

— Имам отпечатъци от пръсти из цялото място там долу. Ще ги разпратим във ФБР и армията.

— Все още всичко ли е в стаята?

— Моя работа.

— Добре, какво ще кажеш за унищожаването им. Ще започнем с тези страници за сексуалните ти перверзни. Вероятно няма да имаме нужда от кибрит.

Той помисли за момент.

— Мога ли да ти вярвам?

— Имаш думата ми на офицер?

— Наистина ли?

— Мога ли да вярвам на теб?

— Не, но не искам да отваряш голямата си уста пред жена ми и момчето ми.

Изправих се и погледнах през прозореца. Репортерите бяха все още там, но един кордон от военни полицаи ги беше изтласкал около петдесет метра назад към пътя, така че хората да могат да влизат и излизат, без да бъдат притеснявани. Помислих си за това, което се канех да направя с Ярдли. Унищожаването на доказателства може да ми донесе няколко години в Канзас. От друга страна, унищожаването на човешки живот не беше част от работата ми. Обърнах се и отидох при Ярдли.

— Уговорихме се.

Той се изправи и ние си стиснахме ръцете.

— Събери всичко в един камион, включително мебели, чаршафи, килим, видеоленти, снимки, камшици и вериги, и всички тия неща и закарай всичко в градската пещ за горене на отпадъци.

— Кога?

— След като извърша арест.

— И кога ще бъде това?

— Скоро.

— Наистина ли? Няма ли да ми кажеш нещо за това?

— Не.

— Знаеш ли, да си има човек работа с теб е все едно да стърже с шкурка.

— Благодаря. — Подадох му компютърните разпечатки и казах: — Когато изгорим нещата, аз ще залича това от компютъра. Може да наблюдаваш.

— Така ли. Е сега наистина ме радваш. Ще ти се доверя, синко, защото си офицер и джентълмен. Но ако ме изработиш, ще те убия. Бог ми е свидетел.

— Мисля, че разбирам това. И аз ти обещавам същото. Пожелавам ти да спиш добре тази нощ. Почти свърши.

Излязохме от стаята и по коридора се върнахме в канцеларията. По пътя му казах:

— Изпрати личния ми багаж в хотела за офицери, Бърт.

— Сигурна работа, синко.

Синтия и Уес Ярдли седяха на бюрата и спряха да говорят, когато влязохме. Бърт каза:

— Да не попречихме нещо? — Той се засмя.

Синтия му хвърли един поглед, който като че ли казваше: „Ти си идиот“. Уес се изправи и запристъпва към вратата. Той погледна към листите в ръката на баща си и попита:

— Какво е това?

— Ъ… просто някакви военни глупости, които трябва да прочета. — Той погледна към Синтия и докосна шапката си. — За мен беше удоволствие, госпожо. — После ми каза: — Дръж ме в течение.

Той и синът му си тръгнаха. Синтия попита:

— Намери ли те Бейкър?

— Да.

— Как беше?

— На Бърт му стана малко неудобно. — Разказах й повечето, което се случи и й казах:

— Инкриминиращите снимки и други доказателства за стаята за забавления на Ан Камбъл ще бъдат унищожени, но колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Не се дръж покровителствено, Пол.

— Бих направил същото за всеки офицер. Някой ден ще те разпитват под клетва и не е нужно да лъжеш.

— Ще обсъждаме това друг път. А междувременно, Уес Ярдли се оказа не такъв мъжага какъвто изглежда.

— Винаги е така.

— Да. Много е разстроен от смъртта на Ан Камбъл и обръща Мидлънд с главата надолу, за да открие кой го е направил.

— Добре. Остана ли с впечатление, че е смятал Ан Камбъл за лична собственост?

— Нещо такова. Попитах го дали й е разрешавал да се среща с други мъже, и той отвърна, че й е позволявал само за вечеря, за питие и други такива при официални поводи в гарнизона. Никога не е искал да я придружава в подобни случаи, така че е бил достатъчно добър да й разреши да прави това, което трябва с тъпите офицери. Това е цитат.

— Е, такива мъже харесвам аз.

— Да. Но хората не могат да бъдат наблюдавани през цялото време, а там, където има желание, има и възможност.

— Правилно. Очевидно е значи, че той не е имал представа за това, че тя е подпомагала кариерата си по нетрадиционен начин.

— Така предполагам.

— И ако открие, че баща му също е бъркал в меда, ще се ядоса.

— Много меко казано.

— Добре. Никога не съм държал толкова хора в ръцете си.

— Не оставяй това да замае главата ти.

— Не и моята. Аз просто си върша работата.

— Искаш ли сандвич?

— Ти ли ще го купиш.

— Разбира се. — Тя се изправи. — Имам нужда от малко чист въздух. Ще изтичам до офицерския клуб.

— Сандвич със сирене, пържени картофи и кола.

— Пооправи малко тук, докато ме няма.

Тя тръгна. Аз се обадих на Бейкър по вътрешния телефон и тя дойде. Дадох й написания си на ръка доклад, отнасящ се до Далбърт Елкинс и я помолих да го напечата.

Тя ми каза:

— Бихте ли ме препоръчали за школа на ЦСО?

— Не е толкова забавно колкото изглежда, Бейкър.

— Наистина искам да бъда следовател.

— Защо?

— Вълнуващо е.

— Защо не поговорите с госпожа Сънхил за това?

— Говорих, когато тя беше тук вчера. Тя каза, че е забавно и вълнуващо, много пътуване и човек се среща с интересни хора.

— Да, и после ги арестува.

— Тя каза, че ви е срещнала в Брюксел. Звучи романтично.

Не отвърнах нищо.

— Тя каза, че е получила нареждане за постоянно назначение в Панама, когато приключи тук.

— Ще ми донесете ли малко кафе?

— Да, сър.

— Това е всичко.

Тя излезе.

Панама.