Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (26)

Глава двадесет и шеста

Пристигнахме в жилището на Фаулър в Бетъни Хил и позвънихме.

Отвори ни госпожа Фаулър, която не изглеждаше чак толкова разстроена както сутринта. Тя ни покани в дневната и ни предложи кафе или нещо друго, но ние отказахме. Тя седна на дивана, а ние на фотьойлите.

Синтия и аз бяхме обсъдили начина, по който да проведем разговора и бяхме решили Синтия да започне. Тя поговори с госпожа Фаулър за живота, за армията, Форт Хадли и така нататък и после, когато госпожа Фаулър се отпусна, Синтия й каза:

— Моля бъдете уверена, че ние искаме само да възтържествува справедливостта. Ние не сме тук, за да опетним нечия репутация. Тук сме, за да открием убиеца, но също и за да не бъдат неправилно обвинени невинни мъже и жени.

Госпожа Фаулър кимна.

Синтия продължи:

— Знаете, че Ан Камбъл е имала сексуални връзки с много мъже в гарнизона. Искам да ви уверя, че според всички доказателства, които събрахме, името на вашия съпруг не се свързва с това на Ан Камбъл.

Тя отново кимна, този път малко по-енергично струва ми се.

Синтия продължи:

— Разбираме положението на полковник Фаулър като адютант на генерал Камбъл и предполагам негов приятел. Високо ценим честността на съпруга ви и готовността му да ни остави да говорим с вас. Сигурна съм, че ви е казал да бъдете честна с нас тъй както и той беше, и както ние бяхме с вас.

Колебливо кимване.

Синтия продължи да заобикаля всякакви преки въпроси, да изразява одобрението си, да проявява състрадание, разбиране и така нататък. Това трябва да се прави с цивилните свидетели, които не са призовани по съдебен ред, и Синтия вършеше тази работа много по-добре, отколкото аз бих я направил.

Но моментът беше дошъл и Синтия попита:

— Вие си бяхте вкъщи през нощта на убийството, нали?

— Да, бях.

— Съпругът ви се върна от офицерския клуб около десет вечерта.

— Точно така.

— И вие си легнахте около единадесет?

— Така мисля.

— И някъде между 02.45 и 03.00 часа сутринта вие сте били събудени от това, че някой звъни на вратата ви.

Не последва отговор.

— Съпругът ви е слязъл долу и е отворил вратата. Той се е върнал в спалнята и ви е казал, че това е генералът и че той трябва да отиде някъде по спешност. Съпругът ви се е облякъл и ви е помолил да направите същото. Така ли беше?

Не последва отговор. Синтия каза:

— И вие сте отишла с него. Мисля, че носите обувки номер седем.

Госпожа Фаулър отвърна:

— Да, ние и двамата се облякохме и излязохме.

Никой не проговори за няколко секунди, после Синтия каза:

— Вие и двамата сте се облекли и сте излезли. А генерал Камбъл остана ли в къщата ви?

— Да.

— Госпожа Камбъл беше ли с него?

— Не, не беше.

— Значи генерал Камбъл е останал, а вие сте придружили съпруга си до шести полигон. Така ли беше?

— Да. Съпругът ми предаде думите на генерала, че Ан Камбъл е гола и той ми каза да взема някаква дреха със себе си. Той каза, че Ан Камбъл е вързана, така че той взе нож, за да мога да срежа въжето.

— Добре. Вие сте карали по Райфъл Рейндж Роуд и през последната миля сте карали със загасени светлини.

— Да, съпругът ми не искаше да привлича вниманието на часовите. Каза, че нагоре по пътя има пост.

— Така. И вие сте спрели при паркирания джип, така както генерал Камбъл ви е бил инструктирал. Колко беше часът?

— Беше… около три и половина.

— Било е около три и половина. Вие сте излезли от колата и…

— И аз видях нещо на полигона и съпругът ми каза да отида там, да срежа въжетата и да я накарам да се облече. Каза ми да го извикам, ако имам нужда от помощ. — Госпожа Фаулър спря и после добави: — Каза да я ударя, ако не иска да помага. Беше много ядосан.

— Това е разбираемо — съгласи се Синтия. — И така, вие отидохте на полигона.

— Да, съпругът ми реши да ме последва до средата на пътя. Струва ми се, че беше загрижен за това как ще реагира Ан. Мислеше, че може да стане агресивна.

— И вие се приближихте до Ан Камбъл. Казахте ли нещо?

— Да, извиках я по име, но тя не… не отговори. Стигнах до нея и… коленичих, очите й бяха отворени, но… аз изпищях… и съпругът ми изтича при мен…

Госпожа Фаулър покри лицето си с ръце и започна да плаче. Синтия явно беше подготвена за това, защото скочи от мястото си и седна до госпожа Фаулър на дивана, като я прегърна и й подаде кърпичката си.

След около минута Синтия каза:

— Благодаря ви. Не е нужно да казвате нищо повече. Ние сами ще излезем.

И ние излязохме. Качихме се на моя Шевролет и потеглихме.

— Понякога един изстрел наслуки попада в целта — обадих се аз.

Синтия отвърна:

— Но това не беше изстрел наслуки. Искам да кажа вече всичко има смисъл, всичко е логично, основава се на фактите, такива каквито ги знаем, и на хората, такива каквито ги знаем.

— Правилно. Ти се справи много добре.

— Благодаря. Но идеята беше твоя.

Това беше вярно, така че казах:

— Да, моя беше.

— Мисля, че не харесвам фалшивата скромност в мъжете.

— Добре, значи си в тая кола, в която трябва. — Попитах я: — Как мислиш, дали полковникът й е казал да каже истината, или тя сама реши?

Синтия помисли малко и после отвърна:

— Мисля, че полковник Фаулър знае, че ние знаем а, б и в. Той е казал на жена си ако я попитаме за ъ, тя да отговори за ъ и да продължи за ю и я, за да й олекне и да се свърши с това.

— Правилно. А госпожа Фаулър е свидетел на съпруга си за това, че Ан Камбъл е била мъртва, когато са стигнали там и че полковник Фаулър не я е убил.

— Правилно. И аз й вярвам, и не вярвам, че той е убил Ан Камбъл.

Продължихме в мълчание обратно към главния гарнизон и двамата потънали в мислите си.

Пристигнахме в Баумънт Хауз малко рано, но решихме, че за разнообразие протоколът може да мине на второ място след действителността и отидохме към предната врата, където един военен полицай ни провери документите, а после натисна звънеца.

За наш късмет вратата отвори младия и хубав лейтенант Елби. Той каза:

— Дошли сте с десет минути по-рано.

Младият Елби беше с отличителните знаци на офицер от пехотата — кръстосани пушки, и макар че нищо по униформата му не подсказваше, че някъде е виждал бой, аз се съобразих със статута му на пехотинец и с офицерския му чин. Казах:

— Можем да дойдем пак, а може и да поговорим с вас за няколко минути.

Лейтенант Елби изглежда беше дружелюбен човек, защото ни пусна да влезем. Отидохме в чакалнята, където стояхме предния път и докато все още стояхме прави, казах на Синтия:

— Нали искаше да ползваш тоалетната?

— Какво? О… да.

Лейтенант Елби й обясни:

— Има тоалетна вляво от фоайето.

— Благодаря ви. — И тя излезе.

Казах на Елби:

— Лейтенант, разбрах, че вие и капитан Камбъл сте ходели?

Елби ме погледна внимателно и после отвърна:

— Вярно е.

— Знаехте ли, че тя е ходела и с Уес Ярдли?

Той кимна и по изражението му разбрах, че това все още беше болезнен спомен за него. Лесно можех да разбера това — един спретнат лейтенант да трябва да дели шефската дъщеря с един не толкова спретнат селянин, едно лошо момче, ченге. Попитах Елби:

— Обичахте ли я?

— Няма да отговоря на този въпрос.

— Вече го направихте. А бяха ли почтени намеренията ви?

— Защо ми задавате тези въпроси? Вие сте тук, за да говорите с госпожа Камбъл.

— Дойдохме рано. Значи сте знаели за Уес Ярдли. А чували ли сте други слухове, че Ан Камбъл се е срещала с женени офицери от гарнизона?

— За какво, по дяволите, говорите?

Предполагам, че не е чувал тия слухове. Предполагам, също така, че не е знаел и за стаята в мазето. Казах му:

— Генералът одобряваше ли взаимоотношенията ви с дъщеря му?

— Да, одобряваше ги. Трябва ли да отговарям на тези въпроси?

— Ами, преди три дни не ми отговорихте и бихте могли да ми кажете да вървя по дяволите. След няколко дена вероятно ще можете да ми кажете същото. Но точно сега вие трябва да отговаряте на тези въпроси. Следващ въпрос — госпожа Камбъл одобряваше ли?

— Да.

— Обсъждали ли сте някога въпроса за брак с Ан Камбъл?

— Да.

— Разкажете ми, лейтенант.

— Ами… знаех, че има връзки с този Ярдли и бях… раздразнен… но не беше просто това… искам да кажа, тя ми каза, че… че трябва да е сигурна, че родителите й одобряват, и че когато генералът даде благословията си, ще оповестим годежа си.

— Разбирам. И вие обсъдихте това с генерала, по мъжки?

— Да, преди няколко седмици. Той изглеждаше щастлив, но ми каза да помисля още един месец. Каза, че дъщеря му е много своеволна млада жена.

— Разбирам. И после наскоро вие получихте заповед да заминете за някъде в другия край на света.

Той ме погледна малко изненадано.

— Да… Гуам.

За малко да се изсмея, но се въздържах. Макар че беше с по-висок чин от мен, той беше достатъчно млад, за да ми бъде син и аз сложих ръка на рамото му.

— Лейтенант, може би вие сте били най-хубавото, което би могло да се случи на Ан Камбъл, но е нямало да се случи. Вие сте били пионка в борбата за власт между генерал и капитан Камбъл и те са ви местили нагоре-надолу по дъската. Някъде в подсъзнанието си вие ме разбирате. Започнете от начало живота си и кариерата си, лейтенант, и следващия път, когато си помислите за брак, изпийте два аспирина, легнете си в една тъмна стая и почакайте да ви мине желанието.

За нещастие Синтия се върна точно в този момент и ми хвърли един злобен поглед.

Лейтенант Елби изглеждаше объркан и раздразнен, но нещо прищракваше в мозъка му. Той погледна часовника си и каза:

— Госпожа Камбъл ще ви приеме сега.

Последвахме Елби по коридора и той ни въведе в голяма стая във викториански стил в предната част на къщата.

Госпожа Камбъл стана от стола си и ние отидохме при нея. Беше облечена в семпла черна рокля и като се приближих до нея, можах да видя приликата с дъщеря й. На около шестдесет госпожа Камбъл беше направила прехода от красива към привлекателна, но щяха да са нужни още десет години преди хората да започнат да използват безличния и безполов израз „приятна жена“.

Синтия първа пое ръката й и изрази съболезнованията си. Аз също се ръкувах с нея и направих същото. Тя каза:

— Няма ли да седнете?

Посочи ни едно канапе за двама близо до прозореца. Ние седнахме, а тя зае канапето срещу нашето. Между нас имаше малка кръгла масичка, върху която бяха поставени няколко гарафи с напитки и чаши. Госпожа Камбъл пиеше чай, но ни попита:

— Бихте ли желали малко шери или портвайн?

Всъщност имах нужда от алкохол, но не и ако трябваше да пия шери или портвайн, за да стигна до него. Аз отказах, но Синтия прие малко шери и госпожа Камбъл й наля.

С изненада открих, че госпожа Камбъл има южняшки акцент, но после си спомних, че веднъж я бях гледал по телевизията по време на войната в Персийския залив и си спомням, че тогава си помислих каква идеална двойка са те от политическа гледна точка — твърд като скала генерал от средния запад и възпитана дама от юга.

Синтия говореше нещо незначително и госпожа Камбъл, въпреки цялата си скръб, поддържаше разговора. Оказа се, че тя е от Южна Каролина, и самата тя е дъщеря на армейски офицер. Джун Камбъл — така се казваше тя — беше олицетворение на всичко, което, според мен, беше хубаво в юга. Тя беше възпитана, очарователна и грациозна, и аз си спомних какво беше казал полковник Фаулър за нея, така че прибавих лоялна и женствена, но твърда.

Осъзнавах, че часовникът тиктака, но Синтия като че ли не бързаше да започне с неприятните неща и аз предположих, че е решила, че не е удобно или е загубила кураж. Не можех да я виня. Но тогава Синтия каза:

— Предполагам, че госпожа Фаулър или може би, полковник Фаулър са ви се обадили, преди да пристигнем.

Добро попадение, Синтия.

Госпожа Камбъл остави чашата си с чай и отговори със същия спокоен глас, с който разговаряше:

— Да, обади се госпожа Фаулър. Доволна съм, че е имала възможност да разговаря с вас. Тя беше много разстроена и сега се чувства много по-добре.

— Да — отговори Синтия, — често става така. Знаете ли, госпожо Камбъл, аз обикновено работя върху случаи на сексуално насилие и мога да ви кажа, че когато започна да разпитвам хора, за които зная, че могат да ми кажат нещо, аз почти усещам тяхното напрежение. Като че ли всеки е навит, но щом първият започне да говори, и всичко започва да се развива, както става и сега.

По този начин Синтия искаше да каже, че щом веднъж се наруши законът за мълчанието, всеки през глава се мъчи да стане свидетел на обвинението. Това е далеч по-добре от възможността да бъде обвиняем.

Синтия каза на госпожа Камбъл:

— И така, от това, което госпожа Фаулър каза, и това, което господин Бренер и аз открихме от други източници, се разбира, че генералът е получил телефонно обаждане от Ан в ранните утринни часове, с което тя го е молела да се срещне с нея на полигона, вероятно, за да обсъдят нещо. Така ли е?

Друг изстрел наслука, трябва да се признае на Синтия, много добро попадение.

Госпожа Камбъл отвърна:

— Червеният телефон до леглото иззвъня в около един и четиридесет и пет сутринта. Генералът отговори веднага и аз също се събудих. Наблюдавах го, докато слушаше. Той не каза нищо, затвори телефона, стана от леглото и започна да се облича. Никога не питам какви са тези обаждания, но той винаги ми казва къде отива и кога очаква да се върне. — Тя се усмихна и каза: — Откакто сме във Форт Хадли, той не получава много обаждания по средата на нощта, но в Европа, когато телефонът иззвънеше, той изхвръкваше от леглото, грабваше предварително приготвената си чанта и потегляше за Вашингтон или за границата с Източна Германия или кой знае накъде. Но той винаги ми казваше… Този път той просто каза, че ще се върне след около час. Облече си цивилни дрехи и замина. Наблюдавах го като потегли и забелязах, че беше взел моята кола.

— Каква е тя, госпожо?

— Буик.

Синтия кимна и каза:

— После около четири, четири и половина сутринта генералът се е върнал вкъщи и ви е казал какво се е случило.

Тя се загледа напред и за първи път видях лицето на изморена и отчаяна майка и само можех да си представя какъв данък бяха взели тези години. Със сигурност една съпруга и майка не можеше да одобри това, което бащата и съпругът беше направил на дъщеря им в името на голямото добро, в името на професионален напредък и добра репутация. Но в някой момент тя се беше примирала с това. Синтия й подсказа:

— Съпругът ви се е върнал около четири и тридесет сутринта.

— Да… аз го чаках… тук в предната стая. Когато той влезе през вратата, аз разбрах, че дъщеря ми е мъртва. — Тя се изправи. — И това е всичко, което зная. Сега, когато с кариерата на съпруга ми е свършено, всичко, което ни остана, е надеждата, че вие ще можете да откриете кой го е направил. После всички ще можем да се успокоим и да продължим да живеем.

Ние също се изправихме и Синтия каза:

— Правим всичко възможно и ви благодарим за това, че превъзмогнахте скръбта си и говорихте с нас.

Аз добавих, че сами ще излезем и ние тръгнахме. Отвън по пътя към колата казах:

— Кариерата на генерала е приключила преди десет години във военната болница Келер в Уест Пойнт. Просто й е било нужно малко време, за да го настигне.

— Да, той не само че е предал дъщеря си, но е предал и себе си, и съпругата си.

Качихме се в Шевролета и напуснахме Боумънт Хауз.