Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (28)

Глава двадесет и осма

Генерал Камбъл ни разказа какво се е случило в Ками Бакнър, тренировъчния лагер на Уест Пойнт. По отношение на самото изнасилване той не знаеше много повече от нас, или може би от това, което знаеха официалните власти. Това, което знаеше, беше, че когато видял дъщеря си във военната болница Келер, тя е била травматизирана, истерична и унизена от това, което се беше случило. Той ни каза, че Ан се притискала към него, плачела и го молела да я заведе вкъщи.

Той ни съобщи, че дъщеря му е казала, че е била девствена и че мъжете, които са я изнасилили, са й се подиграли за това. Тя му е казала, че са я съблекли и са я приковали за земята с колчета за палатка. Един от мъжете й запушил устата с въже, докато я изнасилвал и й казал, че ще я удуши, ако съобщи за насилието.

Нито аз, нито Синтия, сигурен съм, очаквахме той да съобщи тези дребни интимни подробности. Той знаеше, че този случай е свързан с убийството само косвено, и че в него няма никакви улики, свързани с убийството й. Но той имаше нужда да говори и ние го оставихме да говори.

Останах с впечатлението, макар че той не засегна въпроса направо, че дъщеря му е очаквала от него да се погрижи за това справедливостта да победи, да няма никакво съмнение, че тя е била изнасилена по най-брутален начин и мъжете, които са го направили, да бъдат изключени от военната академия и дадени под съд.

Това, разбира се, са били логични очаквания от една млада жена, която е полагала всички усилия да живее според очакванията на баща си, която е понесла трудностите, които са част от живота в Уест Пойнт, и която е била изнасилена по престъпен начин.

Но изглежда е имало някакви проблеми. Първо, е възникнал въпросът за това, че кадет Камбъл се е оказала сама в гората с петима мъже през нощта. Как е била откъсната от патрула, състоящ се от четиридесет души? Случайно? Нарочно? Второ, кадет Камбъл не можела да идентифицира мъжете. Те не само са били с маскировъчна боя по лицата, но са носили и мрежи против комари. Било е толкова тъмно, че тя не е могла да различи дори и униформите им и не можела да каже със сигурност дали мъжете са били други кадети, постоянен персонал от Уест Пойнт, или войници от Осемдесет и втора въздушна дивизия. През тази нощ е имало почти хиляда мъже и жени на обучение и възможността тя да идентифицира своите нападатели била почти равна на нула, според това, което е било казано на генерал Камбъл.

В действителност това не беше съвсем вярно, както и аз и Синтия знаехме. Чрез процеса на елиминиране сферата на заподозрени започва да се стеснява. А като се стигне по-близо до извършителите, един от тях неизбежно се разприказва, за да се спаси от продължителен затвор. Освен това се правят проби на семенна течност, слюнка, косми, вземат се отпечатъци от пръсти и всички други фокуси, които знаят в техническата лаборатория. На практика груповите изнасилвания се откриват много по-лесно от единичните и аз знаех това, Синтия със сигурност го знаеше и аз бях почти уверен, че генерал Камбъл също го знаеше.

Истинският проблем не беше в това да се открие кой го е направил, проблемът беше в това, че извършителите са били или кадети, или служещи, или войници. Проблемът не беше в областта на полицейската наука, а в областта на обществените отношения.

В основата си всичко стигаше до факта, че пет пениса са проникнали в едно влагалище и цялата американска военна академия би могла да бъде разкъсана на части от същото това действие, което беше разкъсало девствения химен на Ан Камбъл. Такива бяха времената, в които живеехме — изнасилването не е просто сексуален акт — сексът по взаимно съгласие е леснодостъпен. Изнасилването е проява на жестокост, нарушение на военния устав и дисциплина, обида за доброто име на Уест Пойнт, сигурен отрицателен вот срещу съществуването на смесена академия за мъже и жени, срещу жените в армията, срещу жените офицери и срещу идеята, че жените могат да живеят редом с мъжете в тъмните гори на Камп Бакнър, или във враждебната среда на бойното поле.

Изключително мъжката територия на Уест Пойнт беше проникната от хора, които според думите на оня полковник в офицерския клуб, пикаеха клекнали. По време на учебната година, в класните стаи това не беше нетърпимо. Но в гората през летните нощи, в тъмното, мъжете се връщаха към древните инстинкти.

Цялата лагерна тренировка, както много добре си спомнях, беше един повик към оръжията, повик към война, повик към героизъм и преднамерена имитация на примитивния обред за съзряването на младите мъже. Когато аз се обучавах, в горите нямаше жени и ако имаше, щях да ги съжалявам и да се страхувам за тях.

Но хората във Вашингтон и Пентагона бяха чули и взели под внимание призива за равенство. Това е един хубав, необходим призив, който доста е закъснял, и отношенията и схващанията доста са се променили от времето, когато аз бях младеж, когато ни готвеха за Виетнам. Но не всички разбирания се бяха променили и идеята за равенство се развиваше с различни темпове в различните области на обществения живот. Съществуват дефекти в системата, малки ниши на съпротивление, различно поведение в различни ситуации, примитивни вълнения в слабините. Точно това се е случило през една августовска нощ преди десет години. Началникът на Уест Пойнт не е съобщил, че стотици жени са били с хиляди мъже по време на обучение и не са били изнасилени. Но не е имал намерение да съобщи, че една е била.

Така че хората във Вашингтон, Пентагона и в академията са убедили генерал Камбъл. И така както той го предаде на Синтия и мен, те наистина са звучали убедително. По-добре е да има едно несъобщено и ненаказано изнасилване, отколкото да се разклатят самите устои на Уест Пойнт, да се породят съмнения в смесените военни академии, да се хвърли подозрение върху хиляда невинни мъже, които не са изнасилвали никого през нея нощ. Всичко, което, генералът е трябвало да направи, е било да убеди дъщеря си, че за нея — както и за академията, армията, нацията и каузата за равенство — ще бъде най-добре, ако тя просто забрави цялата история.

На Ан Камбъл са дали лекарства за предотвратяване на бременност, направили са й тестове за болести, предавани по полов път, майка й долетяла от Германия и й донесла любимата детска кукла, порязванията и ожулванията по нея заздравели и всички затаили дъх.

Татенцето е бил убедителен, майчето не била чак толкова убедена. Ан е вярвала на баща си и на двадесет години, въпреки всичките й обиколки из света като дете на военен, тя е била все още момичето на татко и е искала да му достави удоволствие, така че забравила, че е била изнасилена. Но по-късно си спомнила и именно поради тази причина седяхме в канцеларията на генерала тази вечер.

И така, това беше тъжната история и гласът на генерала на моменти пресекваше, ставаше дрезгав или заглъхваше. Чух Синтия да подсмърча няколко пъти и ще излъжа, ако кажа, че не усещах заседналата в гърлото ми буца.

Генералът се изправи, но ни направи знак да останем седнали.

— Извинете ме за момент — каза той.

Изчезна през една врата и можахме да чуем звук на течаща вода. Колкото и мелодраматично да прозвучи сега, трябва да кажа, че почти очаквах да чуя изстрел от пистолет.

Синтия не откъсваше поглед от вратата и каза тихо:

— Разбирам защо е направил това, което е направил, но като жена съм вбесена.

— Като мъж аз също съм вбесен, Синтия. Петима мъже са останали със спомен от една забавна нощ, а ние трябва да се занимаваме с цялата тая мръсотия. Петима мъже, ако са били кадети, са завършил и станали офицери и джентълмени. Били са нейни съкурсанти и вероятно са я виждали всеки ден. Косвено или може би пряко те са отговорни за смъртта й. Те със сигурност са отговорни за психическото й състояние.

Синтия кимна.

— А ако са били войници, те са се върнали в тяхното поделение и са се хвалили навсякъде как са чукали тази малка курсантка от Уест Пойнт.

— Да, и всичко това им се е разминало безнаказано.

Генерал Камбъл се върна и отново седна. След известно време каза:

— И така, както виждате аз получих това, което заслужавах, но Ан беше тази, която плати за моето предателство. Само за няколко месеца след случая тя се превърна от едно сърдечно, открито и дружелюбно момиче в недоверчива, мълчалива и затворена жена. Тя се справяше добре в Уест Пойнт, завърши сред първите в класа си и продължи обучението си след това. Но нещата между нас повече никога не бяха същите и аз трябваше да помисля за тия последствия от моето поведение. — Той добави: — Аз загубих дъщеря си, когато тя загуби вярата си в мен. — Пое си дъх дълбоко. — Знаете ли, олекна ми от това, че говоря с вас.

— Да, сър.

— Знаете за безразборния й полов живот. Специалисти ми обясниха на какво се дължи то. Не е просто това, че тя се е мъчила да поквари хората около мен, за да ме постави в неудобно положение. Тя ми е казвала: „Моето целомъдрие, моето решение да остана девствена, докато не съм готова не значеха нищо за теб, значи това, което давам на всеки мъж, който го пожелае, не те засяга. Така че не ми чети проповеди.“

Аз кимнах, но не можах и не исках да коментирам. Генералът каза:

— И така минаха години и тя пристигна тук. Неслучайно, а по предварителен план. Човек от Пентагона, човек, който беше замесен при вземането на решението в Уест Пойнт, ми препоръча да обмисля два начина на действие. Един — да напусна поста си, така че Ан също да реши да напусне, или пък може би да реши, че това й поведение е вече безсмислено. — Той добави: — Тях наистина ги беше страх да й поискат оставката, защото тя явно знаеше нещо за армията, макар че не знаеше име. Втората ми възможност беше да поема това незавидно командване на Форт Хадли, където школата по психооперации има филиал. Казаха, че ще прехвърлят Ан тук, което ще бъде съвсем естествено назначение за нея и аз бих могъл да разреша проблема отблизо. Избрах втория вариант, макар че моята оставка нямаше да бъде необичайна след успеха ми в Залива и дългите ми години служба в армията. — Той добави: — Веднъж тя ми каза, че ако приема длъжност в Белия дом, или някакъв политически пост, тя ще обяви историята в пресата. На практика аз бях държан заложник в армията от дъщеря си и единствената ми възможност беше да остана или да се оттегля извън всякакъв обществен живот.

И така, помислих си аз, това обясняваше скромността на генерал Камбъл по отношение на политическа кариера и назначение при президента. Като всичко останало в този случай, този гарнизон и хората тук, това, което се виждаше и чуваше, не съответстваше на това, което ставаше в действителност.

Той огледа канцеларията си, като че ли я виждаше за първи път, или пък за последен.

— И така аз избрах да дойда тук, за да се опитам да се откупя, за да оправя не само моите грешки, но и грешките на моите началници, много от които са все още в армията или в обществения живот, и много от чиито имена вие вероятно знаете. — Той замълча и каза: — Не обвинявам началниците си за това, че ми оказаха натиск. Това, което направиха, беше грешно, но крайното решение да участвам в укриването на следите беше мое. Мислех, че правя това, което направих с добри и основателни причини — за Ан и за армията — но в крайна сметка тези основания не се оказаха добри и излезе, че аз продавам дъщеря си за себе си. — Той добави: — Около година след случая получих втората си звезда.

С риск да прозвуча прекалено съчувствено, казах:

— Генерале, вие сте отговорен за всичко, което вашите подчинени направят или не успеят да направят. Но в този случай вие сте бил предаден от по-висшестоящите от вас. Те не са имали право да искат това от вас.

— Аз зная. Те знаят. Толкова талант, опит и ум, а се бяхме събрали в една стая в мотел в щата Ню Йорк по средата на нощта, като престъпници и се убеждавахме да вземем това напълно безчестно и глупаво решение. Но ние сме хора и вземаме грешни решения. Ако обаче наистина бяхме честни и почтени мъже, каквито казвахме, че сме, ние щяхме да променим това грешно решение, каквато и да беше цената за това.

Не можех да не се съглася с това и той го знаеше, така че не го казах. Вместо това попитах:

— И така, в продължение на две години вие и дъщеря ви сте участвали в близък ръкопашен бой.

Той се усмихна мрачно.

— Да. Оказа се, че това въобще не е лечителен процес. Това беше война и тя беше по-добре подготвена за нея от мен. Правото беше на нейна страна и това компенсираше силата. Тя ме биеше на всяка крачка, докато аз предлагах примирие. Мислех си, че ако победи, ще приеме извиненията ми и най-искрените ми съжаления. Като баща се разкъсвах от това, което тя причиняваше на себе си и на майка си. Вече не се интересувах за себе си. Но бях загрижен за мъжете, които тя използваше… — Той добави: — Макар че по някакъв странен начин, бях щастлив просто от това, че е около мен, независимо от условията. Тя ми липсваше, липсва ми и сега.

Синтия и аз седяхме мълчаливо и го слушахме как диша тежко. Очевидно за последните няколко дни той се беше състарил с десет години и вероятно с още десет през последните две години. Хрумна ми, че това не беше същият мъж, който се завърна с почести и слава от Залива не толкова отдавна. Смайващо е, помислих си аз, как дори и кралете, и императорите, и генералите могат да бъдат погубени от семейни раздори, от гнева и злобата на една оскърбена жена. Някак си сред всички усложнения и отклонения в този свят ние забравяме основното — на първо място да се грижим за работите в дома си и никога да не предаваме своята кръв.

— Разкажете ни за шести полигон и после ще ви оставим, генерале.

Той кимна.

— Да… добре, видях я там на земята и… и аз… аз първо наистина си помислих, че е била нападната… но после тя ми извика… каза: „Ето го отговора на проклетия ти ултиматум!“ В началото не разбрах за какво говори, но после, разбира се, се сетих какво й бяха направили в Уест Пойнт. Тя ме попита къде е майка й и аз й казах, че майка й не знае нищо за това. Тя ме нарече проклет страхливец и после каза: „Виждаш ли какво ми направиха? Виждаш ли какво ми направиха?“ И аз… аз видях… искам да кажа, че ако целта й е била да ме накара да видя, тя я беше постигнала.

— И какво й казахте, генерале?

— Аз… просто й извиках… „Ан, ти не трябваше да правиш това.“ Но тя беше… тя беше бясна от гняв, като че ли напълно беше загубила разума си. Изкрещя ми да се приближа, да видя какво са й направили, да видя какво е преживяла. Тя продължи така известно време и после каза, че щом аз съм й дал няколко възможности за избор, тя също щяла да ми даде няколко възможности за избор. — Генерал Камбъл замълча за момент и после продължи: — Тя каза, че около врата й има въже… и аз бих могъл да я удуша, ако искам… или пък бих могъл да го прикрия както бях направил преди време… можех да отида, да я развържа и да я заведа в Боумънт Хауз… при майка й. Тя каза също, че мога да я оставя там и че военната полиция или часовоите, или някой друг ще я намери и тя ще разкаже на военната полиция всичко. Това бяха моите възможности за избор.

Синтия попита:

— И вие приближихте ли се до нея и опитахте ли се да я развържете, както ни казахте, че сте направил?

— Не… не можах. Не се приближих до нея… не се опитах да я развържа… Просто стоях близо до колата, после… напълно превъртях. Гневът и яростта ми трупани през всичките тия години, през които се мъчех да оправя нещата, взеха надмощие… Изкрещях й, че въобще не ме интересува какво са й направили преди десет години… Казах й, че ще я оставя там и нека часовоите или военните полицаи я намерят, или пък първият взвод, който дойде за стрелба на полигона, или който и да е, и че целият свят може да я види гола, и че това въобще не ме интересува, и… — Той спря по средата на изречението и погледна към пода, а после продължи: — Казах й, че не може да ме нарани повече и тогава тя започна да крещи ония Ницшеански глупости: „Това, което те наранява, ме прави по-силна, това, което не ме унищожава, ме прави по-силна“ и така нататък. Казах й, че единствената власт, която има върху мен, е чинът ми и положението ми, и че си подавам оставката, и че е унищожила всички чувства, които съм изпитвал към нея, и че ми го е върнала тъпкано и вече не съм й длъжник.

Генералът си наля малко вода от гарафата, изпи я и продължи:

— Тя каза, че това е добре… „Нека някой друг ме намери — ти никога не си ми помагал…“ После тя започна да плаче и не можеше да спре да плаче, но ми се струва, че я чух да ми казва… тя каза: „Татко…“

Той се изправи.

— Моля ви… не мога…

Ние също се изправихме.

— Благодаря ви, генерале.

Обърнахме се и тръгнахме към вратата преди той да заплаче, но една мисъл ми мина през ума, аз се обърнах към него и му казах:

— Още една смърт в семейството няма да разреши нищо. Това не е нещо, което един мъж би извършил. Само страхливец би го направил.

Но гърбът му беше обърнат към нас и аз не зная дали изобщо ме чу.