Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пол Бренер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The General’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vesselanka (2008)
Корекция
maskara (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Нелсън Демил. Дъщерята на генерала

ИК „Роял–77“, 1993

ISBN 954–8005–65–4

Художник: Мария Чакърова, 1993

Печат „Полипринт-АД“, Враца

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Владислав Спасов)
  3. — Корекция

Глава петнадесета

Телефонът в стаята ми иззвъня в 21.00 часа и ме събуди от неспокоен сън. Гласът каза:

— Ще бъда долу.

— Дай ми десет минути.

Затворих, отидох в банята и измих лицето си. Хотелът за офицери във Форт Хадли представлява двуетажна сграда от жълто-кафяви тухли, която смътно напомня цивилен мотел. Стаите са чисти и доста хубави, но по типично военен начин, нямат климатична инсталация и баните са общи на две стаи, просто за да не почнете да си мислите, че армията е започнала да глези младшите си офицери. Когато ползвате банята, трябва да заключите вратата, която води към другата стая, и после да не забравите да я отключите, когато излизате, така че човекът от съседната стая да може да влезе. Това рядко се получава.

Измих зъбите си с наскоро купената ми вещ, после отидох в спалнята и разгънах новата си риза, чудейки се как ли щях да пренеса нещата си от Уиспъринг Пайнс дотук, без да попадна на местната полиция. Не ми беше за първи път да стана персона нон грата в някой град и нямаше да бъде последния. Обикновено изглаждахме нещата, така че да мога да си отида, след като съм приключил случая. Но веднъж във Форт Блис, Тексас, трябваше да бъда изведен с хеликоптер и можах да получа колата си чак след няколко седмици, когато някой беше изпратен да я докара до Фолс Чърч. Аз подадох молба да ми се платят деветнадесет цента на миля, но Карл я отхвърли като несъстоятелна.

Шортите бяха малък, а не среден размер. Жените наистина могат да бъдат дребнави. Оборудвах се, включително с всичко необходимо за моя девет милиметров Глок и излязох в коридора, където видях Синтия да напуска съседната стая. Попитах я:

— Това твоята стая ли е?

— Не, чистя я за един непознат.

— Не можа ли да ми вземеш стая някъде надолу по коридора?

— Всъщност мястото е пълно със запасняци, мобилизирани за редовните летни две седмици. Трябваше да приложа номерата от ЦСО, за да мога да ти взема каквато и да е стая. — Тя добави: — Нямам нищо против да ползвам обща баня с теб.

Излязохме и се качихме в Мустанга й. Тя попита:

— Шести полигон?

— Да.

Все още беше облечена с черния си панталон и бялата блуза, но си беше сложила спортни обувки и бял пуловер. Фенерчето, което й бях казал да вземе, се намираше на конзола между двете седалки. Попитах я:

— Взе ли го?

— Да. Защо? Неприятности ли очакваш?

— Престъпникът винаги се връща на мястото на престъплението.

— Глупости.

Слънцето беше залязло, изгряваше пълна луна и аз се надявах, че условията в този час ще бъдат достатъчно близки до предишната сутрин на полигона, за да добия представа за това, което се е случило и да получа вдъхновение.

Минахме покрай гарнизонното кино, откъдето тъкмо излизаше тълпа хора, после край сержантския клуб, където напитките бяха по-хубави от тези в офицерския, храната по-евтина, а жените по-благосклонни.

Синтия каза:

— Ходих в сградата на военната полиция и видях полковник Кент.

— Добра инициатива. Нещо ново?

— Някои неща. Първо иска да караш по-кротко с полковник Мур. Очевидно Мур се е оплакал от твоето агресивно поведение.

— Чудя се Кент на кого се оплаква.

— Има и още хубави новини. Дойде съобщение за теб от Карл и аз си позволих да му се обадя у тях. Той е страхотно вбесен заради някакъв Далбърт Елкинс, за когото казва, че си направил от престъпник свидетел на обвинението с имунитет.

— Надявам се някой да направи същото за мен някой ден. Нещо друго?

— Да, Карл, втори рунд. Трябва да докладва на главния военен прокурор утре в Пентагона и би желал по-пълен доклад от този, който си му изпратил по-рано днес.

— Е, може да импровизира нещо, имам работа.

— Аз напечатах един доклад и го изпратих по факса в дома му.

— Благодаря. Какво се казваше в доклада?

— Оставила съм един екземпляр на бюрото ти. Имаш ли ми доверие, или не?

— Разбира се. Просто този случай върви на зле и може би е по-добре, ако името ти не стои под докладите.

— Правилно. Подписах го с твоето име.

— Какво?

— Шегувам се. Остави ме аз да се грижа за кариерата си.

— Добре. Нещо от криминалния отдел?

— Да. От болницата са изпратили предварителен протокол в канцеларията на шефа на военната полиция. Смъртта е настъпила не по-рано от полунощ и не по-късно от 04.00.

— Това и аз го зная.

Докладът от аутопсията, наречен по някаква необяснима причина протокол, обикновено започваше там, откъдето този на криминалистите свършваше, макар че двата се застъпваха малко, което беше добре. Колкото повече вампири, толкова по-добре.

— Освен това смъртта със сигурност е настъпила в резултат от асфиксия. Открити са вътрешни травми по гърлото и шията й и тя е прехапала езика си. Всичко това съответства с удушаване.

Виждал съм аутопсии и както можете да си представите, не са приятни за гледане. Да си убит и гол е достатъчно унизително, но да бъдеш нарязан и изучаван от група непознати е върхът на посегателството върху човешкото достойнство.

— Какво друго? — попитах аз.

— Вкочаняването и посиняването съответстват на положението на тялото при откриването му, така че изглежда смъртта е настъпила там и тялото не е било премествано от друго място. Освен това няма други наранявания, освен тези от въжето около врата й, никакви други травми по откритите тъкани, нито по костите, мозъка, вагината, ануса, устата и така нататък.

Кимнах, но не направих никакъв коментар.

— Какво друго?

Синтия ми даде подробно описание на съдържанието на стомаха, на пикочния мехур и червата, състояние на вътрешни органи и анатомична справка. Доволен бях, че не бях доял оня сандвич със сирене, защото стомахът ми започваше да се вълнува. Синтия продължи:

— Има раничка по шийката на матката, което би могло да се дължи на аборт, прекарано заболяване или може би вкарване на големи предмети.

— Добре… това всичко ли е?

— Засега това е всичко. Съдебният лекар все още не е направил микроскопско изследване на тъканите и течностите, нито токсикологично, което те искат да направят, независимо от криминалната лаборатория. — Синтия добави: — От тях не е могла да скрие нищо, нали?

— Само едно.

— Вярно. Има също така някои предварителни бележки от Кал. Извършили са серологичните проби и не са открили никакви приспивателни или отрова в кръвта й, само малко алкохол. Открили са слюнка в ъглите на устата й, която се е стичала надолу, което съответства с положението на тялото. Открили са пот на различни места и изсъхнали сълзи, които са се стичали надолу от очите й също в съответствие с положението на тялото. И за трите течности е доказано, че принадлежат на жертвата.

— Сълзи?

— Да. — Синтия каза: — Много сълзи. Тя е плакала.

— Това съм го пропуснал.

— Но те не са.

— Да, но сълзите не съответстват с липсата на рани и не са задължително свързани с удушаването.

— Така е — съгласи се Синтия. — Но съответстват с това да бъдеш вързан от някой луд и да ти кажат, че ще умреш. — Тя добави: — Това, което не се връзва, е твоята теория, че е била доброволен участник. Така че, може би ще трябва да промениш теорията си.

— Аз приспособявам теорията си към фактите. — Помислих малко и после казах: — Ти си жена. Какво я е накарало да плаче?

— Не зная, Пол. Не съм била там.

— Но ние ще трябва да отидем там. Тя не е от тези жени, които лесно биха заплакали.

Синтия кимна.

— Съгласна съм с това. Така че това, което я е накарало да плаче, може би е било емоционална травма.

— Правилно. Някой, когото тя е познавала, я е накарал да плаче, без дори да я докосва.

— Може би. Но тя би могла сама да се накара да плаче. Все още не знаем.

— Правилно.

Резултатите от криминалистическото изследване са обективни. А именно, открити са изсъхнали сълзи в големи количества. Сълзите са принадлежали на жертвата. Текли са от очите към ушите, което означава, че са текли, когато тялото с било в легнало положение. Край на изложението. Излиза Кал Сайвър и влиза Пол Бренер. Сълзите свидетелстват за плач. Тогава кой я е накарал да плаче? Какво я е накарало да плаче? Защо е плакала? Кога е плакала? Важно ли е да се научи това? Нещо ме караше да мисля, че е.

Синтия каза:

— Открити са влакна от собственото й бельо и от униформа, която вероятно е била нейна, но би могла да бъде и на някой друг. Други влакна не са били открити. Освен това единствените косми, открити по и около тялото, са нейни.

— А косъмът в мивката в тоалетната?

— Той не е бил неин. Бил е черен, небоядисан, от човек от бялата раса, от глава, вероятно е паднал, не с бил изтръгнат или отрязан, по стеблото са определили, че принадлежи на кръвна група 0. Не е имало корен, така че генетичния код и полът не могат да се определят окончателно, но според Кал, който се основава на дължината и на липсата на боя, балсами, гелове и други такива, е принадлежал на мъж. Определен е като къдрав, а не с права или чуплива коса.

— Струва ми се, че току-що срещнах един тип с такава коса.

— Да. Трябва да вземем кичур от косата на полковник Мур за микроскопски анализ.

— Правилно. Какво друго?

— Ами, не е открита сперма по кожата или по някое от отверстията. Освен това не е имало следа от вазелин във вагината или ануса й, което би могло да се случи при проникване на чужд предмет или кондом с вазелин, например.

Кимнах.

— Не е имало полов акт.

— Би могло, ако мъж, облечен в същата униформа като нея, я е обладал, без да остави косъм, слюнка или пот. Ако е използвал кондом без вазелин или пък някакъв кондом, но не е еякулирал. Това би могло да се случи.

— Но не е. Не е имало полов акт. Би трябвало да има прехвърляне и обмяна до известна степен. Поне на микроскопско ниво.

— Склонна съм да се съглася. Но не можем да изключим някакъв вид генитална стимулация. Ако въжето около врата й е трябвало да предизвика сексуална асфиксия, както ти предположи, то тогава би трябвало да има някаква генитална стимулация.

— Това би било логично. Но в този случай съм се отказал от логиката. Добре, а по отношение на отпечатъци от пръсти?

— Никакви по тялото й. Не са могли да вземат никакви пълни или отчетливи отпечатъци от найлоновото въже, но са взели няколко от колчетата за палатки.

— Достатъчно ли са добри, за да минат пред ФБР?

— Не, но са достатъчно добри, за да се сраният с налични отпечатъци. Всъщност някои от отпечатъците са принадлежали на Ан Камбъл. Някои не са и може да принадлежат на другия човек.

— Надявам се.

Синтия каза:

— Значи тя е държала колчетата за палатка, което означава, че е била принудена да помага на извършителя, или че доброволно му е помагала, като при извратен сексуален акт, извършващ се по взаимно желание.

— По съм склонен да приема последното.

— Аз също, ако не беше фактът, че нещо я е накарало да плаче.

— Щастие. Екстаз — изтъкнах аз. — Плаченето е действие, което може да се наблюдава на практика. Причината за плача се поддава на най-различни интерпретации. — Добавих: — Някои хора плачат след оргазъм.

— Чувала съм. Така че в известна степен знаем много повече, отколкото знаехме при изгрев-слънце, но в някои отношения знаем много по-малко. Някои от тези неща просто не се връзват.

— Това е много меко казано. Някакви отпечатъци по джипа?

— Много. Все още работеха по него и по тоалетните. Кал е закарал джипа и долните пейки в хангара. Направил е работилница там.

— Добре. — Помислих малко и после казах: — Имал съм само два случая на убийства, в които бях съвсем сигурен и при които не успях да получа обвинителна присъда. И в двата случая бяха замесени умни хора, които се бяха погрижили да не оставят никакви следи след себе си. Не бих желал този да бъде един от тези случаи.

— Е, Пол, както се казва, дълго преди да се появят веществените доказателства са съществували самопризнанията. Често извършителят изпитва нужда да си признае и просто ни чака да го помолим да направи това.

— Така са говорили по времето на инквизицията, процесите на салемските вещици и московските открити процеси. Аз бих предпочел да видя някакви доказателства.

Карахме през покрайнините на гарнизона и никой от двама ни не говореше много. Отворих прозореца си, за да влезе хладният нощен въздух.

— Харесва ли ти Джорджия?

Тя ме погледна.

— Никога не съм била тук на постоянна служба. Просто идвам и си отивам. Но ми харесва. А на теб?

— Събужда спомени.

Напуснахме централния гарнизон и Синтия откри Райфъл Рейндж Роуд без много трудности. Луната все още беше зад дърветата и пътят беше тъмен, с изключение на нашите фарове. Можеха да се чуят щурци, дървесни жаби, скакалци и всякакви други нощни твари, които произвеждаха странни звуци, а миризмата на боровете беше поразителна и ми напомняше за Уиспъринг Пайнс преди много години: как седяхме през нощта в шезлонги и пиехме бира с другите млади войници и техните жени, слушахме Джими Хендрикс, Джанис Джоплин или някой друг и чакахме циклостилните документи, които започваха с думите: „Нарежда ви се да се явите…“

Синтия попита:

— Какво ти е мнението за полковник Мур?

— Вероятно същото като твоето. Странна птица.

— Да, но мисля, че той е ключ към причината за убийството на Ан Камбъл.

— Много е възможно. — Попитах я: — Заподозрян ли е?

— Не официално. Трябва да го оставим да говори. Но между нас казано, мога да си го представя като заподозрян.

— Особено ако този косъм в мивката е негов — изтъкнах аз.

— Какъв би бил неговият мотив? — попита Синтия.

— Е, не е била класическа ревност на сексуална основа.

— Вярваш ли, че никога не е спал с нея и че дори не й е предлагал?

— Да. Това само показва колко извратен е той.

— Това е интересна забележка. Колкото повече работа си имам с мъже, толкова повече неща научавам.

— Браво на теб. Какъв мислиш би могъл да бъде неговият мотив.

— Ами, съгласна съм с теб, че полковник Мур е асексуален до известна степен, но тя може да го е заплашила, че ще прекъсне тяхната платонична или терапевтична връзка и той не е могъл да го понесе.

— Тогава защо ще я убива по този начин? — попитах аз.

— Откъде да зная. Имаме си работа с двама психиатри.

— Права си. Но се хващам на бас, че Мур знае защо. Мур знае как е попаднала там дори и да не я е убил сам. Доколкото го познаваме, й е казал, че за нея е полезно да прави секс на открито с непознати. Чувал съм за такива неща.

Синтия кимна:

— Приближаваш се до нещо.

— Само още една теория за хангара.

След известно мълчание казах във връзка само с целия ми живот:

— Ожени ли се за оня майор, забравих му името, с пистолета.

Тя отвърна, както ми се стори без ентусиазъм:

— Да, ожених се.

— Е, поздравления. Изключително се радвам за теб, Синтия, и ти желая всичко най-добро, което животът може да ти предложи.

— Подадох молба за развод.

— Добре.

Продължихме да пътуваме в мълчание за известно време и после тя каза:

— Чувствах се виновна след Брюксел, така че приех предложението му. Всъщност предполагам, че се оженихме, защото бях сгодена за него. Но… той никога не ме остави да забравя, че вече не ми вярва. Твоето име беше споменато един или два пъти.

— Трябва ли да се чувствам виновен?

— Не е нужно. Той и без друго се оказа с прекалено силно чувство за собственост.

— А ти не беше ли го разбрала?

— Не. Най-хубавото нещо на връзките от разстояние е, че те са от разстояние. Много е романтично. Животът заедно е съвсем различен.

— Сигурен съм, че си се пречупила от усилия да му доставиш удоволствие.

— Ако това е сарказъм, грешиш. Наистина положих големи усилия. Но всеки път, когато трябваше да тръгна в командировка, той ставаше много неприятен и всеки път, когато се връщах, ме разпитваше. Не обичам да ме разпитват.

— Никой не обича.

— Никога не съм го мамила.

— Е. само веднъж.

— Знаеш какво искам да кажа. Така че започнах да мисля, че военният и семейният живот не могат да вървят ръка за ръка. Искаше да си подам оставката. Казах не. Побесня и трябваше да го заплаша с пистолета си.

— Господи. Имала си късмет, че оня автоматик, който ми извади, не е бил в него.

— Направи го, но аз бях махнала ударника месеци преди това. Всичко е толкова смахнато, че дори ми е неудобно да говоря за това. Но мисля, че ти дължа поне обяснение за живота си между Брюксел, и сега.

— Благодаря. Сложил ли си е ударника обратно на пистолета?

Тя се засмя:

— Той е добре, прие го спокойно. Омръзна му да се разкъсва от ревност. Отново е с добри перспективи за кариера и си има приятелка.

— Къде се намира този щастлив психопат?

— Той е в рейнджърската школа в Бенинг.

— Спокойно може да дойде тук.

— Той дори не знае, че съм тук. Разтревожен ли си?

— Не. Просто трябва да зная с какво си имам работа. Основно разузнаване.

— С какво си имаш работа?

— Миналото, настоящето и бъдещето. Все същите неща.

— Можем ли да бъдем приятели, без да сме любовници?

— Разбира се, ще питам полковник Мур къде е бил кастриран.

— Толкова си елементарен. — Тя помисли малко, после каза: — Не искам друг луд ревнивец.

— Хайде да говорим за това утре или другата седмица.

— Добре.

След минута или две я попитах:

— Виждаш ли се с някой друг?

— Вече стана ли другата седмица?

— Просто не искам да ме застрелят. Нали разбираш?

— Не, не се виждам с никого.

— Добре, защото не искам да ме застрелят.

Тя каза:

— Пол, млъкни или аз ще те застрелям. О, господи, ти ме дразниш нарочно.

— Не стреляй.

Тя се засмя:

— Спри.

Изминахме последната миля в мълчание, после казах:

— Отбий тук и изгаси светлините и мотора.

Небето беше ясносиньо, огряно от луната, и температурите бяха спаднали, но все още беше приятно въпреки влажността. Беше приятна вечер, създадена за романтични срещи на открито. Слушах нощните птици и лекия вятър в боровете.

— Не само че мислех за теб, но и ме болеше, Синтия.

— Зная. Мен също.

Кимнах:

— Но какво объркахме. Запиляхме се всеки тръгна по своя път?

Тя сви рамене:

— Може би просто не направихме всичко възможно — Добави — Исках ти да… но, това е минало.

— Какво искаше да направя?

— Исках да не приемеш моето решение за раздяла. Исках да ме отведеш от него.

— Но това не е моят стил, Синтия. Ти взе решение. Аз го уважих.

— О, Пол, за бога. Ти си толкова умен детектив, нали? Можеш да прочетеш сърцето на някой убиец от сто ярда разстояние и да откриеш лъжеца за миг. Но ти не можеш да прочетеш собственото си сърце и може да си съвсем сигурен, че не познаваш жените.

И така аз седях там като идиот, какъвто си бях и разбирах, че тя беше права и не знаех какво да кажа, осъзнавах чувствата си, но не можех да ги изразя, или всъщност не желаех да обвържа чувствата си с думи. Искаше ми се да кажа: „Синтия, обичам те. Винаги съм те обичал. Ще продължа да те обичам. Ела с мен.“ Но не можех, така че казах бавно и преднамерено:

— Разбирам това, което казваш, съгласен съм с теб, мисля върху него и ще намерим изход.

Тя взе ръката ми и я задържа за известно време, после каза:

— Бедният Пол. Карам ли те да се чувстваш нервен?

— Да.

— Ти не обичаш това усещане, нали?

— Не.

Тя стисна ръката ми.

— Но виждам известно подобрение в сравнение с миналата година в Брюксел.

— Мъча се.

— Ти мъчиш моето търпение.

— Ще бъде наред.

— Добре. — Тя се наведе и ме целуна леко, после пусна ръката ми. — А сега какво?

— Е, хайде да се залавяме за работа — отворих вратата си.

— Това не е шести полигон — посочи тя.

— Не, пети е.

— Защо слизаме тук?

— Вземи фенерчето. — Излязох от колата и тя ме последва.