Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пол Бренер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The General’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vesselanka (2008)
Корекция
maskara (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Нелсън Демил. Дъщерята на генерала

ИК „Роял–77“, 1993

ISBN 954–8005–65–4

Художник: Мария Чакърова, 1993

Печат „Полипринт-АД“, Враца

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Владислав Спасов)
  3. — Корекция

Глава двадесет и втора

— Закуска или школата по психооперации? — попита Синтия.

— Школата. Ще закусим с полковник Мур.

Пред всяка къща в Бетъни Хилс, близо до главния път, има еднакви бели табели с черни букви, закрепени за стълб. Около пет къщи след тази на полковник Фаулър видях табела, на която беше написано „Полковник и госпожа Кент“. Посочих я на Синтия и отбелязах:

— Чудя се къде ли ще живее Бил Кент следващия месец.

— Надявам се, че няма да е в Лийвънуърт, Канзас. Жал ми е за него.

— Хората сами си носят лошия късмет.

— Имай малко състрадание, Пол.

— Окей. Като се има предвид степента на поквара тук, ще има епидемия от внезапни оставки, пенсионирания и прехвърляния, а може би и няколко развода, но при добър късмет няма да има военен съд за действия несъвместими с поведението на офицера. — Добавих: — Ще имат нужда от цял блок с килии в Лийвънуърт за любовниците на Ан Камбъл. Можеш ли да си го представиш? Около две дузини бивши офицери, насядали в килиите си…

— Струва ми се, че се отклони от пътеката на състраданието.

— Вярно. Съжалявам.

Излязохме от Бетъни Хил и попаднахме в ранното утринно движение на полигона — военни коли, камиони за превозване на войници, училищни автобуси и товарни камиони, джипове и лични коли, както и маршируващи или бягащи в строй войници. Хиляди мъже и жени в движение, подобно, но и много различно от това в който и да е малък град в осем сутринта. Службата в американските гарнизони в мирно време е скучна, но по време на война едно място като Форт Хадли е за предпочитане пред фронтовата линия, макар и не много.

Синтия отбеляза:

— Някои хора имат проблеми с усета си за време. Аз за малко да се хвана на последователността на събитията, така както полковник Фаулър я представи, макар че по отношение на времето, явно нещо не се получаваше.

— Всъщност мисля, че се е обадил много по-рано.

— Но помисли си само какво казваш, Пол.

— Казвам, че е знаел, че тя е мъртва по-рано, но е трябвало да направи това телефонно обаждане, за да докаже, че е мислел, че тя е жива и е закъсняла за срещата си. Това, което не е знаел, е, че ние ще бъдем в къщата на мъртвата толкова рано.

— Това е едно от възможните обяснения, но откъде е знаел, че е била мъртва?

— Има само три начина: някой му е казал, намерил е тялото, или той я е убил.

Синтия отвърна:

— Той не я е убил.

Погледнах я.

— Ти май че го харесваш.

— Харесвам го. Но освен това той не е убиец.

— Всеки е убиец, Синтия.

— Не е вярно.

— Може би, но можеш да видиш мотива му.

— Да, мотивите му биха били да предпази морала и да се освободи от източник на поквара в гарнизона.

Кимнах.

— Подобен благороден мотив би могъл да тласне човек като Фаулър към убийство. Но той би могъл да има и по-личен мотив.

— Може би.

Синтия излезе на пътя, който водеше към школата по психооперации. Отбелязах:

— Ако не бяхме хванали полковник Мур за къдравата му коса, бих поставил полковник Фаулър по-нагоре в списъка, въз основа само на това телефонно обаждане, да не говорим за изражението на лицето на госпожа Фаулър.

— Може би. — Тя попита: — Докъде ще стигнем с Мур.

— До прага.

— Не мислиш ли, че е време да поговорим с него за космите, отпечатъците от пръстите и от гумите на колата му.

— Не е задължително. Здравата поработихме за тях и не е нужно да делим. Искам да си изкопае по-дълбока дупка със собствената си уста.

Синтия мина покрай табела, на която беше написано „Само с пропуски“. Нямаше кабинка на военната полиция, но можех да видя патрулиращия джип на военната полиция пред нас.

Паркирахме пред дирекцията на школата по психооперации. На табелата пред сградата беше написано „Паркинг само за служители“ и видях един сив Форд Феърлейн, който явно принадлежеше на полковник Мур.

Влязохме в сградата, където един сержант седеше зад бюро в иначе празното фоайе. Той се изправи и каза:

— Какво желаете?

Показах му картата си за самоличност и му казах:

— Моля заведете ни в канцеларията на полковник Мур.

— Ще му позвъня, шефе — отвърна той, като използва това фамилиарно обръщение към подофицерите. Не ми харесва да ме наричат „шефе“ и му казах:

— Предполагам, че не ме чу добре, серж. Заведи ни в канцеларията му.

— Да, сър. Последвайте ме.

Тръгнахме по един дълъг коридор от бетонни стени, боядисани в някакво зелено подобно на тиня. Подът не беше покрит дори с плочки, просто излят бетон, боядисан в сиво. Здрави стоманени врати, всички отворени, бяха разположени на всеки три-четири метра и в малките канцеларии можех да видя лейтенанти и капитани, вероятно всички психолози, които се трудеха, седнали на сиви метални бюра. Казах на Синтия:

— Забрави за Ницше. Тук сме в света на Кафка.

Сержантът ме погледна, но не каза нищо. Попитах го:

— Откога е тук полковникът?

— Само от около десет минути.

— Сивият Форд Феърлейн отвън негов ли е?

— Да, сър. Това за убийството Камбъл ли е?

— Не е за глоба за паркиране.

— Да, сър.

— Къде е канцеларията на капитан Камбъл?

— Съседната вдясно от тази на полковник Мур. — Той добави: — Тя е празна.

Стигнахме до края на коридора, който свършваше до една затворена врата с табела „Полковник Мур“, Сержантът ни попита:

— Да съобщя ли за вас?

— Не. Това е всичко, сержант.

Той се поколеба и после каза:

— Аз…

— Да?

— Искрено се надявам да намерите този, който го е направил.

Той се обърна и тръгна обратно по дългия коридор.

Последната врата вдясно също беше затворена и на табелата пишеше „Капитан Камбъл“. Синтия отвори вратата и ние влязохме.

Канцеларията наистина беше празна, като се изключи букет цветя, който лежеше на пода. Нямаше бележка от кого е.

Излязохме от канцеларията и изминахме няколкото крачки до вратата на полковник Мур. Аз почуках и Мур извика:

— Влезте, влезте.

Синтия и аз влязохме. Полковник Мур се беше навел над бюрото си и не погледна. Канцеларията беше голяма, но също толкова сива като другите, покрай които бяхме минали. Край дясната стена имаше шкафове за документи, близо до лявата — малка маса за заседания, а в ъгъла имаше отворено стоманено шкафче, където полковник Мур беше закачил якето си. Един вентилатор, поставен на пода, раздвижваше въздуха в стаята и шумеше с листите, закачени за дървената стена. Зад бюрото на Мур се намираше най-висшият символ на държавнически пост, а именно машина за унищожаване на документи.

Полковник Мур вдигна поглед.

— Какво има…? О…

Той се огледа, като че ли се мъчеше да разбере как сме попаднали там.

— Съжаляваме, че идваме така, полковник, но бяхме наблизо. Може ли да седнем?

— Да, добре. — Той ни посочи двата стола срещу бюрото му. — Наистина бих бил благодарен, ако следващия път си уговорите час.

— Да, сър. Следващия път ще ви определим час във военната полиция.

— Просто ме уведомете.

Като много научни и академични работници, полковник Мур като че ли не усещаше тънкостите на организационния живот около себе си. Не мисля, че би разбрал, дори и да му бях казал: „Следващия път ще говорим в полицейския участък.“

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Ами, искам да ме убедите още веднъж, че сте си бил вкъщи през нощта на трагедията.

— Добре. Бях си вкъщи от около 19.00 часа до около 07.30 часа, когато тръгнах за работа.

Което беше около времето, когато Синтия и аз бяхме отишли във „Виктъри Гардънс“. Попитах го:

— Сам ли живеете?

— Да, сам.

— Може ли някой да потвърди, че сте си бил вкъщи?

— Не.

— Обадил сте се в главния щаб в 23.00 часа и сте говорили с капитан Камбъл. Така ли е?

— Да.

— Разговорът е бил относно работата ви?

— Точно така.

— Обадил сте й се отново около обяд у дома й и сте оставил съобщение на телефонния й секретар.

— Да.

— За какво й се обадихте?

— Просто за това, което казах в съобщението — военната полиция дойде и изцяло опразни кабинета й. Спорих с тях, защото в папките й имаше секретни материали, но те не искаха да слушат. — Добави: — Армията се управлява като полицейска държава. Разбирате ли, те дори не се нуждаеха от разрешително за обиск, за да направят това.

— Полковник, ако това беше главното управление на АйБиЕм, охраната би могла да направи същото по нареждане на някой висшестоящ служител в компанията. Всичко и всеки тук принадлежи на чичо Сам. Вие имате определени конституционни права при едно криминално разследване, но не ви съветвам да се възползвате от тях, освен ако още сега не ви поставя белезници и не ви закарам в затвора. Тогава всички, включително и аз, ще се погрижим за това вашите права да бъдат защитени. Така че настроен ли сте да ни сътрудничите тази сутрин, полковник?

— Не, но ще ви съдействам по принуда и против волята си.

— Добре.

Огледах отново канцеларията. Върху горната полица на отворения шкаф имаше комплект тоалетни принадлежности, от който, предполагам, беше взета четката за коса и аз се зачудих дали Мур беше забелязал липсата й.

Погледнах в контейнера на машината му за унищожаване на документи, но той беше празен, което беше добре. Мур не беше нито глупав, нито типичният благодушен разсеян професор, в действителност, както вече казах, той имаше някак си зловещ и коварен вид. Но същевременно в него имаше някаква арогантна небрежност, така че ако бях видял чук и колчета от палатка на бюрото му, нямаше да се изненадам кой знае колко много.

— Господин Бренер? Много съм зает тази сутрин.

— Добре. Вие казахте, че ще ни съдействате да проникнем в психиката на Ан Камбъл.

— Какво бихте желали да знаете?

— Ами, първо защо е мразила баща си?

Той ме изгледа продължително и отбеляза:

— Виждам, че сте научили някои неща от последния ни разговор насам.

— Да, сър. Госпожа Сънхил и аз обикаляме наоколо и говорим с хората и всеки човек ни казва по нещо малко, после ние се връщаме и пак разговаряме с тях, и след няколко дена вече знаем кого и за какво да питаме, и малко по малко започваме да различаваме добрите от лошите и арестуваме лошите. Доста е просто в сравнение с воденето на психологическа война.

— Прекалено сте скромен.

— Защо е мразила баща си?

Той си пое дълбоко дъх, облегна се на стола си и каза:

— Нека да започна с това, че според мен генерал Камбъл има това, което се нарича маниакално-натрапчиво смущение на личността. Това означава, че той е изцяло погълнат от себе си, властен, не може да търпи критика, максималист, трудно показва обичта си, но е много компетентен и работоспособен.

— Вие описахте деветдесет процента от генералите в армията. И какво от това?

— Това, че Ан Камбъл не се различаваше много от него, което не е необичайно като се има предвид роднинската им връзка. И така, два подобни характера растат в една и съща къща, единият — възрастен мъж, другият — млада жена, дъщерята. Съществува възможност за възникване на проблем.

— Значи този проблем се корени в нещастното й детство.

— Всъщност не. Всичко е започнало добре. Ан е виждала себе си в баща си и е харесвала това, което е виждала, баща й също е виждал себе си в дъщеря си и е бил също така доволен. В действителност Ан ми описа щастливо детство и добри отношения с баща си.

— И после всичко се разваля?

— Да. Това непременно става. Когато детето е малко, то иска да спечели одобрението на бащата. Бащата не вижда никаква заплаха за своето надмощие и мисли за сина или дъщерята като за треска от старото дърво, така да се каже. Но при пубертета те и двамата започват да виждат в другия черти, които не им харесват. Иронията е в това, че това всъщност са собствените им най-лоши черти, но хората не могат да бъдат обективни към себе си. Освен това те започват да се борят за надмощие и да изказват критика към другия. Тъй като никой от тях не може да понася критика, и тъй като и двамата са способни и постигат успехи, между тях започват да прехвръкват искри.

— Изобщо ли говорите — попитах аз, — или конкретно за генерал и капитан Камбъл, баща и дъщеря?

Той се поколеба, може би поради дълбоко вкоренен навик да не разкрива поверителна информация.

— Може да говоря изобщо, но вие би трябвало да си направите съответните заключения.

— Добре — отвърнах аз, — но ако госпожа Сънхил и аз ви задаваме конкретни въпроси, а вие ни давате общи отговори, ние може би ще се объркаме. Малко сме тъпи.

— Не мисля така, а и вие не бихте могли да ме заблудите.

— Добре, да се върнем на случая. Казаха ни, че Ан е имала чувството, че си съперничи с баща си, разбрала е, че не може да се съревновава с него в този свят и вместо да се откаже, е започнала кампания от саботажи срещу него.

— Кой ви каза това?

— Научих го от някого, който го е научил от психолог.

— Е, психологът е сгрешил. Хората с маниакално-натрапчиво смущение на личността винаги вярват, че могат да се съревновават и че ще излязат наравно с първите.

— Значи това не е била истинската причина за омразата на Ан Камбъл към баща й? Те не са имали нищо против прекия сблъсък.

— Точно така. Истинската причина за нейната дълбока омраза към баща й е било предателството.

— Предателство?

— Да. Ан Камбъл не би развила ирационална омраза към баща си поради съперничество, ревност, или чувство за непълноценност. Въпреки нарастващото съревнование между тях, което не е непременно нещо лошо, тя в действителност е обичала баща си много силно до момента, в който той я е предал. И това предателство е било толкова голямо, толкова пълно и толкова травмиращо, че то едва не я е унищожило. Мъжът, когото тя е обичала, от когото се е възхищавала и на когото е вярвала повече от всички други, я предал и разбил сърцето й. — Той добави: — Това достатъчно конкретно ли е за вас?

След няколко секунди мълчание Синтия се наведе напред и попита:

— Как я е предал той?

Мур не отговори, а само ни погледна. Синтия попита:

— Изнасилил ли я е?

Мур поклати глава отрицателно.

— Тогава как?

Мур отвърна:

— Наистина няма значение точно какво е било. Единственото, което има значение, е, че предателството е било пълно и непростимо.

— Полковник — казах аз, — не ни разигравайте. Какво й е направил?

Мур изглеждаше малко стреснат, после се окопити и каза:

— Не зная.

Синтия изтъкна:

— Но знаете, че не е било изнасилване или кръвосмешение.

— Да, зная това, защото тя ми го каза. Когато обсъждахме случая, тя споменаваше събитието само като предателството.

— И така, — отбелязах аз саркастично, — би могло да бъде това, че е забравил да й купи подарък за рождения ден.

Полковник Мур изглеждаше раздразнен, което беше целта на сарказма ми. Той каза:

— Не, господин Бренер, обикновено не е нещо толкова дребно. Но вие, надявам се, можете да разберете, че когато безусловно обичате и вярвате на някого, и този човек преднамерено ви предаде по някакъв съществен въпрос — не от разсеяност или необмисленост, както вие предположихте, а с нещо, което дълбоко засяга личността ви, то тогава вие никога няма да можете да простите на този човек. — Той добави: — Класически пример е любещата съпруга, която идеализира съпруга си и после открива, че той има сериозна връзка с друга жена.

Синтия и аз си помислихме за това за момент и предполагам, че някои лични мисли минаха през умовете ни и никой не проговори.

Накрая Мур каза:

— Ето ви по-близък пример. Млада жена или момиче обича и боготвори баща си. После един ден го чува да говори със свой приятел или колега и бащата казва: „Джейн е много странно момиче, стои си вкъщи, върти се около мен прекалено много, мисли си за момчета, но никога няма да си има приятел, защото е много грозна и тромава. Бих желал да излиза от къщи от време на време, или да отиде да живее отделно.“ — Той ни погледна. — Това не би ли опустошило една млада жена, която идеализира баща си? Не би ли разбило сърцето й?

Няма съмнение по въпроса. То разби моето сърце само като го чух, а аз дори не съм чувствителен.

— Мислите ли, че е било нещо такова, полковник?

— Може би.

— Но не знаете какво е било. Защо не ви е казала?

— Често субектът не желае да дискутира това, защото ако каже на терапевта, би предизвикал преценка или присъда, а обикновено субектът не иска това. Той знае, че предателството може да не изглежда толкова значимо на един обективен слушател. Макар че понякога предателството е огромно, спрямо които и да са традиционни представи — като например кръвосмешението. Не е било това, но вярвам, че е било ужасно, по които и да са стандарти.

Кимнах като че ли разбирах всичко това и предполагам, че наистина го разбирах. Но въпросът си оставаше и аз попитах:

— Можете ли да предположите какво е било?

— Не, а и не е нужно да зная какво й е направил баща й; аз трябваше да зная само, че той го е направил и че то е било травмиращо. Пълно нарушаване на доверието, след което нищо между тях не е било същото.

Опитах се да приложа собствените си стандарти към това изречение, но не можах. В моята професия човек трябва да знае кой, какво, къде, кога, как и защо. Може би Мур знаеше поне кога, така че го попитах:

— Кога? Кога се е случило това?

Той отвърна:

— Преди около десет години.

— Тя е била в Уест Пойнт преди около десет години.

— Точно така. Случило се е по време на втората й година в Уест Пойнт.

— Разбирам.

Синтия попита:

— А кога е започнала да се стреми към отмъщение? Не веднага?

— Не, не веднага. Минала е през логичните фази на шок, отрицание, после чувство на депресия и накрая гняв. Всъщност тя е решила, че трябва да търси отмъщение, а не да се мъчи да се справи с проблема си преди около шест години. Тя на практика е станала малко неуравновесена, после е била обзета от идеята, че само отмъщението би могло да оправи нещата.

Попитах:

— И кой я насочи по тази пътека? Вие или Фридрих Ницше?

— Отказвам да понеса каквато и да е била отговорност за кампанията й срещу баща й, господин Бренер. Като професионалист, аз си вършех работата като слушах.

Синтия отбеляза:

— Тогава тя все едно, че е говорила на канарчето си. Не я ли посъветвахте, че това е самоунищожително.

— Разбира се. От клинична гледна точка тя действаше грешно и аз й го казах. Но никога не съм я насърчавал, както господин Бренер току-що намекна.

— Ако нейната отмъстителна кампания беше насочена към вас, надали щяхте да бъдете толкова клинично безпристрастен — казах аз.

Той ме погледна втренчено.

— Разберете, моля, че понякога субектът не иска да бъде лекуван, той иска да запази своята омраза и да уреди сметките си по негов или неин начин, най-често по същия — ти ме предаде, и аз ще те предам. Ти прелъсти жена ми, аз ще прелъстя твоята. Обикновено не е нито реалистично, нито възможно да се постигне отмъщение подобно на първоначалното престъпление. Но понякога това е така. Конвенционалната психология ще ви каже, че това не е здравословно, но средният неспециалист знае, че отмъщението може да бъде пречистващо и терапевтично. Проблемът е в това, че отмъщението взема своята дан и отмъстителят става преследван.

Казах му:

— Разбирам какво казвате, полковник Мур, макар че се чудя защо настоявате да говорите с общи и клинични термини. Това ли е вашият начин да се дистанцирате от тази трагедия? Вашият начин да избегнете лична отговорност?

Това въобще не му хареса и той отвърна:

— Чувствам се обиден от намека ви, че не съм се опитал да й помогна, или пък че съм насърчавал поведението й.

— Обиден или не — уведомих го аз, — някъде изглежда има силни подозрения в тази насока.

— Какво можете да очаквате от… — Той сви рамена и каза: — Нито аз, нито работата ми тук, нито школата, нито отношенията ми с Ан Камбъл се харесваха или разбираха в гарнизона.

Казах:

— Мога да разбера това. Знаете ли, видях някои от видеолекциите на капитан Камбъл и ми се струва, че тук вършите някои много важни неща. Но може би сте се отклонявали в области, които са карали хората да се чувстват нервни.

— Всичко, което правим тук, е с одобрението на висшето командване.

— Радвам се да го чуя. Но мисля, че Ан Камбъл е изнесла някои неща от класната стая и ги е пробвала на собственото си бойно поле.

Мур не отговори на това. Попитах го:

— Знаете ли защо Ан Камбъл е събирала записки на терапевтични сеанси с престъпници? Сексуални престъпници.

Той помисли за момент и после отвърна:

— Не знаех, че го е правила. Вероятно е бил личен интерес. Тук почти няма психолог, който да не се занимава с някакъв страничен предмет или тема. Най-често това е свързано с докторска дисертация.

— Звучи логично.

Синтия го попита:

— Как се отнасяхте към това, че тя е имала сексуални връзки с многобройни партньори?

Той не отвърна в началото, но после каза:

— Ами… аз… кой ви каза това?

Синтия отвърна:

— Всички, с изключение на вас.

— Не сте питали.

— Сега ви питам. Как се отнасяхте вие към това, че тя е имала сексуални връзки с мъже, които не са значели нищо за нея, просто за да дразни баща си.

Той се изкашля в шепата си и после отвърна:

— Ами… мислех, че не е разумно, особено като се имат предвид причините, поради които го правеше.

— Ревнувахте ли?

— Разбира се, че не. Аз…

Синтия отново го прекъсна.

— Чувствахте ли се предаден?

— В никакъв случай. Имахме добри, платонични, интелектуални и отговорни взаимоотношения.

Искаше ми се да го питам дали това включваше приковаването й гола към земята, но трябваше да зная защо го е направил. Всъщност мисля, че вече знаех защо. И освен откриването на убиеца, сега можех да видя, въз основа на това, което Мур беше казал досега за предателството, че животът и нещастието на Ан Камбъл трябва да бъдат разбрани.

Казах наслуки:

— Разбрах, че когато вие и капитан Камбъл сте били в Залива, вие сте предложили план, наречен „Операция Луди“.

Той отвърна:

— Нямам право да обсъждам това.

— Капитан Камбъл е имала голяма вяра в силата на секса като средство за постигане на очевидно различни цели. Вярно ли е?

— Аз… да, така беше.

— Както казах, гледах курса й лекции по психооперации на видео и можах да видя идеите й. Не че аз отричам силата на секса, но го виждам като сила, водеща към доброто, като израз на любов и грижи. Но Ан Камбъл го е възприемала някак си грешно. Съгласен ли сте с това?

Може и да е бил, но отвърна:

— Сексът сам по себе си не е нито добър, нито лош. Но е вярно, че някои хора — предимно жени — го използват като инструмент, като оръжие за постигане на целите си.

Обърнах се към Синтия:

— Съгласна ли си с това?

Тя изглеждаше малко раздразнена, макар че не знаех на кого се беше ядосала. Но все пак отвърна:

— Съгласна съм, че някои жени използват секса понякога като оръжие, но това поведение се смята за неприемливо. В случая Ан Камбъл може би е виждала секса като своето единствено оръжие срещу някаква несправедливост, или срещу своето чувство за безсилие. Мисля, полковник Мур, че ако вие сте знаел, че тя е правила това, ваш морален дълг, да не говорим за дълга ви като неин командир, е бил да се опитате да я спрете.

Мур се втренчи в Синтия с малките си кръгли очи и каза:

— Нямах възможност да спра нищо.

— Защо не? — отвърна тя. — Вие офицер ли сте или прислужник? Бил ли сте неин приятел или не? И разбира се, след като не сте бил съблазнен от прелестите й, вие сте можел да спорите с нея. Или може би сте намирал сексуалните й експерименти интересни от клинична гледна точка? А може би сте се възбуждал от мисълта, че тя е правила секс с много партньори.

Мур ме погледна и каза:

— Отказвам да отговоря на това и да разговарям с тази жена.

Уведомих го:

— Не можете да се скриете зад петата поправка в устава, докато не ви прочета правата на обвиняем, нещо, което нямам никакво намерение да направя засега. Обезсърчаващо е, зная, но ще оставим това засега и аз ви обещавам, че госпожа Сънхил ще поставя въпросите си така, че да не ги приемате като проява на неуважение.

Полковник Мур изглежда разбра, че няма никакъв интерес да продължи да се прави на възмутен моралист, така че кимна и се настани на стола си. Езикът на тялото му казваше: „Вие и двамата сте под моето достойнство. Давайте.“

Синтия се овладя и с приятелски тон го попита:

— Кога Ан Камбъл е щяла да реши, че си го е върнала.

Мур не погледна нито Синтия, нито мен, а отговори с безизразен професионален глас:

— За нещастие само тя знаеше това. Очевидно това, което му причиняваше, не беше достатъчно, за да я удовлетвори. Част от проблема беше самият генерал Камбъл. — Мур се усмихна, но това беше по-скоро насмешка, и каза: — Това е един генерал, който не желае да признае, че му вредят, да не говорим да признае, че е победен и да вдигне бял флаг. Доколкото зная, той не е молил дори за преустановяване на огъня, да продължа с военната метафора, нито пък някога е молил за преговори за подписване на примирие. Очевидно той е чувствал, че това, което й е направил, е било компенсирано от това, което тя му причиняваше.

— С други думи — каза Синтия, — те са били прекалено неотстъпчиви, за да преговарят. Той никога не й се е извинил за първоначалното си предателство.

— Е, направил го е, така да се каже, но представете си само какво извинение може да получите от човек като него.

Синтия отбеляза:

— Лошо е, че толкова много хора са били наранени, докато тези двамата са се борили докрай.

Мур отвърна с учудващо нормално прозрение:

— Това е животът, това е войната. Кога е било по-различно?

И наистина е така, помислих си аз. Или както Платон казва „Само мъртвите са видели края на войната“.

Синтия попита полковник Мур:

— Когато си тръгнахте от къщи сутринта на убийството, забелязахте ли дали колата на Ан Камбъл беше пред къщата й?

Той помисли за момент и после каза:

— Може и да съм. Подсъзнателно.

— Обикновено не обръщате ли внимание на колата й?

— Не.

— Така че вие не знаете дали вашата подчинена, съсед и приятел си е вкъщи или на път за работа?

— Е, предполагам, че в повечето сутрини забелязвам.

— Пътувахте ли някога заедно?

— Понякога.

— Знаехте ли, че Ан Камбъл е имала уговорка да закусва с родителите си нея сутрин?

— Не… всъщност сега като го споменахте, да. Тя наистина ми каза за това.

— Каква е била целта на тази среща за закуска?

— Цел?

— Събираше ли се семейство Камбъл често?

— Предполагам не.

Синтия каза:

— Доколкото разбрах, полковник, генералът е дал ултиматум на дъщеря си относно поведението й и отговорът на Ан Камбъл е трябвало да бъде получен на тази закуска. Така ли е?

Полковник Мур за първи път изглеждаше малко неспокоен, вероятно се чудеше колко знаем и от кого го знаем.

— Така ли е?

— Аз… Тя ми каза, че баща й иска да реши този проблем.

Синтия отново започна да се вбесява и каза остро:

— Полковник, тя или ви е казала, или не ви е казала за това. Или е използвала, или не е използвала думи като ултиматум, военен съд, принудителна терапия и напускане на армията. Довери ли ви се тя или не напълно и поиска ли ви или не съвет?

Полковник Мур явно отново се ядоса от тона на Синтия, но беше много обезпокоен от този въпрос, който очевидно се докосваше до нещо, което го плашеше. Трябва да е решил, че няма откъде да знаем достатъчно, за да можем да го засечем по този въпрос, защото отвърна:

— Казах ви всичко, което зная. Тя не ми каза какво й е предложил той, нито ме помоли за съвет. Казах ви, че като неин терапевт аз я изслушвах, ограничавах въпросите си до минимум и й давах съвет само когато ме молеше за това.

Синтия отвърна:

— Не мисля, че някой човек е способен на такава сдържаност с жена, която познава от шест години.

— Тогава не разбирате от терапия, госпожо Сънхил. Разбира се, аз й давах съвети по отношение на нейната кариера, задачи и други подобни, дори и лични съвети относно жилище, отпуски и така нататък. Но проблемът с нейното семейство се дискутираше само по време на терапевтичните сеанси — това бяха строго определени разговори, които никога не преминаваха в работното или свободното ни време. Това беше наша твърда уговорка и ние никога не се отклонихме от нея. Лекарите, например, не обичат, когато приятели ги питат за диагнози на игрището за голф, адвокатите имат подобни правила относно даване на правни съвети в барове. Тези, които работят с духовното здраве на хората не се различават от тях.

Синтия отвърна:

— Благодаря за информацията, полковник. Виждам, че сте мислил за това. Мога ли да приема тогава, че мъртвата никога не е имала възможност да си вземе час при вас, за да обсъди този ултиматум и крайния срок?

— Точно така.

— Значи след всичките тези години, когато тази сърдечна мъка, нещастие и гняв приближават връхната си точка, единият от вас, или и двамата сте били прекалено заети, за да поговорите за него.

— Ан беше тази, която реши да не го обсъжда с мен. Бяхме, обаче, решили да се срещнем, след като тя говори с баща си. Всъщност трябваше да се срещнем вчера след обяд.

Синтия каза:

— Не ви вярвам, полковник. Мисля, че има връзка между генералския ултиматум и това, което се случи с нея, и вие знаете каква е тази връзка.

Полковник Мур се изправи:

— Няма да позволя да ме наричате лъжец.

Синтия също се изправи и те се загледаха злобно. Синтия каза:

— Ние вече знаем, че сте лъжец.

Това беше вярно. Ние знаехме, че Мур е бил на шести полигон с Ан Камбъл и мисля Мур сега разбра, че ние знаем. Как иначе би ни се разминала обида на полковник? Но ние вече бяхме направили половин стъпка през прага и това беше достатъчно. Аз също се изправих.

— Благодаря ви за отнетото време, полковник. Не си правете труда да се оплаквате на полковник Кент от нас. Едно оплакване е достатъчно за седмица време. — Добавих: — Ще поставя военен полицай пред вратата ви, сър, и ако се опитате да унищожите някакви документи или да изнесете нещо оттук, ще бъдете задържан и няма да ви бъде разрешено да напускате гарнизона.

Мъжът трепереше сега, но не знаех дали беше от страх или от гняв, а и не ме интересуваше. Той каза:

— Ще направя официално оплакване от вас двамата.

— Наистина не бих го правил, ако бях на ваше място. Ние сме последната ви надежда да избегнете бесилото, или разстрел ли е сега? Трябва да проверя. Те просто не екзекутират достатъчно хора, за да запомня как го правят. Но както и да е, не ме изкарвайте извън нерви. Знаете за какво говоря. Приятен ден, полковник.

И ние го оставихме да стои там и да разсъждава върху своите възможности, които съвсем определено не включваха моето изкарване извън нерви.