Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пол Бренер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The General’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vesselanka (2008)
Корекция
maskara (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2015)

Издание:

Нелсън Демил. Дъщерята на генерала

ИК „Роял–77“, 1993

ISBN 954–8005–65–4

Художник: Мария Чакърова, 1993

Печат „Полипринт-АД“, Враца

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Владислав Спасов)
  3. — Корекция

Глава тридесет и втора

Пристигнахме в сградата на военната полиция. Журналистите бяха заминали и аз спрях на пътя, където беше забранено за паркиране. Влязохме в сградата с разпечатания дневник на Ан Камбъл в ръце. Казах на Синтия:

— Първо ще поговорим с полковник Мур, а после ще видим какво е открила Кифер.

Докато вървяхме към килиите за задържани, Синтия отбеляза:

— Трудно е да се възприеме, че човекът, който ръководи това място, може сам да е престъпник.

— Да. Това някак си обърква протоколите и стандартните процедури за действие.

— Наистина. Какво мислиш за този отпечатък от ботуш?

— Той е почти всичко, което имаме — отвърнах аз.

Тя помисли малко и после каза:

— Но има и мотив, и възможност за действие. Макар че не съм съвсем сигурна в психологическия профил на убиеца, който изградихме, нито в желанието на Кент за действие. Освен това нямаме почти никакви косвени доказателства. — Тя добави: — Но след разговора в бара мисля, че интуицията ни е вярна.

— Добре. Кажи го на тези от ФБР.

Наредих на дежурния сержант да ни придружи и ние отидохме до килията на Мур. Мур седеше на нара си, напълно облечен, с изключение на обувките си. Далбърт Елкинс беше придърпал стола си до общата преградна стена и говореше на Мур през решетките, а Мур или го слушаше много задълбочено, или беше изпаднал в кататоничен транс.

Те и двамата ни видяха да се приближаваме, и двамата се изправиха. Елкинс изглеждаше доволен да ме види, а Мур изглеждаше неспокоен.

Елкинс ми каза:

— Все още ли важи уговорката за утре, шефе? Никакви проблеми?

— Никакви проблеми.

— Жена ми ми каза да ви благодаря.

— Наистина ли? На мен ми каза да те държа тук.

Елкинс се засмя.

Обърнах се към дежурния сержант:

— Може ли да отключите полковник Мур, моля.

— Да, сър. — Той отключи килията на Мур и попита: — Белезници?

— Да, моля, сержант.

Сержантът от военната полиция излая на Мур:

— Ръцете отпред!

Мур протегна свитите си в юмруци ръце и сержантът му щракна белезниците.

Без да кажем дума, ние тръгнахме по дългия отекващ коридор покрай полупразните килии. Мур, по чорапи, се движеше безшумно. Малко места на тази земя са по-потискащи от един затвор и малко гледки са по-потискащи от тази на затворник с белезници. Мур, въпреки всичките си претенции за интелигентност, не се справяше добре със ситуацията, което беше и целта ми.

Влязохме в стая за разпити и сержантът излезе. Казах на Мур:

— Седнете.

Синтия и аз седнахме на една маса срещу него.

— Предупредих ви, че следващия път ще говорим тук — отбелязах.

Той не отговори. Изглеждаше малко изплашен, малко потиснат и малко ядосан, макар че се опитваше да потисне това, тъй като разбираше, че не е в негов интерес.

— Ако ни бяхте казали всичко, което знаете още първия път, сега може би нямаше да сте тук.

Не последва отговор.

— Знаете ли какво наистина, ама наистина, ядосва един детектив? Когато той трябва да губи ценното си време и енергия, заради свидетел, който се прави на хитър.

Поблъсках го малко с думи, давайки му да разбере, че от него ми се повръща, че е позор за униформата, чина, професията, страната, за Бог, човешкия род и вселената.

През цялото време Мур стоеше мълчаливо и аз не мисля, че по този начин се възползваше от правата си в петата поправка, а просто правилно беше преценил, че аз искам от него да стои със затворена уста.

Междувременно Синтия беше взела разпечатаните страници от дневника, беше излязла и отсъстваше през по-голямата част от словесните ми излияния. След около пет минути тя се върна без листите, но пък носеше пластмасов поднос, върху който имаше чаша с мляко и поничка.

При вида на храната очите на Мур блеснаха и той престана да ми обръща внимание. Синтия му каза:

— Донесох ви това. — Тя постави подноса, така че той да не го стига и отбеляза: — Помолих военния полицай да махне белезниците ви, така че да можете да се храните. Той ще бъде тук, когато се освободи.

Мур я увери:

— Мога да се храня и с белезниците.

Синтия го информира:

— Нарушение на правилника е да се кара затворник да се храни с белезници, вериги и други такива.

— Вие не ме карате. Аз сам желая…

— Съжалявам, трябва да изчакате сержанта.

Мур продължи да гледа към поничката, която подозирах беше първата поничка от казармената столова, към която той беше проявил някакъв интерес. Казах му:

— Хайде да започваме и не ни разигравайте, както направихте последните няколко пъти. И така, за да видите докъде сте затънал, ще ви кажа какво вече знаем въз основа на веществени доказателства. А после вие ще допълните подробностите. Първо, вие и Ан Камбъл сте планирали това поне в продължение на седмица — от времето, когато баща й е дал ултиматума. Не зная чия е била идеята да се възпроизведе изнасилването в Уест Пойнт — загледах го и видях как реагира на това, — но е била отвратителна. И така, вие сте й се обадил в главния щаб, съгласувал сте времето и сте потеглил към пети полигон, където сте свил през покрития с чакъл паркинг и после зад пейките. Излязъл сте от колата си, като сте носел колчетата за палатка, въже, чук и така нататък, а също и безжичен телефон, а може би и магнетофон. Минал сте по пътеката от дървесни трупи към тоалетните при шести полигон и може би сте й се обадил отново оттам, за да се уверите, че е тръгнала от щаба.

През следващите десет минути му пресъздадох престъплението, като разказът ми се основаваше на веществени доказателства, предположения и догадки. Полковник Мур изглеждаше истински впечатлен, много изненадан и доста по-нещастен. Продължих:

— Обадил сте се по червения телефон на генерала и когато той е отговорил, Ан му е пуснала записаното съобщение. И тогава, тъй като сте знаел, че имате около двадесет минути, сте започнал да подреждате декора. Тя се е съблякла във или близо до джипа, в случай, че някой мине неочаквано. Сложили сте нещата й в найлонов чувал, който сте оставили в джипа. Така ли е?

— Да.

— Тя е оставила часовника си.

— Да. Искаше да следи времето. Можеше да вижда циферблата и си мислеше, че ще бъде някак си по-спокойна, докато чака родителите си.

Странно, помислих си аз, но много по-малко странно от сцената, която ми се разкри първия път, когато я видях гола и прикована, само с часовник и нищо друго по себе си. Всъщност бях изминал дълъг път от нея сутрин, когато мислех, че виждам резултат от действията на сексуален маниак. В действителност престъплението се беше развивало на фази, етапи, а самият зародиш на престъплението беше отпреди десет години и това, което бях видял, не беше това което всички си бяха помислили. Това, което видях, беше крайният резултат от една странна нощ, която би могла да свърши по различен начин.

Казах на Мур:

— Между другото, забелязахте ли дали тя беше с пръстена си от Уест Пойнт?

Той отвърна без колебание:

— Да, беше. Това беше символична връзка с първото изнасилване. Името й беше гравирано от вътрешната страна и тя възнамеряваше да го даде на баща си като някакъв знак — като че ли му казва, че лошите спомени, които той символизира, са в неговите ръце и тя не иска да й напомнят повече за тях.

— Ясно… — За бога, това е била забележителна, пък макар и малко объркана жена. Хрумна ми, че между баща и дъщеря е съществувало нещо психосексуално, което е било дълбоко прикрито, и което Мур вероятно разбираше, и може би всички Камбълови са разбирали, но за което аз съвсем определено не исках да зная нищо.

Синтия и аз се спогледахме и струва ми се и на нея й мина същата мисъл. Но обратно към въпросното престъпление. Казах на Мур:

— И после вие двамата сте отишли на полигона, избрали сте място в основата на най-близката мишена, на около петдесет метра от пътя, и тя е легнала и разперила крака и ръце. — Погледнах го и попитах: — Как се чувства човек, когато се отнасят с него като с послушен евнух?

Той се ядоса за момент, но после се овладя и каза:

— Никога не съм злоупотребявал сексуално с пациент. Независимо колко странна може да ви се струва тази терапия, тя беше замислена да помогне, да подейства като катарзис и за двамата. Терапията не включваше това да правя секс или да изнасиля пациентката си, докато тя беше вързана.

— Ама ти си страхотен човек, истински образец за професионализъм. Но хайде да не се ядосвам отново. Това, което искам да зная, е какво се случи, след като си завързал последния възел. Разкажи ми.

— Добре… Ние говорихме известно време и тя ми благодари за това, че съм рискувал толкова много като съм й помогнал при осъществяването на плана й…

— Полковник, зарежи тия глупости. Продължавай.

Той си пое дълбоко дъх и продължи:

— Върнах се до джипа, взех найлоновия чувал с дрехите, а също и куфарчето ми, с което бях донесъл колчетата за палатка, и въжето, в което сега беше само чукът, после отидох до тоалетните зад пейките и зачаках.

— Зачака какво? Кого?

— Ами, родителите й, разбира се. Освен това тя се тревожеше, че някой друг може да мине преди това и да види джипа й, така че ме помоли да стоя, докато родителите й дойдат.

— И какво трябваше да направиш, ако някой друг се появеше пръв? Да скриеш главата си в тоалетната чиния?

Усетих как Синтия ме рита под масата и после тя продължи интервюто. Попита Мур любезно:

— Какво трябваше да направите, полковник?

Той я погледна, после погледна поничката, после отново нея и отвърна:

— Ами, пистолетът й беше в торбата. Но… не зная точно какво щях да направя, но ако някой друг минеше и я видеше преди родителите й, аз бях готов да се погрижа да не й се случи нищо лошо.

— Разбирам. И по това време вие сте използвал тоалетната.

Мур изглеждаше малко изненадан, после кимна.

— Да… трябваше да използвам тоалетната.

Казах му:

— Бил си толкова изплашен, че ти се е допикало, нали? После си измил ръцете си, като примерен войник и после какво?

Той ме изгледа и после отвърна на Синтия:

— Стоях зад тоалетната, после видях светлини на пътя. Колата спря и когато вратата на шофьора се отвори, видях, че това е генералът. Имаше пълнолуние и можах да разпозная колата на госпожа Камбъл, макар че нея не я видях. — Той добави: — Страхувах се, че генерал Камбъл може да не вземе съпругата си със себе си.

— Защо?

— Ами… без госпожа Камбъл съществуваше възможността ситуацията да стане неконтролируема. Никога не съм мислил, че генералът ще може да се приближи до голата си дъщеря… бях почти сигурен, че ако са само двамата, може да прехвръкнат искри.

Синтия го изгледа продължително и после попита:

— Останахте ли, докато траеше разговорът между генерал Камбъл и дъщеря му?

— Не.

— Защо не?

— Бяхме решили, че не трябва. Веднага след като се убедих, че това е генералът, аз хвърлих торбата с дрехите й на покрива на тоалетните и тръгнах бързо по пътеката. До колата ми имаше пет минути път и аз не можех да бъда сигурен колко време ще продължи разговорът между двамата. Исках да изкарам колата си на пътя и да се отправя към гарнизона колкото е възможно по-скоро, което и направих.

Синтия попита:

— А не видяхте ли някакво друго превозно средство по пътя, докато карахте обратно към гарнизона?

— Не, не видях.

Синтия и аз се спогледахме и аз погледнах към Мур.

— Полковник, помислете. Не видяхте ли някакви фарове да се движат в която й да е посока?

— Не. Сигурен съм. Именно от това се страхувах… — Той добави: — Бях сигурен, че никой не ме е видял.

— А не видяхте ли някой да върви?

— Не.

— Не видяхте ли или не чухте ли нещо, докато бяхте на пети или шести полигон? Или пък до тоалетните, джипа, по пътеката?

Той поклати глава.

— И така, след като сте я оставил, някой я е убил.

— Да. Аз я оставих жива.

— Кой мислите я е убил?

Той ме погледна малко изненадано.

— Ами, генералът, разбира се. Мислех, че знаете това.

— Защо казвате това?

— Защо? Знаете какво се случи. Знаете, че моята роля беше просто да й помогна да възстанови сцената на изнасилването, така че родителите й да я видят. Той дойде там — аз го видях с очите си — и по-късно тази сутрин тя е била намерена удушена. Кой друг би могъл да го направи?

Синтия го попита:

— Какво очакваше тя от родителите си? Какво ви каза за това?

Мур помисли за момент, после отвърна:

— Ами… мисля очакваше те да… Тя не знаеше съвсем как ще реагират на това, което видят, но напълно очакваше да я измъкнат оттам, независимо колко трудно ще бъде за тях. — Той добави: — Тя знаеше, че те няма да я оставят там, така че ще трябва да се сблъскат с нея, с нейната голота, с нейния срам и унижение и да развържат физически възлите й и по този начин психологически да освободят не само нея, но и себе си. — Той ни погледна. — Разбирате ли?

Синтия кимна.

— Да, разбирам теорията.

Аз изразих мнението си.

— Звучи ми смахнато.

Мур ми каза:

— Ако госпожа Камбъл беше там, може би щеше да има резултат. Със сигурност нямаше да свърши трагично.

— Е, най-добрите планове на психиатрите обикновено се объркват.

Той не ми обърна внимание и каза на Синтия:

— Не бихте ли ми подали поне чашата с мляко? Много съм жаден.

— Разбира се.

Синтия постави млякото близо до окованите му ръце, той взе чашата с двете си ръце и я пресуши на един дъх. Остави я и ние стояхме мълчаливо за около минута, докато Мур се наслаждаваше на млякото, като че ли беше чаша от онова шери, което той обичаше.

Синтия му каза:

— Тя даде ли изобщо да се разбере, че е възможно баща й да дойде сам, да побеснее и действително да я убие?

Мур отговори бързо:

— Не! Ако го беше направила, аз нямаше да се съглася с нейния — нейния план.

Кимнах. Не знаех дали това е вярно или не, и само двама души знаеха. Единият от тях беше мъртъв, а другият, който седеше тук, щеше да лъже за това, за да смекчи вината си за това, което беше направил. Генералът, разбира се, също знаеше как се е чувствал в оня момент, когато дъщеря му е захвърлила това предизвикателство в лицето му. Но той не би могъл да каже дори на себе си какво е почувствал и нямаше да каже и на мен. Във всеки случай вече нямаше значение.

Синтия попита затворника:

— Хрумна ли ви на вас или на Ан Камбъл, че генералът няма да бъде подготвен за освобождаването на дъщеря си — нямам предвид психологически — говоря за нож или нещо за изваждане на колчетата.

Мур отвърна:

— Да, тя беше обмислила това. Всъщност аз бях забил щик в земята… вие сте го намерили, нали?

Синтия попита:

— Къде беше щикът?

— Ами… между краката й… Мъжете, които я изнасилили в Уест Пойнт, взели щика й и го забили в земята близо до… до вагината й, а после я заплашили да не съобщава за това, което се случило и я развързали.

Синтия кимна.

— Разбирам.

Мур продължи.

— Тя се опитваше да го шокира, разбира се, да ги шокира и двамата и те трябваше да изтеглят щика и да разрежат въжетата. После тя мислеше, че той ще й предложи ризата си или сакото си. Бях оставил сутиена й там, а пликчетата й бяха около врата й, както, сигурен съм, сте ги намерили. Така са я оставили в гората на Уест Пойнт. Били разпилели дрехите й наоколо и тя е трябвало да ги събира и тъмното. В този случай, обаче, тя възнамеряваше родителите й да й помогнат да се върне в джипа, а после тя да каже на баща си къде са дрехите й на покрива на тоалетната — и да го накара да ги вземе. Беше оставила чантата си в джипа заедно с ключовете и намерението й беше да се облече и да потегли, като че ли нищо не се е случило, после да се върне в главния щаб на поста си. После щеше да отиде на закуска при родителите си и в този момент те всички трябваше да обсъдят въпроса.

Синтия отново кимна. Тя попита:

— Възлагаше ли тя големи надежди на тази закуска?

Той помисли известно време, после отвърна:

— Да, мисля, че се надяваше. Всичко зависеше, разбира се, от това как майка й и баща й щяха да реагират на сцената на изнасилването. Но както се оказа, госпожа Камбъл не дойде. Но мисля, че Ан разбираше, че каквито и сили да освободеше тази нощ, независимо как щеше да реагира баща й, нещата не можеха да станат по-лоши. В шоковата терапия има голям риск, но когато нямаш нищо за губене, когато си стигнал до дъното, тогава си готов да заложиш всичко и да се надяваш на най-доброто.

Синтия отново кимна, така както се казва в ръководството за водене на разпити. Трябва да се държиш одобрително, да се съгласяваш. Не стой с каменно лице, нито пък се дръж осъдително или скептично, когато някой заподозрян се разприказва. Просто продължи да кимаш, като психиатър по време на психосеанс. Може би Мур разпознаваше техниката, което беше иронично, но в настоящото си психическо и умствено състояние всичко, от което имаше нужда, беше едно кимване, усмивка и глупавата поничка. Синтия го попита:

— Каза ли тя защо се надява на таза среща? Искам да кажа защо точно сега след всичките тези години?

— Ами… тя най-после беше готова да прости. Беше готова да каже всичко нея сутрин, да обещае всичко, което би оправило нещата отново. Беше изморена от войната и беше изпитала катарзиса дори и преди да отиде на полигона. Беше изпълнена с надежда, почти замаяна и да ви кажа истината беше щастлива и почти спокойна духом за първи път, откакто я познавам. — Той си пое дълбоко дъх, погледна ни и после каза: — Зная какво мислите за мен и не ви обвинявам, но в сърцето ми бяха само нейните интереси. Тя беше прелъстила и мен, макар и по друг начин, и на мен ми стигаше това, което знаех, че е… неортодоксално. Но ако само можехте да видите как беше изпълнена с оптимизъм, как се държеше почти по момичешки — нервна, изплашена, но изпълнена с надежда, че това ще е краят на един дълъг кошмар… Всъщност, обаче, аз знаех, че това, което тя беше причинила на себе си и другите, нямаше да изчезне просто така, просто защото тя щеше да каже на родителите си: „Обичам ви и ще ви простя, ако вие ми простите…“ Но тя вярваше на това и ме беше накарала и аз да го повярвам… Но тя сбърка в преценките си… аз недооцених гнева на баща й… и иронията е в това, че тя мислеше, че е толкова близо до щастието… и постоянно повтаряше какво ще им каже нея нощ… и на закуска…

И тогава се случи най-странното нещо. Две сълзи се търкулнаха по бузите на Мур и той скри лицето си с ръце.

Синтия се изправи, сложи ръка на рамото му и ми кимна да отида с нея. Ние излязохме в коридора и тя ми каза:

— Пусни го, Пол.

— По дяволите, не.

— Ти получи разпита си в ареста. Остави го да отиде да се наспи в канцеларията си и да присъства на погребението. Ще се занимаем с него утре или следващия ден. Той няма да отиде никъде.

Свих рамене.

— Добре. О, Господи, започвам да ставам мекушав.

Отидох при охраната и поговорих със сержанта. Попълних формуляр за освобождаване от арест и го подписах — мразя формулярите за освобождаване от арест — после излязох в коридора, където ме чакаше Синтия.

— Той е свободен, но няма право да напуска гарнизона.

— Добре. Така трябваше да направиш.

— Все още не знаем.

— Пол… гневът няма да промени нищо, което се е случило, и отмъщението няма да донесе справедливост. Това е урокът, който трябва да научиш от това. Ан Камбъл не го е научила. Но това, което се е случило с нея, би трябвало поне да бъде поучителен пример.

— Благодаря.

Отидохме до нашата канцелария и аз седнах на бюрото, като разделих разпечатаните листи от дневника между Синтия и мен. Преди да започнем да четем й казах:

— Какво е станало с щика?

Тя отвърна.

— Не знам. Ако генерал Камбъл не се е приближил до дъщеря си, то той не го е видял и не е знаел, че би могъл да разреже въжетата. Той ни разказа две версии на тази история — едната, че се е опитал да я освободи като е дърпал колчетата, другата, че не могъл да се приближи. — Тя добави: — Той в действителност не се е приближил толкова.

— Правилно. Така че, следващият човек на сцената — да кажем, че е бил Кент — е видял щика и е имал същите възможности за действие — ако е бил Кент. После са дошли Фаулърови, които са си носели свой нож… но тя вече е била мъртва. После е дошъл сержант Сент Джон, после редник Кейси… Не зная, но интересното е, че който и да е извадил щика от земята, го е задържал… — Поиграх си известно време с тази мисъл, после казах: — Ако приемем втората версия на генерала, че въобще не се е приближил до нея, тогава не е бил той. Убиецът не е имал никаква причина да взема щика. Нито пък Сент Джон или Кейси.

— Да не искаш да кажеш, че Фаулърови са го взели?

— Искам да кажа, че когато Фаулърови са я намерили мъртва и са видели, че средството за нейното освобождаване е било там, между краката й, те са разбрали, че генералът не се е опитвал да я освободи, както сигурен съм, им е казал. Че, както всъщност, генерал Камбъл ни каза във втората си версия, той е стоял далеч от нея и те са разговаряли викайки. И така, когато Фаулърови видели щика, те са разбрали, че генералът би могъл да я освободи, но не го е направил, и в резултат тя е мъртва. Тъй като не са искали да му кажат това, нито пък да го научи чрез официалния доклад, те са взели щика и са го хвърлили някъде. Това е била друга услуга, която те са му направили, но не са направили услуга на нас.

Синтия помисли малко и после каза:

— Да, вероятно точно това се е случило. — Тя ме погледна. — А пръстенът й от Уест Пойнт?

— Нямам представа.

— Фаулърови отново?

— Възможно е. Друга услуга, макар че не я разбирам. Може би убиецът го е взел като сантиментален спомен. Не мисля, че редник Кейси или Сент Джон биха направили нещо толкова гнусно, но човек никога не знае какво може да направи някой в присъствието на мъртво тяло. А може би все пак генералът се е приближал малко повече до дъщеря си, отколкото казва. Взел е щика с намерение да среже въжетата, но после е променил решението си, взел й е пръстена, и й е казал, че позори униформата, или липсата на такава и е тръгнал — после е променил чувствата си и е потеглил към Фаулърови. Кой знае? Кой се интересува в този момент?

— Аз се интересувам. Трябва да зная как действат хората, какво става в сърцата им. Това е важно, Пол, защото то прави тази работа нещо по-различно от учебник. Нали не искаш да станеш като Карл Хелман?

Усмихнах се принудено.

— Понякога искам.

— Тогава никога вече няма да можеш да определиш мотиви да разбереш кой е добър и кой е лош.

— Звучи ми много добре.

— Не ми противоречи.

— Като говорим за мотиви, за добро и зло, за страст, ревност и омраза, хайде да прочетем набързо тия неща.

Ние четохме известно време и открихме какви са били сексуалните предпочитания на Уилям Кент, но което беше по-важно, открих, че Ан Камбъл го е считала за все по-сериозен проблем. Казах на Синтия:

— Ето нещо от миналия месец. — Зачетох на глас:

Бил отново започва да проявява собственическо отношение. Мислех, че сме разрешили този проблем. Тази вечер се появи, докато Тед Бауз беше тук. Тед и аз все още не бяхме слезли долу и той и Бил пийнаха по нещо във всекидневната, и Бил се държа отвратително и началнически. Накрая Тед си тръгна и Бил и аз си казахме някои неща. Каза, че е готов да остави жена си и да си подаде оставката, ако му обещая да живея с него, или да се оженя за него. Той знае защо правя това, което правя с него и с другите мъже, но започва да мисли, че между нас има нещо повече. Мъчи се да ми оказва натиск и аз му казах да спре. Тази вечер той дори не искаше секс. Просто искаше да говори. Оставих го да говори, но не ми хареса това, което каза. Защо някои мъже мислят, че трябва да са рицари с блестяща броня? Нямам нужда от рицар. Аз сама съм си рицар, аз съм си дракон и живея в собствения си замък. Всички останали са статисти или изпълнители на второстепенни роли. Бил не е особено схватлив. Той не разбира, така че не се опитвам да му обяснявам. Казах му, че ще помисля върху предложението му, но междувременно би ли идвал тук само с предварителна уговорка? Това го вбеси и той действително ме удари, после смъкна дрехите ми и ме изнасили на пода на всекидневната. Когато свърши, като че ли се чувстваше по-добре и после си тръгна сърдит. Разбирам, че може да бъде опасен, но не ме интересува и всъщност, от всичките той е единственият, освен Уес, който наистина ме е заплашвал или удрял и това е единственото нещо, което прави Бил Кент по-интересен.

Вдигнах поглед от листа и Синтия и аз се спогледахме. Явно полковник Кент е бил опасен. Няма нищо по-опасно от един педантичен човек, който се смята за много важен и който бива обзет от неконтролируема страст. Тъкмо щях да прочета друга страница на глас, когато на вратата се почука и тя се отвори. Очаквах да видя подофицер Кифер, но беше полковник Кент и аз се зачудих колко време е стоял там.