Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (17)

Глава седемнадесета

Пристигнахме в школата по психооперации около 23.00 часа и Синтия паркира близо до дирекцията. Школата се състоеше от около тридесет бетонни постройки, отрупани на едно място, всички в онова потискащо зеленикавосиво, цвета на самоубийствата, на Сиатъл.

Нямаше много трева, съвсем малко дървета и недостатъчното външно осветление би било неприемливо в цивилна среда, но в армията нападенията и съдебните процеси все още не бяха проблем. Повечето постройки бяха тъмни, с изключение на две, които приличаха на жилищни блокове, а в близката сграда на дирекцията светеше само един прозорец на приземния етаж.

Докато вървяхме към дирекцията, Синтия ме попита:

— Какво точно става тук?

— Това е подразделение на Школата за специализирани военни действия в Браг. В действителност това не е никаква школа, а просто прикритие.

— Прикритие за какво?

— Това е изследователски център. Те не обучават, те се учат.

— Какво учат?

— Мисля, че те изучават какво движи хората, после откриват как да ги спрат без за това да са нужни куршуми. — Добавих: — Почти всичко е експериментално.

— Звучи странно.

— Съгласен съм с теб. Куршумите и експлозивите си работят безотказно. Да вървят по дяволите паниката и безпричинното безпокойство.

Един джип зави откъм ъгъла и се приближи към нас. Спря и един военен полицай слезе от мястото до шофьора, а шофьорът остана вътре, насочвайки светлините към нас. Военният полицай, ефрейтор на име Страуд, козирува, както е прието и после ни попита:

— По работа ли сте тук?

Отвърнах:

— Да. ЦСО.

Показах му документите си за самоличност и той ги проучи на светлината на фенерчето си, после провери тези на Синтия и изгаси светлината.

— Кого търсите, сър?

— Дежурният по караул. Защо не дойдете с нас, ефрейтор?

— Да, сър. — Той дойде с нас до дирекцията и попита: — Убийството Камбъл?

— Боя се, че е така.

— Истински позор.

— Познавахте ли я? — попита Синтия.

— Да, госпожо. Не добре, но съм я виждал тук нощем понякога. Повечето от това, което правят тук, го правят през нощта. — Той добави: — Хубава жена. Открихте ли нещо?

— Не още — отвърнах аз.

— Радвам се да видя, че работите цялата нощ.

Ние всички влязохме в дирекцията, където един щатен сержант седеше в канцелария, която се намираше вдясно от малкото фоайе. Той ни видя и се изправи, когато влязохме. След като минахме всички формалности, аз казах на дежурния по караул, чието име беше Корман:

— Сержант, бих желал да видя канцеларията на полковник Мур.

Сержант Корман почеса глава, погледна към ефрейтор Страуд и отвърна:

— Не мога да направя това, сър.

— Разбира се, че можете. Хайде да отиваме.

Той не промени решението си.

— Наистина не мога без съответното разрешение. Това място е забранено за външни лица.

В армията всъщност не беше нужно разрешително за обиск, и ако ти трябва, то няма да бъде издадено от военен съдия, защото той няма власт извън военния съд. Това, от което имах нужда, беше някой по-нависоко в служебната верига. Попитах сержант Корман:

— Има ли полковник Мур лично шкафче в канцеларията си?

Той се поколеба и после отвърна:

— Да, сър.

— Добре. Иди и ми донеси четката му за коса или гребена му.

— Сър?

— Той сигурно сресва косата си. Ние ще стоим тук и ще пазим телефона.

— Сър, това място е забранено за външни лица. Трябва да ви помоля да напуснете.

Казах:

— Мога ли да ползвам телефона ви?

— Да, сър.

— Лично.

— Не мога да напускам…

— Ефрейтор Страуд ще остане тук. Благодаря ви.

Той се поколеба, после излезе от канцеларията. Казах на Страуд:

— Каквото и да чуете, е секретно.

— Да, сър.

Намерих в гарнизонния указател номера на полковник Фаулър в Бетъни Хил. Фаулър отговори на третото позвъняване. Казах:

— Полковник, говори Бренер. Съжалявам, че ви безпокоя по това време. — Всъщност изобщо не съжалявах. — Но ми трябва вашето разрешение, за да взема нещо от канцеларията на полковник Мур.

— Къде по дяволите се намирате, Бренер? — Гласът му звучеше като че ли го бях събудил.

— В школата за психооперации, полковник.

— По това време?

— Вероятно съм загубил представа за времето.

— Какво трябва да вземете от канцеларията на полковник Мур?

— Всъщност бих желал да взема цялата канцелария в Джордън Фийлд.

Той отвърна:

— Аз не мога да разреша това. Тази школа се управлява от Форт Браг и е забранена за външни лица. Канцеларията на полковник Мур е пълна със секретни документи. Но ще се обадя в Браг сутринта и ще проверя какво може да се направи.

Не споменах, че канцеларията на Ан Камбъл вече беше преместена в Джордън Фийлд. Ето какво се случва, когато искаш разрешение за нещо в армията. Отговорът винаги е не, после започваш да преговаряш.

— Добре тогава, полковник, дайте ми разрешение да запечатам канцеларията.

— Да запечатате канцеларията? Какво по дяволите става?

— Разследване на убийство.

— Не се дръжте непочтително с мен, Бренер.

— Да, сър.

— Ще се обадя в Браг сутринта. Това е всичко, което мога да направя.

— Това не е достатъчно, полковник.

— Вижте какво, Бренер, оценявам усилията и инициативността ви, но не може да се мятате като бик и да предизвиквате хаос, където отидете. Станало е едно убийство и вие би трябвало да се замислите за чувствата на останалите хора в гарнизона. И докато правите това, може би ще вземете предвид и военния устав, протокол, обичаи и учтивост. Разбирате ли ме, господин Бренер?

— Да, сър. Това, което всъщност ми трябва в момента, е проба от косата на полковник Мур, за да я сравнях косъм, намерен на мястото на престъплението. Бихте могли да се обадите на полковник Мур в дома му, сър, и да му заповядате да се яви в лабораторията в Джордън Фийлд, за да му бъде изтръгнат, или пък ние бихме могли да вземем косъм от четката или гребена му тук, което бих предпочел, тъй като времето не е достатъчно. Освен това в момента бих предпочел полковник Мур да не знае, че е заподозрян.

Забелязах, че очите на ефрейтор Страуд се разширяват. Последва дълго мълчание, после полковник Фаулър каза:

— Добре, ще ви разреша да вземете четката или гребена му, но ако нещо друго в канцеларията му бъде пипнато, ще ви арестувам.

— Да, сър. Бихте ли съобщили на дежурния по караул?

— Свържете ме с него.

— Да, сър.

Махнах на Страуд, който излезе и доведе сержант Корман.

Казах на Корман:

— Полковник Фаулър, адютантът на гарнизона, желае да говори с вас.

Той взе слушалката без желание и от неговия край разговора прозвуча горе-долу така:

— Да, сър. Да, сър. Да, сър. Да, сър.

После затвори и ми каза:

— Ако стоите при телефона, аз ще отида да потърся гребена или четката му.

— Добре, увийте го в носна кърпа.

Той взе връзка ключове и излезе от канцеларията. Чух стъпките му да заглъхват по коридора. Казах на ефрейтор Страуд:

— Ние ще излезем вън. Чакайте тук и вземете вещественото доказателство.

— Да, сър.

Ефрейтор Страуд изглеждаше щастлив, че може да окаже помощ в този случай. Синтия и аз излязохме и застанахме осветени от фаровете на колата на военните полицаи.

Синтия ми каза:

— В това място не може да се проникне.

— Ако ти провеждаше експерименти по промиване на мозъци, техники за провеждане на разпити, разрушаване на морал и създаване на страхова психоза и паника, надали би желала външни лица да се навъртат наоколо.

— С това се е занимавала, така ли?

— Така мисля. — Добавих: — Тук имат клетки, в крито държат доброволци за своите експерименти, имат и пълна имитация на военнопленнически лагер на територията на школата.

— Откъде знаеш всичко това?

— Преди около година работих по един случай с един психолог, който някога е бил изпратен тук. Подал е молба за преместване.

— Предполагам, че това място е потискащо.

— Да. Знаеш ли, намерих парче хартия в личното досие на Ан Камбъл. Друг цитат от Ницше. Пишеше: „Който се бие с чудовища, трябва да внимава сам да не стане чудовище. И когато гледаш продължително в пропастта, пропастта също гледа в теб.“

— По какъв начин е попаднало това там?

— Не зная, но мисля, че разбирам какво означава то.

— Да… мисля, че и двамата разбираме… Понякога ми се иска да си изкарвам прехраната по друг начин. Започвам да се изморявам от вагинални проби и ДНК проби на сперма, от вземане на показания от изнасилвани и жертви на изнасилвания.

— Да. Мисля, че десет години са пределния срок. Аз изкарах почти двадесет. Това е последният ми случай.

— Това всеки път ли го казваш?

— Да.

Ефрейтор Страуд излезе от дирекцията с нещо в ръка и когато се приближи, видяхме, че се усмихва. Извика:

— Намерих.

Пресрещнахме го на пътеката и той ми подаде четка за коса, увита в сивкавозелена кърпа.

Аз му казах:

— Знаете за формалностите при конфискуване на вещ. Трябват ми вашите свидетелски показания за това как и къде сме намерили това, кога, кой и така нататък.

— Да, сър.

— Подписано, запечатано, надписано „Бренер“ и да бъде в канцеларията на шефа на военната полиция преди 06.00 часа.

— Да, сър.

Синтия го попита:

— Да знаете каква кола кара полковник Мур?

Той се замисли за момент.

— Нека помисля… стара кола… доста разнебитена… сива лимузина… каква по дяволите беше. Да, сетих се, голям Форд Феърлейн, от около 85 или 86 година.

— Много ни помогнахте. — Тя добави: — Всичко това е строго поверително.

Ефрейтор Страуд кимна и предложи:

— Може да ме питате всичко, което желаете за полковник Мур и ако нещо не зная, ще го науча.

— Благодаря ви — казах аз.

Явно имаше такива, които биха желали да видят полковник Мур сред осъдените на смърт в Лийвънуърт. Козирувахме и всеки се върна в своята кола. Синтия подкара Мустанга.

— Джордън Фийлд?

— Точно така.

Отново излязохме от главния гарнизон и подкарахме из военния лагер. 100 000-те акра държавна собственост включваха някъде около 150 квадратни мили необитаема земя. Има обаче хора, бракониери, ловци и трапери, които често минават в територията на лагера. Освен това, от времето преди Камп Хадли бяха останали призрачни градове, стари гробища, селски църкви, изоставени кариери и лагери на дървосекачи, както и порутени постройки от това, което някога е било плантацията Боумънт. Околността беше неповторима, като че ли беше замръзнала от времето, когато правителството е упражнило суверенното си правото да отчуждава частна собственост за нуждите на страната в името на великата война, която щеше да сложи край на всички войни.

Както вече казах, тук изкарах основната и висшата степен на своята подготовка в пехотата и все още си спомням терена: негостоприемна и зловещо тиха местност от залесени хълмове, езера и езерца, блата и мочурища и вид висящ мъх, който излъчваше фосфоресцираща светлина през нощта и предизвикваше зрителни измами. Самото обучение се състоеше от изтощителна програма, чиято цел беше да превърне нормални американски момчета в изпълнителни, убедени, предани и готови за бой войници, изпълнени със здравословното желание да убиват. За целия този процес бяха нужни само четири месеца, макар че това бяха дълги усилни месеци. С кратката отпуска, която се даваше, можеше да влезеш в армията през юни, след завършване на гимназия, като мен, и преди Коледа да се намериш в джунглата с карабина М–16, като мен, с нови дрехи и нова глава. Невероятно.

Синтия каза във връзка с мълчанието ми:

— Случая ли разрешаваш?

— Не, спомнях си. Тук изкарах подготовката си за пехотата.

— Това през Втората световна или през корейската война беше?

— Занимаваш се с неприемливо определяне на епохи. Внимавай.

— Да, сър.

— Прониквала ли си някога в дивите места на този лагер?

— Не. Шести полигон е най-далечното място, където съм ходила.

— Това е нищо. Ако тръгнеш по този път, който излиза отляво — Дженерал Пършинг Роуд — ще стигнеш до основни тренировъчни обекти. Има полигони за артилерийска стрелба и за стрелба с минохвъргачки, има места за специална подготовка, например такива, които се наричат „Стрелкова част в атака“ или „Съвместни действия на пехота и бронирани сили“, „Засадата“, „Нощен патрул“ и така нататък.

— Никакви места за пикник?

— Не си спомням такива. Има също така и стар лагер за рейнджъри, имитация на малък европейски град за водене на война в градски условия и имитация на виетнамско село, където са ме убивали поне шест пъти.

— Явно добре си си научил урока.

— Очевидно. Има също и имитация на военнопленнически лагер, който премина към школата за психооперации. Той все още действа и е зона, забранена за външни лица.

— Разбирам. — Тя помисли малко и после каза: — И така при цялото това пространство тук, стотици хиляди акра, кажи ми защо Ан Камбъл е избрала действащ полигон, на петдесет метра от пътя, където минават камиони, военни полицаи, и на един километър от пост.

— Мислил съм за това и можах да измисля три неща. Първото е това, което изглежда на пръв поглед, а именно, че тя е изпълнявала задълженията си и е била нападната. Не тя е избрала мястото, той го е избрал. Това е, което всички тук мислят, но ние не се връзваме на такива.

— Не. Следователно, ако тя е избрала мястото, то тя е избрала място, което нейният партньор би могъл да намери лесно, защото ако не си добър рейнджър, би могъл да пропуснеш среща навътре в гората.

— Точно така. Това беше второто, което ми хрумна. Човекът не е бил запознат с гората през нощта. — Казах: — Тук трябва да завиеш за Джордън Фийлд.

— Виждам. — Тя зави надясно, влезе в пътя за летището и ме попита: — А третото ти хрумване?

— Ами Ан Камбъл е избрала това място почти на пътя, защото в него е имало момент на опасност. Част от удоволствието й може би, нека си представим чувството „Хайде да видим какво мога да направя безнаказано на територията на татенцето“.

Погледнах към Синтия, която кимаше.

— Тук може би улучи нещо, Пол. Да го прави пред очите на баща си.

— Да. Но това е при условие, че Ан и татенцето наистина не са се разбирали — изтъкнах аз.

— Ти го предположи, когато претърсвахме къщата.

— Правилно. Но не зная защо ми хрумна. Просто си помислих, че не може да е лесно да си дете на властен човек, да живееш в сянката му. Това е често срещано.

— Да… нямам никаква информация, която да казва, че това е било така, тогава защо си мисля, че е било така?

— Защото липсата на нещо е също толкова показателна, както и самото нещо. Дори и повече. Някой каза ли, че генералът и дъщеря му са били неразделни, близки, обичали са се или поне, че са били добри приятели?

— Е, генералът каза, че дъщеря му би ме харесала.

— Не ме интересува какво каза генералът. Никой друг не каза нищо подобно — нито Кент, нито Мур, нито Ярдли, а дори и генерал Камбъл, ако се замислиш. Така че сега трябва да открием какво са мислели един за друг генерал и капитан Камбъл.

Тя отново кимна и каза:

— Имам усещането, че в торбата с уликите не е останало много и че трябва да почнем да свързваме нещата, преди да са ни изритали или пък да са ни изместили хората от ФБР.

— Съвсем правилно си го усетила. Давам още два или три дни на този случай. След това започваме да се движим по добре окопани защити. Както се казва в ръководството на танкиста, нашето най-важно преимущество е шокът, подвижността и огневата сила. Трябва да ги ударим най-силно, където са най-слаби, най-бързо, където са най-бавни.

— И да стигнем най-първи от най всички.

— Точно така.

Спряхме до кабината на военния полицай в Джордън Фийлд, показахме документите си за самоличност и ни пуснаха да минем.

Синтия паркира колата сред камионите и камионетките на криминалната лаборатория, а аз извадих от багажника найлоновата торба с дрехите, като използвах носна кърпа, докато Синтия носеше четката за коса. Синтия каза:

— Ако тя сама е съблякла дрехите си, то той е държал чантата, така че може би по кобура, обувките, катарамата или другаде няма да има отпечатъци на другия човек. Но по торбата може и да има.

— Скоро ще открием.

Тръгнахме към хангара и тя каза:

— Доста остър ум имаш, Бренер. Започвам да ти се възхищавам.

— А харесваш ли ме?

— Не.

— Обичаш ли ме?

— Не зная.

— В Брюксел каза, че ме обичаш.

— В Брюксел те обичах. Ще говорим за това следващата седмица или може би късно тази нощ.