Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (25)

Глава двадесет и пета

Полковник Фаулър се обади в 16.45 часа и аз говорих с него, като казах на Синтия да вдигне другия телефон и да слуша.

Полковник Фаулър каза:

— Съпругата ми ще си бъде вкъщи в 17.30 часа, госпожа Камбъл ще може да ви приеме в 18.00 часа в Боумънт Хауз, а генералът ще ви види точно в 18.30 часа в главния щаб.

Аз отбелязах:

— Това прави разговорите ни невъзможни.

— Всъщност — отвърна той — това ги прави много кратки.

— Точно това исках да кажа.

— И трите страни, с които искате да говорите, се намират под голямо напрежение, господин Бренер.

— Аз също, но благодаря ви все пак.

— Господин Бренер, минавало ли е през ум, че може би разстройвате хората?

— Минавало ми е.

— Както ви казах, погребението е утре сутринта. Защо не инструктирате хората от ФБР, не дойдете на погребението, ако желаете и после да си тръгнете. Следствието ще продължи добре без вас и убиецът ще бъде изправен пред съда навреме. Това не е упражнение с определен краен срок.

— Не беше, но тия идиоти в Пентагона го направиха.

— Господин Бренер, вие от самото начало решихте да нахлуете тук по същия начин както Грант е превзел Ричмънд, без да се съобразявате с протокола и чувствата на хората.

— Точно така Грант е превзел Ричмънд, генерале.

— И в Ричмънд все още мразят Грант.

— Да. Полковник, от самото начало знаех, че този случай ще бъде взет от мен, от ЦСО. Пентагонът и Белият дом направиха това, което е правилно от политическа гледна точка, да поживи Бог цивилния контрол над армията. Но на мен са ми останали около двадесет часа и аз ще ги използвам както аз зная.

— Както желаете.

— Може да ми вярвате, че ще приключа този случай по начин, който няма да донесе позор на армията. Не вярвайте, че ФБР и главният военен прокурор ще направят това.

— Няма да коментирам това.

— Най-добре да не го правите.

— А сега по друг въпрос, господин Бренер. Вашата молба да приберете съдържанието на канцеларията на полковник Мур е стигнала чак до Пентагона и те са я отхвърли от съображения за националната сигурност.

— Това са най-добрите съображения, сър. Но странното е, че хората във Вашингтон искат от мен да арестувам полковник Мур за убийство, а не мога да получа разрешение да прегледам папките му.

— Ето какво се случва, когато питате. Знаете това.

— Наистина зная. Това е последният път, когато минавам по каналния ред.

— Това е ваше решение. Но от Пентагона казаха, че ако арестувате полковник Мур веднага, те ще изпратят със самолет някой, който има необходимото разрешение и правомощия да ви помага да прегледате папките селективно. Но това няма да бъде произволно ровене. Трябва да знаете какво търсите.

— Добре. Минавал съм по този път и преди. Ако зная какво по дяволите търся, то вероятно няма да ми трябва.

— Е, това е най-доброто, което можах да направя. С какво разрешително разполагате?

— О, около пет на единадесет. — Той не се засмя, така че аз казах: — Секретно.

— Добре. Ще предам това. Междувременно школата по психооперации изпраща хора в Джордън Фийлд, за да приберат съдържанието на канцеларията на капитан Камбъл и да го върнат там обратно. Вие и полковник Кент няма да бъдете обвинени за това, че сте изнесли съдържанието, но в досиетата ви са включени мъмрения. — Той добави: — Вие трябва да се подчинявате на закона като всички нас.

— Аз обикновено го правя, когато го зная.

— Не трябва да конфискувате секретни документи без съответното разрешение.

— Някой се опитва да ми пречи.

— Не само това, някой се опитва да ви изработи. Защо?

— Не зная.

— Правили сте запитвания за времето, когато капитан Камбъл е била в Уест Пойнт, нали така?

— Вярно. Неподходящ въпрос ли съм задал?

— Очевидно.

Погледнах към Синтия и попитах полковник Фаулър:

— Вие не можете ли да ми кажете нещо за това, полковник?

— Не зная нищо за това, освен че ме питат защо вие питате.

— Кои са тези те?

— Не мога да кажа. Но сте се докоснал до оголен нерв, господин Бренер.

— Звучи като че ли се опитвате да ми помогнете, полковник.

— Като се размисли човек, може да се окаже, че вие и госпожа Сънхил сте най-подходящите хора за тази работа. Но вие няма да приключите този случай навреме, така че ви съветвам да си осигурите гърба. — Той добави: — Снишете се.

— Госпожа Сънхил и не аз сме престъпници. Ние сме следователи.

— Мъмренето беше предупредителен изстрел. Следващият ще бъде насочен към сърцето.

— Правилно, само че ще го изстрелям аз.

— Вие сте истински идиот. Имаме нужда от повече хора като вас. — Той добави: — Трябва да сте сигурен, че партньорката ви разбира в какво се замесва.

— Не съм сигурен дали аз разбирам.

— Аз също, но вие със сигурност сте задали неподходящ въпрос, когато сте запитали за Уест Пойнт. Приятен ден.

Той затвори. Погледнах към Синтия.

— За бога.

— Ние определено сме задали правилния въпрос за Уест Пойнт — каза тя.

— Очевидно. — Обадих се в Джордън Фийлд и се свързах с Грейс Диксън. — Грейс, току-що ми намекнаха, че от школата по психооперации са тръгнали хора към вас, за да вземат обратно вещите на капитан Камбъл и съм сигурен, че това включва и нейния компютър.

— Зная. Те вече са тук.

— По дяволите.

— Няма проблеми. След като говорих с теб, аз копирах всичко на дискета. — Тя добави: — В момента вземат компютъра, но не мисля, че някой ще улучи паролата и ще се стигне до тия файлове.

— Добра работа, Грейс. — Попитах я: — Какви са паролите?

— Те са три: една за личните писма, една за списъка на приятелите й, техните адреси и телефонни имена и една за дневника й. — Тя продължи: — Паролата за писмата е „Палавите“, за адресите и телефонните номера на приятелчетата е използвала думите „Приятелите на татко“, а паролата за дневника й е „Троянски кон“.

— Добре… дръж здраво тази дискета.

— Тя е до сърцето ми.

— Добре. Спи с нея тази нощ. Ще поговорим по-късно. — Аз затворих, обадих се във Фолс Чърч и се свързах с Карл. Казах му: — Дочувам, че въпросите ми относно Уест Пойнт са ядосали, разтревожили или изплашили някои хора.

— Кой ти каза това?

— Въпросът е: „Какво намери?“

— Нищо.

Казах му:

— Това е важно.

— Правя всичко възможно.

— Кажи ми какво си направил.

— Господин Бренер, аз не се отчитам пред вас.

— Правилно. Но те бях помолил да използваш източниците си и да ми доставиш малко информация.

— Ще ти се обадя, когато имам нещо.

Синтия побутна една бележка към мен, на която пишеше: „Подслушват?“ Аз кимнах. Карл съвсем определено звучеше странно. Попитах го:

— Свързаха ли се с теб, Карл?

След няколко секунди той каза:

— Всички врати се затръшват пред мен. Продължи по случая без тази информация. Увериха ме, че не ти трябва.

— Добре. Благодаря за това, че се опита.

— Ще те видя тук утре или вдругиден.

— Добре. Щом не си зает с молбата ми, може би ще можеш да уредиш тридесет дена отпуск за мен и госпожа Сънхил и потвърден билет за самолет до място по мой избор.

— Нищо повече не би харесало на Пентагона.

— И изкарай онова шибано мъмрене от досието ми.

Затворих телефона.

Синтия каза:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Струва ми се, че сме отворили кутията на Пандора, извадили сме канче червеи и сме ги хвърлили в гнездо на стършели.

— Я го повтори.

Но аз не го повторих, а казах:

— Отрязаха ни. — Помислих малко и после продължих: — Но мисля, че ще можем да се оправим и сами.

— Предполагам, ме нямаме друг избор. Но все пак ми се иска да узная за Уест Пойнт.

— Карл ни увери, че не е важно за случая.

Синтия помълча малко, а после каза:

— Карл ме разочарова. Никога не съм мислила, че ще се уплаши от подобно разследване.

— Аз също.

Говорихме в продължение на няколко минути, като се мъчехме да измислим къде да отидем, за да научим нещо по въпроса за Уест Пойнт. Погледнах часовника си.

— Хайде да отидем в Бетъни Хил.

Изправихме се, за да тръгнем, но на вратата се почука и специалист Бейкър влезе с лист хартия в ръка. Тя седна на бюрото ми и погледна листа.

Казах й саркастично:

— Заповядайте, седнете, Бейкър.

Тя повдигна поглед към нас и каза с уверен глас:

— Всъщност аз съм подофицер Кифер от ЦСО. Тук съм от около два месеца по тайна задача, поставена ми от полковник Хелман. Разследвам случаи на злоупотреба в отдела за транспортно осигуряване — дребна работа, няма нищо общо с полковник Кент или нещо такова. Полковник Хелман ми нареди да получа назначение като ваш канцеларчик. — Тя ни погледна. — И аз го получих.

Синтия каза:

— Сериозно ли говорите? Шпионирали сте ни за полковник Хелман?

— Не съм ви шпионирала, просто помагах. Това винаги се прави.

Отвърнах:

— Вярно е, но все пак съм вбесен.

Специалист Бейкър, още подофицер Кифер каза:

— Не ви обвинявам, но този случай е взривоопасен и полковник Хелман беше загрижен.

— Полковник Хелман ни изигра номер — казах аз.

Тя не отвърна на това, но каза:

— През двата месеца, в които съм тук, чух за тези слухове за полковник Кент и капитан Камбъл, за които ви казах. Всичко това е истина, но аз не съм го записвала в докладите си, защото не обичам да правя това на хората. Не съм видяла нито един случай, в който той да е пренебрегнал задълженията си, а и всичко, с което разполагах, бяха клюки. Но сега предполагам всичко има значение.

Синтия отвърна:

— Има значение, но може би е доказателство само за глупостта му.

Госпожа Кифер сви рамене. Тя ми подаде лист хартия и каза:

— Обадиха ми се от Фолс Чърч преди няколко минути и ми наредиха да разкрия самоличността си пред вас и да стоя до факса. Ето какво пристигна.

Погледнах към факса, който беше адресиран за мен и Синтия чрез Кифер. Прочетох на глас:

Относно запитването за Уест Пойнт, както беше казано по телефона, всички досиета са запечатани или изчезнали, всички устни запитвания посрещнати с мълчание. Телефонирах, обаче, на пенсиониран човек от ЦСО, който беше изпратен там по време на въпросния период. Този човек говори с мен при условие за анонимност и ме информира за следното:

По време на лятото между първата и втората година на кадет Камбъл в Уест Пойнт, тя е била хоспитализирана в частна клиника за две седмици. Официалната версия е била, че е претърпяла злополука при тренировка във военния лагер в Камп Бакнър по време на нощни занятия. Моят източник казва, че генерал Камбъл е долетял от Германия в деня след „злополуката“. Ето я и историята, така както източникът ми я е събрал от слухове: През август, по време на обучение, кадетите са били включени в нощни патрули в гората и случайно или нарочно кадет Камбъл е била отделена от голямата група и се озовава с пет или шест мъже-кадети, или от Осемдесет и шести въздушен отряд, които също са участвали в обучението. Били са с маскировъчна боя по лицето, било е тъмно и така нататък. Тези мъже са хванали кадет Камбъл, съблекли я и я завързали за колчета за палатки, а после всички я изнасилили. Това, което се е случило по-късно, не е много ясно, но вероятно са я заплашили да не съобщава за изнасилването, после са я развързали и избягали. До сутринта, когато се появила в района на лагера, раздърпана и истерична, тя е била смятана за изчезнала. Първо е била закарана във военната болница Келер и лекувана за дребни порязвания и ожулвания, изтощение и така нататък. Медицинското изследване не посочва сексуално насилие. Генерал Камбъл пристигнал и тя е била преместена в частна клиника. Никой не е бил обвинен, никакви действия не са били предприети, случаят е бил потулен за доброто на академията и кадет Камбъл се явила на занятия през септември. Носят се слухове, че генералът е оказал натиск върху дъщеря си да не повдига въпроса — вероятно и на него е бил оказан натиск от по-високо. Така че, това е. Унищожете това съобщение, а също и сведението за факса. Късмет.

Хелман.

Предадох факса на Синтия и тя каза:

— Вече всичко започва да става ясно, нали?

Кимнах.

Кифер ме попита:

— Знаете ли кой я е убил?

Отвърнах:

— Не, но мисля, че вече знаем защо е била там на полигона.

Синтия сложи съобщението на Карл в машината за унищожаване на документи и каза на Кифер:

— Значи вие искахте да станете детектив?

Кифер изглеждаше малко притеснена, но отвърна:

— Специалист Бейкър искаше да бъде детектив.

Синтия каза:

— Специалист Бейкър може да си остане канцеларчик засега. Нямаме нужда от друг детектив.

— Да, госпожо — отвърна Кифер, връщайки се в измислената си роля и чин. — Но ще държа очите и ушите си отворени.

— Правете го.

Казах на Бейкър:

— Кажете на полковник Кент, че господин Бренер иска полковник Мур да бъде задържан в границите на поделението и да бъде на негово разположение до следващо нареждане.

— Да, сър.

Синтия и аз излязохме от канцеларията, минахме през задния вход към паркинга, без да бъдем причакани от репортерите. Казах:

— Сега е мой ред да карам.

Намерих ключовете си и се качихме в моя Шевролет. Докато карах към Бетъни Хил, казах:

— Карл няма грешка.

Тя се усмихна.

— Въпреки че ни изигра такъв номер. Вярваш ли на това?

— Свързано е с територията, Синтия. Мислех си, че ми изглежда позната. Нещо не беше съвсем наред в нея.

— О, стига с тия глупости, Пол. Ти се хвана също толкова колкото и аз. Господи! Трябва да напусна тази работа.

— Какво ще кажеш за Панама?

Погледнах я и погледите ни се срещнаха.

Синтия каза:

— Подадох молба за постоянно назначение извън границите на Съединените щати, защото исках да отида надалеч от бъдещия си бивш съпруг.

— Добре измислено. — Смених темата. — Значи тази история в Уест Пойнт е силно експлозивна.

— Да. Не мога да повярвам, че един баща би участвал в такова замазване на следи… всъщност ако си помислиш… Искам да кажа има толкова напрежение в Уест Пойнт, откакто там започнаха да приемат жени. Това, което става там, е просто невероятно. А освен това генералът е трябвало да мисли за собствената си кариера, а може би е мислил и за кариерата и репутацията на дъщеря си. Но не й е направил услуга.

— Наистина не.

— Жените, които потискат сексуално насилие или които са заставени да го потиснат, обикновено заплащат за това по-късно.

— Или пък карат други хора да заплатят за него — изтъкнах аз.

— Точно така. Понякога и двете. — Тя добави: — Това, което се е случило на шести полигон, е било възстановяване на изнасилването в Уест Пойнт, нали?

— Страхувам се, че е било така.

— Само че този път някой я е убил.

— Вярно.

— Баща й?

— Нека да получим последната информация, която ни трябва, за да възстановим цялото престъпление, от начало до край.

Тя помълча за момент и после ме попита:

— Знаеш ли кой я е убил?

— Зная кой не я е убил.

— Не ставай загадъчен, Пол.

— Подозираш ли някого?

— Няколко души.

— Изгради теория за всеки от тях и довечера ще ги подложим на съд в хотела.

— Звучи добре. Надявам се, че сутринта ще можем да обесим някого.