Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (21)

Глава двадесет и първа

Бетъни Хил е Шейкър Хайтс за Форт Хадли, макар и доста по-малък и не така лъскав. Има около тридесет солидни тухлени къщи в колониален стил, разположени на площ от около шестдесет акра, залесена с дъб, бреза, клен и други високи дървета, а по-ниските южни борове многозначително липсват. Всички къщи датират от 20-те и 30-те, когато офицерите са били джентълмени, от които се е очаквало да живеят на територията на гарнизона и когато не са били толкова много.

Времената се промениха и броят на офицерите надхвърли нуждите на армията и нейните възможности да осигури на всеки къща, кон и личен прислужник. Но най-висшите в гарнизона все още получават къщите на хълма, ако ги искат, и полковник Фаулър вероятно е почувствал, че да се живее в гарнизона е по-разумно. Госпожа Фаулър, може би, също е предпочела Форт Хадли. Не че Мидлънд е бастион на старото южняшко отношение към чернокожите, не е, тъй като е бил под прякото влияние на Форта в продължение на десетилетия. Но Бетъни Хил, понякога наричан полковнишко гето, беше вероятно по-удобно място от гледна точка социални контакти в сравнение с подобен квартал в града. Единственият недостатък на Бетъни Хил беше близостта с полигоните, първи полигон се намира на около пет мили на юг от хълма. Предполагам, че по време на нощни учения, когато вятърът духа от юг, стрелбата би могла да се чуе. Но за някои от старите пехотинци това може би звучеше успокояващо като приспивна песен.

Синтия беше облечена в зелена копринена блуза и светлокафява пола, и вероятно чисто бельо.

— Изглеждаш много добре тази сутрин.

— Благодаря. Колко време ще трябва да гледам този син костюм?

— Мисли за него като за униформата тази седмица. — Добавих: — Гримът ти не е прикрил тъмните кръгове под очите ти, които са зачервени и подпухнали.

— Ще изглеждам чудесно, след като се наспя. А ти се нуждаеш от по-късен рожден ден.

— Нещо сърдита ли си тази сутрин?

— Да. Извинявай. — Тя сложи ръката си на коляното ми. — Това не са най-добрите обстоятелства, при които бихме могли да започнем отначало.

— Не са. Но бяхме много близо до това.

Намерих къщата, доста голяма тухлена постройка със стандартна зелена врата, зелени первази и зелени капаци на прозорците. На алеята бяха паркирани един Форд комби и джип Чероки. Американските коли не бяха задължителни за висшите офицери, но пък не беше зле да имаш такава.

Паркирахме на улицата, излязохме от Мустанга на Синтия и тръгнахме по главната алея. На хълма беше все още прохладно в 07.00, но слънцето се накланяше под остър ъгъл под дърветата и като че ли щеше да бъде един от тези горещи дни.

Казах на Синтия:

— Полковници, които са били дълго време на достатъчно висок пост, за да станат генерали, като полковниците Кент и Фаулър, са изключително чувствителни на тема проблеми, спъващи кариерата им.

Синтия отвърна:

— Всеки проблем е една възможност.

Казах:

— Понякога всеки проблем си е проблем. Кент, например, е свършен.

Беше точно 07.00 часа и аз почуках на зелената врата.

Привлекателна чернокожа жена, облечена в хубава синьо-зелена лятна рокля отвори вратата и се усмихна принудено. Преди да успея да представя Синтия и мен, както беше прието, тя каза:

— О… Госпожа Сънхил и господин Бренер, нали така?

— Да, госпожо.

Щях да й простя за това, че беше споменала по-младия и очевидно по-нисш подофицер първо. Цивилните, дори когато са жени на полковници, можеха да се объркат, а и да бъдем честни, чинът при подофицерите прилича на девствеността сред проститутките, няма го. Стояхме там неловко за момент, после тя ни въведе вътре и ни придружи по централния коридор.

Синтия й каза:

— Красива къща.

Тя отвърна:

— Благодаря.

Синтия я попита:

— Познавахте ли капитан Камбъл добре?

— О… не… не добре.

Това беше малко странен отговор. Искам да кажа, как е възможно съпругата на адютанта на генерал Камбъл да не познава дъщеря му? Явно госпожа Фаулър беше разсеяна и забравяше някои дребни социални любезности, които трябваше да бъдат като втора природа за една жена на полковник. Попитах я:

— Виждали ли сте госпожа Камбъл след трагедията?

— Госпожа Камбъл? Не… бях… прекалено разстроена.

Не толкова колкото майката, на жертвата, обаче, а това беше посещение от учтивост за изказване на съболезнования, което вече би трябвало да бъде направено.

Тъкмо щях да й задам друг въпрос, и ние стигнахме целта си, оградена веранда в задната част на къщата, където полковник Фаулър говореше по телефона. Вече беше облечен в зелената си униформа, ризата му беше закопчана, а вратовръзката му вързана, макар че сакото му беше поставено върху един стол. Махна ни да седнем в два плетени стола срещу него, до една малка масичка и ние седнахме.

Армията беше вероятно последният американски бастион на точно и ясно определените обществени правила, чинове, задължения и любезности, които се считат за задължителни, и в случай, че се нуждаете от напътствия, съществува цяла книга от шестстотин страници, предназначена за офицери, в която се обяснява какъв е животът ви и какъв трябва да бъде. Така че когато нещата изглеждат малко не наред, започваш да се чудиш.

Госпожа Фаулър се извини и изчезна. Полковник Фаулър слушаше по телефона и после каза:

— Разбирам, сър. Ще им кажа.

Той затвори и ни погледна.

— Добро утро.

— Добро утро, полковник.

— Кафе?

— Да, моля.

Той наля две чаши кафе и ни посочи захарта. Започна без предисловия:

— В армията съм се сблъсквал със съвсем малко случаи на дискриминация и мога от името на другите малцинства да кажа, че армията наистина е място, където расата и религията не са фактор при повишенията или в други области на военния живот. Може би сред редниците и сержантите съществуват расови проблеми, но няма системна расова дискриминация.

Не знаех накъде клонеше, затова си сложих захар в кафето.

Полковник Фаулър погледна към Синтия.

— Сблъсквали ли сте се с някакъв вид дискриминация въз основа на пола си?

Синтия се поколеба и после отвърна:

— Може би… да, в няколко случая.

— Били ли сте някога обект на нападки поради пола ви?

— Да.

— Били ли сте обект на слухове, инсинуации или лъжи?

— Може би… за един път съм сигурна.

Полковник Фаулър кимна.

— Следователно вие разбирате, че аз като черен мъж съм имал по-малко проблеми, отколкото вие като бяла жена.

Синтия отвърна:

— Зная, че армията по-лесно приема мъжете, отколкото жените. Но така е и в останалите сфери на живота. Какъв е смисълът на всичко това, полковник?

— Смисълът, госпожа Сънхил, е в това, че капитан Ан Камбъл имаше много трудности тук, в Хадли. Ако тя беше син на генерала, например, и се беше била в Залива, Панама или Гренада, тя щеше да бъде идеализирана от войската, както се знае от историята за много синове на големи военачалници. Вместо това, наоколо се шири слухът, че тя се е чукала с всеки в гарнизона. Извинете езика ми.

Аз се намесих:

— А ако капитан Камбъл е бил син на генерала и се е върнал покрит със слава, и се е чукал с всички жени в гарнизона, то тогава нямаше да му се налага да си плаща пиенето в офицерския бар.

Полковник Фаулър ме погледна.

— Точно така. Имаме този странен двойствен стандарт за жените и мъжете, който не бихме търпели, ако беше расов. Така че, ако имате някаква потвърдена информация, отнасяща се до сексуалното поведение на капитан Камбъл, бих желал да я чуя, без да ме интересува дали е истина или не.

Отвърнах:

— Нямам правото да разкривам източниците си на този етап. Моят интерес към сексуалното поведение на капитан Камбъл се ограничава единствено до това как и дали е свързано с нейното убийство. Аз не проявявам нездрав интерес към половия й живот, като към допълнителна пикантна информация относно изнасилването и удушаването й на полигона.

В действителност, разбира се, тя не беше изнасилена, но нямах намерение да раздавам безплатно сведения от аутопсията.

Полковник Фаулър каза:

— Убеден съм, че това е така, господин Бренер, и не исках да подлагам на съмнение професионалната ви етика. Но би било по-добре да държите тези неща само за себе си и да не позволявате разследването ви да се превърне в лов на вещици.

— Вижте, полковник, оценявам покрусата ви и покрусата на семейството на мъртвата. Но ние не говорим за слухове и инсинуации, така както вие предположихте. Говорим за потвърдени факти, които имаме. Ан Камбъл не само че е водила активен полов живот, което като се има предвид положението й в тази мъжка армия, не е само лично нейна работа, но е водила потенциално опасен полов живот. Можем да спорим за двойните стандарти цяла сутрин, но когато чуя, че една генералска дъщеря е преспала с половината женени старши офицери в гарнизона, аз си мисля за заподозрени, а не за сензационни заглавия във вестниците. В моя ум на детектив това не събужда асоциации с думите „проститутка“ или „курва“, а с думите „изнудване“ и „мотив“. Разбирате ли ме, сър?

Полковник Фаулър вероятно ме разбираше, защото кимаше, или пък може би се съгласяваше с някоя мисъл в главата си. Той ми каза:

— Ако арестувате някого, мога ли да разчитам на вашето обещание, че в доклада ви ще се появи минимално количество от тази информация?

Почти ми се искаше да му кажа за скрития склад за сексуални наслади на Ан Камбъл и как вече съм се изложил на риск, за да намаля до минимум вредата. Казах:

— Веществените доказателства от къщата на Ан Камбъл биха могли и трябваше да бъдат показани на шефа на полицията Ярдли, но госпожа Сънхил и аз взехме предпазни мерки и ги преместихме, за да сме сигурни, че нищо от дома на една неомъжена, привлекателна жена офицер, което би могло да се окаже неудобно за семейството й или за армията, няма да послужи за обществено развлечение. Действията говорят по-ясно от думите и това е единственото обещание, което бих могъл да ви дам.

Той отново кимна и каза доста неочаквано:

— Много съм доволен от вас. Направих проучване и за двама ви, вие идвате с най-добри препоръки. За нас е чест, че сте изпратени да работите по този случай.

Вдигнах краката си, защото глупостите се натрупаха много високо, но отвърнах:

— Много любезно от ваша страна, че го казвате.

Той ни наля още кафе и каза:

— Значи имате главен заподозрян, полковник Мур?

— Точно така.

— Защо е заподозрян той?

— Защото — отвърнах аз — има доказателства, че е бил на местопрестъплението.

— Ясно… но няма доказателства, че наистина я е убил?

— Не. Възможно е да е бил там преди или след времето на убийството.

— Но нямате доказателства, че някой друг е бил там?

— Никакви окончателни доказателства.

— Тогава той не става ли най-вероятният заподозрян?

— Да, засега.

— Ако не направи самопризнание, ще го обвините ли?

— В такива случаи имам право само да препоръчвам. Окончателното решение по отношение на обвинението без съмнение ще бъде взето във Вашингтон.

— Струва ми се, че вашият доклад и препоръка ще бъдат решаващият фактор.

— Би трябвало да бъде единственият фактор, като се има предвид, че никой друг няма ключ за това, което се е случило. — Добавих: — Трябва да ви кажа, сър, че слуховете, свързващи Ан Камбъл с определени офицери от гарнизона, може да включват хора като главния прокурор и други, които може да не са толкова обективни и безпристрастни колкото трябва да бъдат в този случай. Не ми е приятно, че сея семената на недоверието, но просто ви информирам за това, което чух.

— Чухте от кого?

— Не мога да кажа. Но източникът е сигурен и предполагам знаете колко широко разпространен е този проблем. Не мисля, че вие сам бихте могли да очистите къщата си тук, полковник. Метлата ви е мръсна. Но може би госпожа Сънхил и аз бихме могли.

Той кимна.

— Точно по този въпрос говорех с генерал Камбъл, когато пристигнахте. Има ново развитие на нещата.

О-хо. Не обичам новите развития.

— Да?

— Министерството на правосъдието, след среща с вашия началник, полковник Хелман, главния военен прокурор и други заинтересовани страни е решило да възложи случая на ФБР.

По дяволите. Казах на полковник Фаулър:

— Е, тогава контролът върху евентуалните разкрития излиза извън моите ръце. Вие и всеки друг, който носи зелена униформа, би трябвало да знае това.

— Да. Някои хора са разтревожени. Не всеки в Пентагона знае колко необходим е този контрол, така че те са се подчинили на тези заповеди без достатъчна съпротива. Но са постигнали компромис.

Нито Синтия, нито аз си направихме труда да попитаме какъв е той, но полковник Фаулър ни информира:

— Вие двамата трябва да останете и да работите по случая до утре по обяд. Ако дотогава не сте арестували някого и не сте направили препоръка към прокуратурата, вие ще бъдете освободени от задълженията си на следователи. Трябва, обаче, да останете на разположение на ФБР за консултации.

— Разбирам.

— В момента в Атланта се сформира отряд със специално назначение от хора на ФБР, представители от канцеларията на главния военен прокурор, на главния военен съдия и старши офицери от вашия ЦСО във Фолс Чърч.

— Е, надявам се, че нещастниците ще трябва да отседнат в хотела за офицери.

Полковник Фаулър се усмихна принудено.

— Разбира се, ние не искаме това и предполагам, че вие също не го искате. Но ако си помислите, то беше неизбежно.

Синтия каза:

— Полковник, не всеки ден стават убийства на капитани от армията, но това прилича повече на пропорционално участие на всички отдели, отколкото на полицейска акция.

— Този въпрос беше повдигнат. Основното обаче беше, че тя е била жена, била е изнасилена, и е била дъщеря на генерал Камбъл. — Той добави: — Справедливостта е еднаква за всички, но за някои тя е повече.

Казах:

— Разбирам, че вие нямате нищо общо с това решение, полковник, но трябва да го обсъдите с генерал Камбъл и да се опитате да го предотвратите или поне да го модифицирате.

— Направих го. Така получихме компромиса. От 23.00 часа снощи вие и госпожа Сънхил бяхте освободени. Генерал Камбъл и полковник Хелман ви издействаха малка отсрочка. Мислеха, че сте много близо до извършването на арест. Така че, може би, ако имате достатъчно доказателства и силни подозрения по отношение на полковник Мур, е по-добре да го арестувате. Имате разрешението ни да го направите, ако мислите, че се нуждаете от него.

Помислих си за момент. Като че ли полковник Мур беше най-предпочитания кандидат за изкупителна жертва. И защо не? Като се оставят настрана доказателствата, той беше един смахнат, който тайно вършеше странна работа, униформата му беше раздърпана и, според Кент, генерал Камбъл не одобряваше връзките му с Ан Камбъл. Той нямаше някакви значителни отличия или медали и не беше популярен сред офицерите. Дори и един ефрейтор от военната полиция нямаше търпение да го натопи. Този тип се беше отправил към въжето с нос заровен в книга с писания на Ницше. Казах на полковник Фаулър:

— Добре, щом имам около тридесет часа, ще продължа разследването.

Фаулър изглеждаше малко разочарован. Той попита:

— Какво ви пречи да действате според доказателствата, които имате?

— Не са достатъчни, полковник.

— Изглеждат достатъчно.

— Полковник Кент ли ви каза това?

— Да… а и вие посочихте, че резултатите от лабораторните изследвания поставят полковник Мур на мястото на престъплението.

— Правилно. Но съществува въпросът за време, мотив и накрая за самото действие. Имам основателни причини да смятам, че полковник Мур е бил някак си замесен в това, което се случило там, но не мога да кажа, че е действал сам, нито пък, че е действал злоумишлено, и дали изобщо би могъл да бъде обвинен в убийство. Чувствам, че трябва да довърша случая срещу него, а не просто да го арестувам и да стоваря случая на съда.

— Разбирам. Мислите ли, че той ще направи самопризнание?

— Човек никога не научава, докато не попита.

— Кога ще го попитате?

— Обикновено питам когато и аз, и заподозреният сме готови за подобен разговор. В този случай може да почакам до изтичането на времето.

— Добре, Имате ли нужда от съдействието на местния ЦСО?

— Бях уведомен, че майор Бауз също е бил любовник на мъртвата.

— Това са слухове.

— Правилно. Но ако аз — не, полковник, ако вие го попитате в името на офицерската му чест, той вероятно ще ви каже истината. Във всеки случай, тъй като може никога да не узнаем със сигурност, и тъй като това стана известно, той трябва да се самоотстрани от този случай. А и аз не искам да работя с хората, които са под негово командване.

— Разбирам това, господин Бренер, но едно недоказано обвинение — дори и самопризнание за сексуална връзка с жертвата, не отстранява автоматично майор Бауз от разследването.

— А аз мисля, че го прави. Освен това мисля, че то го поставя във втория или третия списък заподозрени, докато не чуя алибито му или липсата на такова. И щом сме на този въпрос полковник, мога ли да започна разговора си с вас, ако сте свършили.

Полковник Фаулър си наля още една чаша кафе с нетрепваща ръка. Сега слънцето се беше вдигнало по-нависоко и оградената веранда беше малко по-тъмна. Стомахът ми къркореше от кафе и почти нищо друго, а умът ми не беше толкова остър колкото трябваше да бъде. Погледнах към Синтия и си помислих, че изглежда по-добре, отколкото аз се чувствах, но този краен срок, който изтичаше утре по пладне, означаваше, че трябва да се избира между сън, секс, храна и работа. План Б.

Полковник Фаулър попита:

— Да ви предложа ли закуска?

— Не, благодаря ви, полковник.

Той ме погледна и каза:

— Питайте.

Започнах:

— Имахте ли сексуални отношения с Ан Камбъл?

— Не.

— Познавате ли някой, който е имал?

— Полковник Кент ви е казал за себе си. Няма да ви споменавам други имена, защото това би означавало да ги поставя в списъка на заподозрените.

— Добре, тогава да пристъпим направо към списъка — знаете ли за някой, който би могъл да има мотив за убийството й.

— Не, не зная.

— Знаехте ли, че помощникът на генерал Камбъл, лейтенант Елби, е бил увлечен по нея?

— Да, знаех. Нито е толкова необичайно, нито пък неразумно от негова страна да обръща внимание на дъщерята на командващия си офицер. И двамата бяха неженени, привлекателни и офицери. Често от подобни ситуации произлизат бракове. — Полковник Фаулър добави: — Уважавам младия мъж за куража му.

— Амин. А тя отвръщаше ли на вниманието му?

Полковник Фаулър помисли за малко и после отвърна:

— Тя никога не отвръщаше на вниманието на който и да е. Тя беше инициаторът на цялото внимание и го прекратяваше, когато тя пожелаеше.

— Това е доста изненадващо твърдение от ваша страна, полковник.

— О, хайде, господин Бренер, вие знаете за всичко това вече. За да се опитвам да защитавам репутацията й пред вас двамата. Жената беше… Господи, бих желал да намеря подходящата дума… нещо повече от прелъстителка, не кокетка — тя даваше — не обикновена проститутка… — Той погледна към Синтия — Подскажете ми вярната дума.

Синтия отвърна:

— Мисля, че нямаме точна дума за това, което тя е била, освен може би отмъстител.

— Отмъстител?

Синтия каза:

— Тя не е била жертва на слухове, както в началото се опитахте да внушите, не е била и лека жена в традиционния смисъл на думата, не е била и нимфоманка от клинична гледна точка. В действителност тя е използвала чара си и тялото си, за да търси отмъщение, полковник, и вие го знаете.

Полковник Фаулър не изглеждаше доволен от тази оценка. Подозирах, че полковник Кент му беше дал само внимателно подбрана информация за това, което ни беше казал, и е пропуснал да включи факта, че сексуалното поведение на Ан Камбъл е имало специална цел и че тази цел е била татенцето да заприлича на глупак. Полковник Фаулър каза на Синтия:

— Тя наистина мразеше армията.

Синтия отвърна:

— Тя е мразела баща си.

За първи път Фаулър изглеждаше неуверен. Той беше хладнокръвен и неговата броня беше изпитана многократно, а също и сабята му, но Синтия просто го уведоми, че гърбът му не беше прикрит. Фаулър каза:

— Генералът наистина обичаше дъщеря си. Моля повярвайте на това. Но тя беше развила необоснована и маниакална омраза към него. Всъщност говорих с един външен психолог за това и макар че той не можеше да анализира движещата сила от разстояние, той предположи, че дъщерята може би страда от трудно определимо разстройство на личността.

Синтия отбеляза:

— Според това, което чух досега, не изглежда толкова трудно определимо.

— Е, кой може да знае какво искат да кажат тези хора. Не можах да разбера всичко, което той каза, но се заключаваше в това, че децата на властни мъже, които се опитват да вървят по стъпките на бащите си, се затормозват, след това минават през период на съмнение в собствената си значимост и накрая, за да защитят своето его, те намират нещо, което могат да вършат добре, нещо много различно от света на бащите си, където те няма да бъдат в пряко съревнование с него, нещо, което обществото счита за важно. Така, според този психиатър, много от тях стават социални работници или учители, дори медицински сестри или някои други подобни професии. — Полковник Фаулър добави: — Включително психология.

Аз отбелязах:

— Воденето на психологическа война трудно би могло да се определи като социална професия.

— Да, и тук тези анализи се отклоняват от нормите. Този психолог ми каза, че когато синът или дъщерята остане в света на бащата, то е често, защото той желае да навреди на бащата. Те не могат да се състезават, не могат или не искат да започнат самостоятелен живот, така че остават близо до източника на техния гняв и започват нещо като партизанска война, която варира от дребно дразнене до големи саботажи.

Той помисли за момент и после добави:

— Те правят това, защото това е единственият начин, по който могат да отмъстят — да, както вие казахте, госпожо Сънхил — да отмъстят за тези въображаеми несправедливости или каквото и да е там. Капитан Камбъл имаше уникалната възможност да прави това. Баща й не можеше да я уволни и тя си беше създала своя собствена база. Много дъщери и синове, които имат такива чувства към бащите си, според този психиатър, се отдават на разюздано поведение, пиянство, комар и други антисоциални действия, за които знаят, че злепоставят авторитетните фигури в нашето общество. Капитан Камбъл, може би в резултат от познанията й в областта на психологията, е била с една крачка по-напред и очевидно се е мъчила да съблазни мъжете, които заобикалят баща й.

Полковник Фаулър се облегна върху масата и ни каза:

— Надявам се вие разбирате, че поведението на Ан беше ирационално, и че то нямаше нищо общо с отношението на баща й към нея. Ние всички имаме въображаеми врагове и когато това е родител, тогава никаква родителска любов и грижи не могат да преодолеят гнева в съзнанието на детето. Това беше една много неуравновесена жена, която имаше нужда от помощ, а не я получаваше. В действителност този мръсник Мур наливаше масло в огъня на нейната омраза заради собствените си извратени цели. Мисля, че искаше да види докъде може да стигне и доколко можеше да контролира тази ситуация.

Никой не проговори в продължение на една цяла минута, а после Синтия запита:

— Защо генералът не е предприел някакви решителни действия? Нали той е човекът, който проведе акция на бронираните сили на реката Ефрат?

Полковник Фаулър отвърна:

— Това беше лесно. Но да се командва Ан Камбъл не беше толкова лесно. Всъщност генералът обмисляше такива действия преди около година. Но според професионалния съвет, който получих, ако генералът се беше намесил, чрез преместването на полковник Мур, например, или ако беше изпратил Ан на лечение, което той можеше да направи като неин командир, ситуацията би могла да стане по-лоша. Така че генералът се вслуша в този съвет и остави ситуацията да се движи по своя ход.

Аз отбелязах:

— Пък и не би се отразило добре върху кариерата на генерала да въздейства на Мур и дъщеря си с по-високия си чин и по този начин да признае, че проблемът наистина съществува.

Полковник Фаулър отвърна:

— Ситуацията беше много деликатна. Госпожа Камбъл… майката на Ан мислеше, че тя ще се оправи, ако Ан бъде оставена да излее ирационалния си гняв. Така че тя се противопоставяше. Но генералът беше решил да действа само преди една седмица. Но после… вече беше твърде късно.

— Как — попитах аз — беше решил да действа генералът?

Полковник Фаулър помисли за момент и после отвърна:

— Не зная дали това, което допълнително бих могъл да ви кажа, би имало връзка със случая.

— Кажете ми, а аз ще реша.

— Ами… добре тогава. Преди няколко дни генералът постави ултиматум на дъщеря си. Даде й няколко възможности. Първата беше да подаде оставка. Втората да прекрати дейността си в школата и да се съгласи на някакво лечение по избор на генерала — в болница или не. Третата — генералът я информира, че ако отхвърли тези възможности, той ще накара главния прокурор да разследва поведението й и да изложи обвиненията си пред военния съд.

Кимнах. Чувствах, че този ултиматум, ако наистина имаше такъв, някак си беше ускорил това, което се е случило на шести полигон. Попитах полковник Фаулър:

— Как реагира тя на този ултиматум?

— Каза на баща си, че ще му даде отговор след два дни. Но не го направи. Беше убита.

— Може би това е бил нейният отговор, полковник?

Полковник Фаулър погледна малко стреснато.

— Какво искате да кажете с това?

— Помислете си, полковник.

— Искате да кажете, че е накарала полковник Мур да й помага в някакво странно самоубийство?

— Може би. — Попитах го: — А няма ли някакъв конкретен инцидент от миналото й, който би обяснил гнева на капитан Камбъл към баща й?

— Като какво например?

— Например като… чувство за съперник — майка, дъщеря, нещо такова.

Полковник Фаулър ме погледна внимателно за момент, като че ли бях на стъпка от това да пресека линията между разследване на убийство и непростимо нарушение на правилата за поведение и етика. Отговори ми хладно:

— Не зная накъде биете, господин Бренер, и ви предлагам дори да не се опитвате да ми обяснявате.

— Да, сър.

— Това всичко ли е?

— Боя се, че не е. Става дори още по-заплетено, полковник. Вие казвате, че не сте имали сексуални връзки с мъртвата. Защо не?

— Какво искате да кажете с това „защо не“?

— Искам да кажа защо не ви е предложила, и ако ви е предложила, вие отказахте ли й?

Погледът на полковник Фаулър се стрелна към вратата за момент, като че ли да се убеди, че госпожа Фаулър не беше наблизо, за да чуе това. Той отвърна:

— Тя никога не ми предложи.

— Разбирам. Дали това е било, защото сте чернокож, или защото е знаела, че опитът й ще бъде безрезултатен.

— Аз… аз бих предпочел да мисля, че е… Тя е имала връзки с чернокожи офицери… не тук в Хадли, в миналото, така че не беше това. Така че, трябва да кажа, че знаеше… — Той се усмихна за първи път — тя знаеше, че не съм подкупен. — Той добави, отново с усмивка: — А може би ме е смятала за грозен.

Синтия каза:

— Но вие не сте, полковник, а дори и да бяхте, това не би имало значение за Ан Камбъл. Подозирам, че тя ви е предложила и вие сте я отблъснали от чувство за лоялност към съпругата ви, към командващия ви офицер или заради здравия си морал. В този момент вие сте се превърналия във втория враг на Ан Камбъл.

На Фаулър явно му беше дошло много и той каза:

— Никога в живота си не съм водил подобен разговор.

Отвърнах му:

— Вероятно никога не сте участвали в разследване на убийство.

— Не, не съм и ако вие извършите този арест, това разследване ще приключи.

— В действителност то ще продължи до и по време на военния съд. Аз не греша често, полковник, но когато мисля, че съм сгрешил, нямам нищо против да работя усилено, за да открия собствените си грешки.

— Поздравявам ви, господин Бренер. Може би все пак полковник Мур ще удовлетвори съмненията ви.

— Може би ще се опита, но той вероятно има своя версия за събитията. Обичам да зная версиите на всички, така че да мога да преценя по-добре качеството на глупостите, които ми надрънкват.

— Както желаете.

Синтия го попита:

— Имаше ли капитан Камбъл братя или сестри?

— Има брат.

— Какво можете да ни кажете за него?

— Живее на западния бряг. В някакво място с испанско име. Не мога да си го спомня.

— Не е ли военен?

— Не. Той е… пробвал е най-различни професии.

— Разбирам. Срещали ли сте го?

— Да. Идва си вкъщи за повечето празници.

— Струва ли ви се, че той страда от същите проблеми като сестра си?

— До известна степен… но той е решил да се отдели от семейството. Такъв е неговият начин да се справи с това. По време на войната в Персийския залив, например, когато някаква калифорнийска телевизионна компания се е опитала да го интервюира, не са могли да го открият никъде.

Синтия попита:

— Бихте ли го описали като отчужден от семейството си?

— Отчужден? Не… просто отдалечен. Когато си е вкъщи, те всички изглеждат щастливи да го видят и тъжни, когато си тръгва.

— А какви бяха взаимоотношенията между брат и сестра?

— Много добри, според това, което можех да видя. Ан Камбъл го приемаше много добре.

— По отношение на какво? На начина му на живот?

— Да. Джон Камбъл — така се казва той — е хомосексуалист.

— Разбирам. А генерал Камбъл приемаше ли това?

Фаулър помисли за момент и после каза:

— Мисля, че го приемаше. Джон Камбъл винаги е бил дискретен — никога не води мъже любовници вкъщи, облича се доста конвенционално и така нататък. Мисля, че ако генералът не беше зает с проблемите, които дъщеря му и нейните любовни авантюри му създаваха, би бил по-разочарован от сина си. Но в сравнение с Ан, Джон е един стабилен човек.

— Разбирам — каза Синтия. — Мислите ли, че генерал Камбъл може би е тласнал дъщеря си към една традиционно мъжка професия — имам предвид Уест Пойнт и армията — за да компенсира липсата на интерес у сина си към тези начинания?

— Това казват всички. Но като повечето неща в живота, не всичко е толкова лесно за обяснение. В действителност Ан беше много ентусиазиран кадет в Уест Пойнт. Тя искаше да бъде там и се справяше много добре. След като изслужи четирите задължителни години там, тя остана още. Така че, не, не мисля, че генералът я е тласнал или е упражнил натиск, или я е лишил от внимание като дете, ако тя е изразила липса на желание да отиде в Уест Пойнт. Това предположи и оня психиатър, но всъщност беше точно обратно. Ан Камбъл, доколкото си я спомням в гимназията, беше буйно момиче и мечтаеше за военна кариера. В действителност тя искаше да продължи традицията. Бащата на баща й също е бил професионален офицер.

Синтия помисли малко и после му припомни:

— Вие казахте, че тя е мразела армията.

— Да… казах това, но както вие изтъкнахте, тя всъщност мразеше баща си.

— Значи сте сгрешили, когато казахте това?

— Ами…

Винаги е добре по време на разпит да се изтъкне една лъжа, дори и да е малка. Това поставя заподозрения или свидетеля в положение на отбрана, там, където му е мястото. Полковник Фаулър се опита да поправи първоначалното си твърдение и каза на Синтия:

— В началото тя харесваше армията. Не мога да кажа със сигурност какво беше отношението й в последно време. Тя беше събрала прекалено много гняв и имаше и други мотиви за оставането си на служба.

— Мисля, че вече ми е ясно. — Тя го попита: — Можете ли да ни дадете някаква представа за взаимоотношенията между Ан Камбъл и майка й?

Полковник Фаулър обмисли това за момент и после отвърна:

— Имаха прилични взаимоотношения. Госпожа Камбъл, за разлика от това, което някои хора мислят, е силна жена, но тя е избрала да се подчинява на съпруга си по отношение на неговата кариера, различните му назначения из целия свят, включително и такива, където тя не би могла да го придружи, а също и да забавлява хора, които може и да не харесва много, и други такива неща. Използвам думата „избрала“, защото това е именно избор. Госпожа Камбъл е от старата школа и ако тя е поела ангажимент с един брак, тя или ще го изпълнява, или ще се откаже от брака, ако промени решението си. Тя няма да се оплаква, да мърмори и да се цупи като толкова много съвременни съпруги, които искат и агнето да е цяло, и вълкът да е сит.

Той погледна към Синтия и продължи:

— Не би поставила съпруга си в неудобно положение със своето поведение, би приела лошото заедно с доброто, би осъзнала собствената си значимост като съпруга и партньор и не би си намерила работа в града в някоя фирма за продажба на недвижимо имущество в жалък опит да демонстрира собствената си независимост. Тя не носи генералските звезди, но знае, че и той не би ги носил без нейната помощ, самоотдайност и лоялност през всичките тези години. Попитахте ме за взаимоотношенията между Ан и майка й, а аз ви разказах за взаимоотношенията между госпожа Камбъл и съпруга й, но вие можете сами да стигнете до отговора на въпроса си.

Кимнах:

— Да, мога. А опитвала ли се е Ан да промени поведението и философията на майка си?

— Мисля, че в началото се опита, но госпожа Камбъл ясно й каза да си гледа работата и да стои настрана от брака й.

Синтия отбеляза:

— Добър съвет, но това не обтегна ли взаимоотношенията им?

— Не съм много наясно с взаимоотношенията между майка и дъщеря. Аз произлизам от семейство с четири момчета и аз самият имам трима сина. Не мога да проумея жените като цяло и никога не съм наблюдавал взаимоотношения между майка и дъщеря отблизо. Но зная, че те двете никога не правеха заедно нищо, например да пазаруват, да играят тенис, да подготвят приеми. Но понякога обядваха двете, сами. Това достатъчно добре ли е за вас?

Синтия кимна, после попита:

— Госпожа Фаулър познаваше ли Ан Камбъл добре?

Полковник Фаулър отвърна:

— Сравнително добре. То е свързано с обществените задължения.

— И разбира се, госпожа Фаулър познава госпожа Камбъл добре, така че може би бих могла да поговоря с госпожа Фаулър за взаимоотношенията между съвременните дъщери и майки.

Полковник Фаулър се поколеба за миг и после отвърна:

— Госпожа Фаулър е много разстроена, както може би сте забелязали. Така че, освен ако не настоявате, ще трябва да ви кажа да изчакате няколко дни.

Синтия попита:

— А дали госпожа Фаулър ще бъде тук? Или може би е толкова разстроена, че ще отиде някъде, за да се успокои?

Полковник Фаулър погледна Синтия и отвърна:

— Като цивилен гражданин тя можа да идва и да си отива когато пожелае, ако разбирам правилно намека ви.

— Правилно ме разбирате, полковник. Не бих желала да й изпращам призовка. Бих желала да говоря с нея днес. А и както се оказва, не разполагам с няколко дни.

Полковник Фаулър си пое дълбоко дъх. Явно той не беше очаквал, че ще се държим така, и не беше свикнал с подобен натиск от страна на по-нискостоящи. Мисля, че фактът, че бяхме с цивилни дрехи му помагаше да се примири с всичко това и го възпираше да не ни изхвърли от къщата си. Поради тази причина хората от ЦСО често използват цивилни дрехи за по-неприятните задължения. Накрая Фаулър отвърна:

— Ще видя дали днес следобед ще се чувства готова за това.

— Благодаря ви — отвърна Синтия. — Може би е по-добре, ако тя говори с нас вместо с хората от ФБР.

Полковник Фаулър я разбра и кимна. Попитах го:

— За протокола, полковник, бихте ли ми казали как прекарахте нощта, когато капитан Камбъл е била убита?

Той се усмихна и каза:

— Мислех, че това е първият въпрос, който би трябвало да зададете. Ами, къде бях? Работих до около 19.00, после присъствах на прощално събиране, дадено от един офицер в грил залата на офицерския клуб. Извиних се рано и си бях вкъщи преди 22.00 часа. Имах малко канцеларска работа, направих няколко телефонни обаждания и в 23.00 госпожа Фаулър и аз се оттеглихме за сън.

Би било глупаво от моя страна да питам дали госпожа Фаулър би потвърдила това, така че го попитах:

— А не се ли случи нещо особено през нощта?

— Не.

— И кога се събудихте?

— В 06.00 часа.

— И после?

— После си взех душ, облякох се и бях на работа в около 07.30 часа. — Той добави: — Където би трябвало да съм сега.

— И вие се обадихте в дома на капитан Камбъл около 08.00 часа и оставихте съобщение на телефонния й секретар.

— Точно така. Генерал Камбъл ми се обади от дома си и ме помоли да направя това.

— Той не е искал да й се обади сам?

— Той беше ядосан и знаеше, че госпожа Камбъл е разочарована, така че ме помоли да се обадя.

— Разбирам. Обаче, по една случайност ние бяхме в дома й преди 08.00 и когато стигнахме там, съобщението вече беше записано.

Последва това, което би могло да се нарече минута мълчание и за частици от секундата полковник Фаулър трябваше да реши дали блъфирам, а аз не блъфирах, или той има някоя по-добра история. Той ме погледна в очите и каза:

— Тогава съм объркал времето. Може да е било по-рано. Кога бяхте в къщата?

— Ще трябва да проверя в бележките си. Мога ли да приема, че не сте й се обадили преди 07.00, за да й кажете, че е закъсняла за закуската си в 07.00?

— Това би било логично предположение, господин Бренер, макар че аз често съм й се обаждал преди такива ангажименти, за да й напомня за тях.

— Но в този случай вие казахте: „Ан, ти трябваше да се отбиеш в дома на генерала тази сутрин“. После казахте нещо за закуска, което беше последвано от: „Сега вероятно спиш“. Така че, ако тя се е освободила от наряд, да кажем в 07.00 и вие сте й се обадили в, да кажем 07.30 часа, тя надали вече ще се е прибрала вкъщи, да не говорим за спане.

— Това е вярно… предполагам, че нещо съм се объркал. Може би съм забравил, че е била наряд и съм имал предвид, че още не се е събудила.

— Но във вашето съобщение вие споменавате за наряд. Цялото изречение беше: „Ти трябваше да спреш в дома на генерала тази сутрин, след като се освободи от наряд.“

— Казал ли съм това?

— Да.

— Ами тогава го обяснете с грешка в часовете. Може да съм се обадил още в 07.30. Зная, че се обадих веднага след като генералът ми се обади. Капитан Камбъл явно се е била съгласила да се срещне с родителите си в 07.00 часа, и макар че нормално тя би била освободена от офицера, който ще поеме дежурството от 07.00, не би било необичайно за нея да си тръгне по-рано и да остави дежурния по поделение до смяната. — Той добави: — Имате ли някакви проблеми с това, господин Бренер?

— Никакви проблеми. — Не за мен, но големи за теб. Попитах: — Като се има предвид, че капитан Камбъл и баща й не са били в добри отношения, защо е щяла да закусва с него?

— Ами, те вечеряха заедно от време на време. Казах ви, тя се срещаше с майка си доста често.

— Би ли могла тази среща на закуска да бъде с цел Ан Камбъл да даде отговора си на ултиматума на генерала?

Фаулър го обмисли за момент и после отвърна:

— Да, би могло.

— Намирате ли за странно, че само часове преди да е трябвало да отговори на този ултиматум, тя е била намерена мъртва? Мислите ли, че има някаква връзка?

— Не, мисля, че е съвпадение.

— Аз не вярвам в съвпадения. Нека да ви попитам това, полковник, имаше ли нещо друго, което генералът е искал от дъщеря си като част от този ултиматум.

— Като какво например?

— Ами, като имена. Имена на мъжете от гарнизона, с които тя е спала. Имаше ли намерение генерал Камбъл да прави чистка?

Полковник Фаулър помисли за това и после отвърна:

— Това е напълно възможно. Но Ан Камбъл не се интересуваше за това кой знае и би казала на баща си с удоволствие.

— Но женените офицери, с които тя е спала, са се интересували много и не биха били толкова доволни.

— Сигурен съм, че се интересуваха — отвърна Фаулър. — Но повечето от тях, ако не всички, осъзнаваха, че не могат да разчитат на нейната дискретност. Знаете, господин Бренер, че повечето женени мъже имат противоречиво отношение към любовните авантюри. — Той погледна към Синтия и продължи: — От една страна, се ужасяват да не бъдат открити от семействата им и съпругите им, или от някои приятели и началници. От друга страна, те са горди със своите подвизи и буквално се хвалят навсякъде за завоеванията си. Когато завоеванието е красивата дъщеря на техния началник, те не успяват да се удържат и се разплямпват навсякъде. Повярвайте ми, ние всички сме го правили!

Усмихнах се:

— Наистина, полковник. Но приказките са едно, а снимките, списъците и писмените декларации друго. Това, което имам предвид, е, че някак си, може би чрез самата Ан Камбъл, някои от любовниците й са научили, че на генерала му е дошло до гуша и иска от дъщеря си пълен отчет за нейните авантюри. Някой може би е решил, че е време да се отърве от доказателствата. Да се отърве от Ан Камбъл.

Фаулър кимна.

— Тази мисъл ми мина и на мен. В действителност никога не съм вярвал, че е била убита от напълно непознат. Но бихте ли ми обяснили защо някой, който би желал да я умълчи, би я убил по този начин и би привлякъл вниманието на другите към сексуалния характер на действието и на жертвата?

Добър въпрос. Отвърнах:

— Би могло да бъде параван, за да се прикрие характерът на действието. Извършителят е трябвало да я убие, но е прибавил изнасилването, за да обърка следствието. Имал съм два случая, в които съпрузите убиха съпругите си по този начин, за да заприличат на убийства, извършени от непознат човек.

Фаулър отбеляза:

— Това е от вашата област на компетентност, не в моята. Разбирам какво искате да кажете, но колко мъже биха убили една жена, просто за да я накарат да млъкне? Много по-малко риск има в това да застанеш пред военен съд, обвинен в неподобаващи за един офицер действия, отколкото да застанеш пред военен съд, обвинен в убийство.

— Съгласен съм, полковник, но ние сме рационални хора. В ирационалния свят един от основните мотиви за убийства е да се избегне унижението и срамът. Така се казва в ръководството.

— Е, пак ще кажа, това е във вашата област.

— Помислете си кой сред любовниците на Ан Камбъл би се решил да извърши убийство, за да избегне позор, развод, военен съд и уволнение.

— Господин Бренер, вашият основен заподозрян, полковник Мур, не е имал сексуални връзки с нея, според това, което съм чувал. Така че той не е имал някаква очевидна причина да я накара да млъкне. Но той би могъл да има много други причини да я изнасили и убие. Така че, вие би трябвало да се съсредоточите върху неговите мотиви, ако това е, което ви пречи да го арестувате.

— Можете да сте сигурен, че имам предвид и тази възможност, полковник. Обичам да организирам своите разследвания на убийства така, както командирите на пехотните и бронираните сили провеждат своите военни операции — многобройни възможности за настъпление — маневра, фалшиво нападение, главен удар, после пробив и обкръжение. — Добавих: — Огради ги и ги унищожи.

Той се усмихна кисело, както си знаех, че ще се усмихне и каза:

— Това е хубав начин да разпилеете силите си и да загубите инициативата. Тръгнете направо към жертвата, господин Бренер, а всички тия фантасмагории оставете за черната дъска в час по тактика.

— Може би сте прав, полковник. Случайно да сте видели началника на караула — сержант Сент Джон — когато отидохте на работа тази сутрин?

— Не. Всъщност по-късно чух, че един ефрейтор удържал Форта, така да се каже, когато първият офицер дошъл и около това се вдигна голям шум. Ефрейторът казал, че дежурният сержант тръгнал преди часове и така и не се върнал, и че той нямал представа къде е той или дежурният офицер. Но аз не знаех това, защото никой не ме уведоми. Майор Сандърс, офицер от щаба, взел решение да се обади във военната полиция и те го информирали, че дежурният офицер, Сент Джон, е задържан при тях, макар че не му казали защо. Аз научих за всичко това в около 09.00 часа и докладвах на генерал Камбъл, който ми нареди да проверя какво става.

— И на никой не му мина през ум да попита къде е изчезнала капитан Камбъл?

— Не… Сега като си помисля, всичко се връзва. Но тази сутрин просто ми се стори, че капитан Камбъл е тръгнала рано, оставила е дежурния сержант да отговаря за всичко, а той е оставил ефрейтора и се е възползвал от възможността да отиде някъде — може би вкъщи да проследи жена си. Не е необичайно някой да е на пост и да му хрумне, че жена му му изневерява, да се измъкне от дежурството си, за да направи проверка у дома си. Това е проблем в живота на военните.

— Да, имал съм две убийства и едно осакатяване, които са започнали по този начин.

— Значи разбирате. Ами, това е едно от нещата, които ми хрумнаха. Но това, което аз знаех, беше, че Сент Джон се е сблъскал с военната полиция и не се е върнал в щаба. Не продължих с разследването, защото беше ясно, че ранното заминаване на капитан Камбъл беше довело до неизпълнението на дълга от страна на Сент Джон, а и знаех, че нещата ще се изяснят. Последното нещо, което някой си помисли, беше, че арестът на Сент Джон има нещо общо с действителната последователност на събитията, която установихме по-късно.

Звучеше ми стабилно. Но разбира се, ако го притиснех, щеше да почне да издиша. Напомних му:

— Казахте, че предната вечер сте работили до късно в щаба.

— Да.

— Видяхте ли капитан Камбъл, когато се яви, за да поеме дежурството нея вечер?

— Не. Моята канцелария е на първия етаж, до тази на генерала. Дежурният офицер и дежурният сержант използват голямото помещение на машинописките на втория етаж. Те просто вземат дневника на караула и ако има някакви специални заповеди, ги получават от един офицер, после си избират някое бюро и се настаняват за през нощта. Обикновено не виждам дежурните офицери, когато се явяват за дежурство. — Той попита: — Това задоволява ли ви, господин Бренер?

— Приемливо е, сър. Не зная дали е задоволително, преди да съм го проверил и от друго място. Такава е работата ми, полковник, и не мога да я върша по друг начин.

— Сигурен съм, че имате някаква свобода на действие, господин Бренер.

— Съвсем малка. Няколко сантиметра наляво и няколко надясно повече от това и аз падам направо в устата на шефа си, полковник Хелман, който яде подофицери, които се страхуват да задават въпроси на старши офицери.

— Това истина ли е?

— Да, сър.

— Е, ще му кажа, че свършихте чудесна работа и не проявихте никакъв страх.

— Благодаря ви, полковник.

— Приятно ли ви е да вършите това?

— Беше ми приятно преди, но днес не е. Нито пък вчера.

— Значи има нещо общо между нас.

— Надявам се.

Поседяхме за минута. Кафето ми изстина, но това не ме интересуваше. Накрая го попитах:

— Полковник, бихте ли ни уредили среща с госпожа Камбъл?

— Ще направя всичко възможно.

Казах му:

— Ако тя е добра жена на военен, както я описвате, ще разбере, че е необходимо. — Добавих: — Ние бихме желали да видим също и генерал Камбъл днес.

— Ще го уредя. Къде мога да ви намеря.

— Страхувам се, че ще бъдем из целия гарнизон. Просто оставете съобщение в канцеларията на военната полиция. Къде мога да ви намеря?

— В генералния щаб на гарнизона.

— Приключени ли са приготовленията за погребението?

— Да. Тялото ще бъде в гарнизонната църква след вечерна проверка днес, а също и утре сутринта за тези, които искат да окажат последна почит. В 11.00 часа утре ще има служба в църквата, после тялото ще бъде закарано с процесия до Джордън Фийлд за церемонията, после ще бъде качено на борда на самолет и пренесено в Мичиган за погребение в семейната гробница на Камбъл.

— Разбирам. — Офицерите обикновено имат приложени в досиетата си завещания и често към тях бяха включени инструкции за погребението, така че попитах полковник Фаулър: — Това ли е желанието на мъртвата?

— Този въпрос свързан ли е с разследването на убийството?

— Предполагам, че датата на завещанието и датата на инструкциите за погребението биха могли да имат връзка с разследването.

— Завещанието и инструкциите бяха подновени седмица преди капитан Камбъл да замине за Залива, в което няма нищо необикновено. За ваша информация, тя е пожелала да бъде погребана в семейната гробница и единственият облагодетелстван от завещанието й е брат й Джон.

— Благодаря. Бяхте много отзивчив, полковник, и ние го оценяваме. — Въпреки опитите ви да ни хвърлите прах в очите.

Старшите офицерите сядат първи и стават първи, така че аз го чаках да осъзнае, че съм свършил и да стане, но вместо това той ме попита:

— Намерихте ли нещо в къщата й, което би навредило на нея или на някой друг в гарнизона?

Беше мой ред да си пестя думите, така че попитах:

— Какво например?

— Ами… дневник, снимки, писма, списък на завоеванията й. Знаете какво имам предвид.

Отвърнах:

— Моята леля, която е стара мома, би могла да прекара цяла седмица сама в къщата на Ан Камбъл и да не открие нещо, което не би одобрила, включително и музиката й. — Което беше вярно, защото леля Джийн, колкото и да обичаше да си пъха носа навсякъде, нямаше никакъв усет за пространство.

Полковник Фаулър се изправи и ние също се изправихме. Той ме информира:

— Тогава сте пропуснали нещо. Ан Камбъл документираше всичко. Нейната подготовка като психолог и без съмнение желанието й да сее поквара, я караха да не разчита на преходни спомени за това как се е търкаляла в сламата или в някой мотел, или в нечия канцелария в гарнизона. Потърсете по-внимателно.

— Да, сър. — Трябва да призная, че не ми беше приятно да слушам подобни забележки за Ан Камбъл от Кент и Фаулър. Очевидно за мен тя беше станала нещо повече от жертва на убийство. Вероятно щях да открия убиеца й, но някой трябваше да открие защо е правила това, което е правила, и някой трябваше да обясни това на хора като Кент и Фаулър и всички други. Животът на Ан Камбъл не се нуждаеше от извинение, от съжаление, той се нуждаеше от обяснение и може би от реабилитация.

Полковник Фаулър ни изпрати до предната врата, като вероятно съжаляваше, че преди беше на телефона, така че не успя да ни въведе без помощта на госпожа Фаулър. На врата ние се ръкувахме и аз му казах:

— Между другото, не можахме да намерим пръстена на капитан Камбъл от Уест Пойнт. Тя носеше ли го редовно?

Той помисли за момент и после отвърна:

— Никога не съм обръщал внимание.

— На пръста й имаше следа от слънцето там, където е бил.

— Тогава предполагам, че го е носила.

Казах му:

— Знаете ли, полковник, ако бях генерал, щях да искам вие да ми бъдете адютант.

— Ако вие бяхте генерал, господин Бренер, щеше да ви бъде необходимо аз да ви бъда адютант. Приятен ден.

Зелената врата се затвори и ние тръгнахме надолу по алеята към улицата. Синтия каза:

— Постоянно стигаме до прага на голямата тайна, която са имали Ан и татенцето и после се блъскаме в стена.

— Вярно. — Въпреки обърканата метафора. — Но знаем, че има тайна, знаем също, че в приказките за въображаема несправедливост и ирационален гняв към баща й няма нищо вярно. Поне за мен.

Синтия отвори вратата:

— За мен също.

Пъхнах се на мястото до шофьора и казах:

— Жената на полковник Фаулър имаше онова особено изражение. Нали го знаеш изражението.

— Да зная го.

— А полковник Фаулър се нуждае от по-добър часовник.

— Наистина.