Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (31)

Глава тридесет и първа

Прескочихме вечерята и потеглихме по Райфъл Рейндж Роуд към Джордън Фийлд. Както Кент беше посочил по-рано, на пътя имаше пропускателен пункт на военната полиция и ние трябваше да спрем, за да проверят документите ни. Когато се приближихме до портала на Джордън Фийлд проверяваха ни отново и после още веднъж при вратата на трети хангар. Армията обича репортерите да са в залите за пресконференции, където според нея им е мястото. Репортерите обичат да обикалят. Тези различия в мненията продължават от няколкостотин години. Армията изтъква съображения за сигурност, пресата търси опора в своите традиционни и законни привилегии. През последните десетилетия армията взе връх над пресата, след като научи поне един урок във Виетнам.

Моят личен опит с пресата започна във Виетнам, когато един репортер ми пъхна микрофон под носа, докато и двамата бяхме приковани под картечен обстрел. Камерата се въртеше, а репортерът ме попита:

— Какво става?

Помислих си, че нещата говорят сами за себе си, но тъй като бях млад и глупав, отвърнах:

— Обстрелва ни вражеска картечница.

Оня попита:

— Какво ще правите сега?

Аз му казах:

— Ще оставя вас и оператора тук.

И аз се оттеглих набързо, като се надявах, че вражеският стрелец ще съсредоточи вниманието си върху господина от пресата. Някъде в някои архиви този филм стоеше, съхранен за поколенията. Повече не видях тези репортери.

Хангарът беше почти изоставен, тъй като повечето хора от лабораторията се бяха върнали във Форт Гилем, или бяха отишли да изпълняват други задачи, с друго оборудване. Но пет-шест човека бяха останали, за да напишат докладите и да довършат някои тестове.

Домът на Ан Камбъл беше все още тук, както и джипът и БМВ-то, но канцеларията й я нямаше. Грейс Диксън, обаче, седеше на едно бюро и се прозяваше пред един компютър АйБиЕм.

Тя погледна към нас, докато се приближавахме и каза:

— Получих друг компютър. Разпределям файловете, чета писмата и дневника, но не разпечатвам нищо, както нареди. Получи ли ония неща за Ярдли, които ти изпратих?

— Да — отвърнах аз. — Благодаря.

Грейс каза:

— Това тук е направо порно. Харесва ми.

— Вземи си един студен душ довечера, Грейс.

Тя се засмя и завъртя широкия си задник на мястото си.

— Не мърдам от стола.

Синтия попита:

— Къде ще пренощуваш?

— В хотела за офицери в гарнизона. Ще спя с дискетата. Никакви мъже. Обещавам. — Тя добави: — Военният свещеник също е в дневника. Нищо ли не е свято?

Искаше ми се да отбележа, че да спиш с богиня само по себе си е тайнство, но реших, че нито една от жените нямаше да го оцени. Попитах Грейс:

— Можеш ли да разпечаташ всичко, което се отнася до полковник Уилям Кент.

— Разбира се. Срещнах го тук. Мога да потърся. Каква е длъжността му или поста му в случай, че е споменат с тях.

— Той е шеф на военната полиция. На приятелите е известен като Бил.

— Да. Виждала съм го тук. Искате разпечатки на всички случаи, в които се среща името му, нали?

— Точно така. Освен това ФБР може да дойде тук тази нощ или рано сутринта. Военният полицай отвън няма да ги спре. Но ако видиш някой от тях да минава през хангара, просто изваждаш дискетата и се правиш, че пишеш доклад. Ясно ли е?

— Разбира се. Но какво ще стане, ако имат нареждане за обиск, или съдебно решение, или нещо друго?

По-лесно се работи с военни, защото те просто изпълняват заповедите. Цивилните искат разяснения и задават прекалено много въпроси. Отвърнах й:

— Грейс, ти просто пишеш доклади. Пъхни дискетата някъде в себе си и ако искат да погледнат под роклята ти, ги плесни.

Тя се засмя.

— Ами ако са хубави?

Явно нещо беше събудило либидото на тази жена. Синтия й каза:

— Грейс, наистина е много важно никой освен нас тримата да не види тия неща.

— Окей.

Попитах я:

— Кал Сайвър още ли е тук?

— Да. Опитва се да дремне малко там.

Грейс отново беше започнала да си играе с клавишите. Не разбирам много от компютри и нямам желание да разбирам повече. Но хората като Грейс, които се занимават с тях, са малко странни. Те като че ли не могат да се откъснат от екрана и седят там, говорят, пишат, бърборят, ругаят, крещят от радост и вероятно карат дълго време без секс, сън и храна. Всъщност, предполагам, това се отнася и за мен. Синтия и аз оставихме Грейс, без да й досаждаме със сбогуване.

Поставих един параван пред нея, така че ако някой влезе през вратата, да не я види. После намерихме Кал Сайвър заспал дълбоко на едно походно легло и аз го събудих. Той се изправи като се олюляваше и изглеждаше объркан от нещата около него.

Дадох му няколко секунди и после го попитах:

— Намерихте ли нещо ново и интересно?

— Не, сега просто подреждаме всичко.

— Имаш ли отпечатъци от обувките и пръстите на полковник Кент за сравнение?

— Разбира се.

— Намери ли някои от неговите отпечатъци там? По джипа, по ръчната й чанта, в тоалетните?

Той помисли малко и после каза:

— Не. Но отпечатъците от ботушите му са навсякъде. Направих отливки, за да ги сравня.

— Получи ли обувките на полковник Мур?

— Да. Съответстват на неидентифицираните гипсови отливки. Водят до тялото и после обратно до пътя.

— Направил ли си схема?

— Разбира се.

Той отиде до една дъска за закачане на обяви и включи настолната лампа. За дъската беше закрепена схема на мястото на убийството с размери метър на два. Тя включваше отрязък от пътя, паркирания джип на жертвата, началото на пейките и от другата страна на пътя малък участък от полигона, който включваше няколко от падащите мишени и схема на разпънатата фигура, която художникът беше нарисувал безполова.

Отпечатъците от стъпки бяха отбелязани с цветни карфици и в дъното на дъската имаше легенда, която определяше хората, чиито отпечатъци от обувки и ботуши бяха установени. С черни карфици бяха обозначени неидентифицираните или неясните отпечатъци. Малки стрелки показваха посоките, а бележки определяха дали отпечатъците са пресни, стари, валяни от дъжд и така нататък. В случаите когато един отпечатък беше върху друг, по-пресният отпечатък беше с по-дълга карфица. Имаше и други бележки и обяснения, които се опитваха да внесат някаква яснота в хаоса. В крайна сметка цялата тая дъска ще бъде напъхана в компютър и ще се вижда графично изображение, включително, ако желае човек, отпечатъците могат да се появяват един след друг, като че ли някой призрак върви по екрана. Освен това можеха да се изобразят само тези отпечатъци, които искаш. Но засега трябваше да се оправям със собствения си опит и този на Синтия и на Кал Сайвър.

Сайвър каза:

— Не сме анализирали това. То си е твоя работа.

— Правилно, спомням си го от ръководството.

Той добави:

— Трябва малко да го поизгладим за ФБР. Има прекалено много неизвестни и променливи тук, включително и факта, че не знаем какви обувки си носил ти.

— Те може би вече са в хотела за офицери.

— Когато хората не си предават обувките за сравнителни отпечатъци, започвам да ставам подозрителен.

— Разкарай се, Кал.

— Да. — Той погледна към легендата и каза: — Полковник Мур е с жълто.

Отвърнах:

— Интересува ме полковник Кент.

Пауза.

— Кент?

— Кент. — Погледнах към легендата. Кент беше със синьо.

Ние всички разгледахме схемата и в тихия хангар можеше да се чуе само как принтерът бълва хартия. Казах на Кал Сайвър:

— Обясни ми.

— Добре.

Сайвър започна и от това, което ми каза, излизаше, че полковник Уилям Кент е посетил тялото не по-малко от три пъти. Кал обясни:

— Виж, тук той върви от пътя към тялото. Спира много близо до тялото, вероятно коленичи или кляка, защото когато се обръща, отпечатъкът му се завърта, после вероятно се изправя и се връща на пътя. Това, предполагам, е първият път, когато е отишъл там с военния полицай, който е намерил тялото… Виж, ето го нейният отпечатък… Кейси. Тя е със зелено. После, следващият път трябва да е бил, когато е придружил теб и Синтия с нейните маратонки. Синтия е с бяло. — Той успя отново да ми напомни: — Ти си с черно. Много черно. Ще ти дам розови карфици, когато получа обувките ти. Но засега не мога да те различа от…

— Добре. Разбрах. А какво ще кажеш за третия път, когато е отишъл при тялото?

Кал сви рамене.

— Той идва, когато аз бях там, но ние вече бяхме поставили пътеките. Предполагам, че е ходил при тялото повече от веднъж преди вие да отидете там, защото изглежда, че имаме три негови следи от пътя към тялото. Но дори и това не може да се каже със сигурност, защото следите не са пълни. Имаме следи върху следи и мека пръст, и твърда пръст, и трева.

— Ясно.

Ние всички разгледахме карфиците, стрелките и бележките. Казах:

— Имало е мъж и жена, които са носили цивилни обувки.

— Мога да ти дам обувките, но това, което ме интересува, е полковник Кент. Мисля, че е посетил мястото по-рано, вероятно с униформа, със същите ботуши, с които е бил обут по-късно, някъде между 02.45 и 03.30 часа.

Кал Сайвър се замисли за момент после отвърна:

— Но тялото не е било открито преди… колко часа?… 04.00 от дежурния сержант Сент Джон.

Не отговорих.

Сайвър почеса плешивата си глава и се загледа в схемата.

— Ами… възможно е… искам да кажа, тук има нещо, в което няма логика… ето отпечатъците на Сент Джон. Оранжеви. Те са сигурни. Той е имал парче дъвка на подметката си и то се е отпечатало. И така… ето ги отпечатъците на Сент Джон, и те като че ли са върху отпечатък, за който предполагаме, че е на полковник Кент. Кент е имал съвсем нови ботуши с ясен рисунък. Следователно… искам да кажа, ако Сент Джон е бил там в 04.00 часа, а полковник Кент не е ходил преди военния полицай да му е съобщил след около 05.00 часа, то тогава отпечатъкът от ботуша на Сент Джон върху този на Кент не може да бъде обяснен. Но трябва да разберете, че макар да е възможно да се определят отпечатъците от повечето обувки, ако средата е добра — сняг, кал, мека пръст и други — те не са така точни като отпечатъците от пръсти. И в този случай, когато имаме два хубави отпечатъка, ние не можем да кажем със сигурност кой върху кой е бил поставен.

— Но ти си отбелязал този на Сент Джон върху този на Кент.

— Е, това е субективно решение от страна на лаборанта. Може да е грешка. Вероятно е било, като си помисля сега. Сент Джон е бил там пръв, така че той не може да е стъпил върху отпечатъците на Кент… но ти казваш, че мислиш, че Кент е бил там преди Сент Джон да намери тялото.

— Аз го казвам — отвърнах аз, — но ти няма да го кажеш на никого.

— Аз давам информация само на вас двамата и пред военния съд.

— Правилно.

Синтия каза на Кал:

— Хайде да видим гипсовите отливки от това място.

— Добре.

Кал провери в някакви напечатани листи на дъската за обяви и сравни нещо с нещо, после ни поведе към един далечен ъгъл на хангара, където върху пода имаше стотина гипсови отливки от стъпки, като че ли оставени от жителите на Помпей, когато са напускали града.

Отливките бяха номерирани с черен молив и той откри тази, която ни трябваше, повдигна я и я занесе на една маса. На масата беше закрепена флуоресцентна лампа и аз я включих.

Ние всички се загледахме в отливката в продължение на няколко секунди и после Кал каза:

— Ето този отпечатък е на Сент Джон на път към тялото. Този малък знак на ръба е посоката на тялото. Също в посока към тялото е и този отпечатък, който е на полковник Кент.

Погледнах към двата отпечатъка. Те бяха един до друг, като лявата страна на левия ботуш на Кент застъпваше дясната страна на десния ботуш на Сент Джон — или пък този на Сент Джон застъпваше този на Кент. Това беше въпросът. Аз не казах нищо, Синтия също. Накрая Кал каза:

— Ами… ако вие… виждате ли тази неравност тук? Това е парчето дъвка на ботуша на Сент Джон, но то не е било докоснато от ботуша на Кент, нито обратно. Виждате имаме два военни ботуша от един и същ вид, с еднакъв рисунък и следите са били оставени в промеждутък от няколко часа… и имаме пресичане и наслагване на рисунъка на подметките…

— Трябва ли ти шапка на ловец на елени за това?

— Какво?

— Защо някой е означил с по-късата карфица отпечатъците на Кент на схемата?

— Ами аз не съм специалист по този въпрос.

— Къде е специалистът?

— Замина. Но нека да пробвам.

Той промени положението на светлината, после я изгаси и огледа отливката на неясното осветление на хангара, после взе едно фенерче и пробва различни ъгли и разстояния. Синтия и аз също гледахме, тъй като това не беше толкова въпрос на някаква точна наука, колкото на здрав разум. Наистина беше почти невъзможно да се каже със сигурност кой отпечатък беше направен пръв.

Синтия прокара пръста си по местата, където двата отпечатъка се пресичаха. Когато подметката е гладка, лесно може да се каже кой е по-дълбок, но дори и това не е доказателство, че по-дълбоката следа е направена първа, като се има предвид, че хората вървят по различен начин и тежат различно. Но обикновено по-дълбокият отпечатък е пръв, защото той притиска пръстта или снега, или калта и следващият отпечатък се направи върху по-сбита почва и не потъва толкова дълбоко, освен ако човекът не е истински дебелак.

Синтия каза:

— Отпечатъкът на Сент Джон е с около милиметър по-висок от този на Кент.

Кал каза:

— Виждал съм Кент, тежи около деветдесет килограма. Какво ще кажеш за Сент Джон?

Аз отвърнах:

— Горе-долу толкова.

— Ами — каза Сайвър, — наистина зависи от това колко тежко са стъпвали. Като се сравни с другите отпечатъци на схемата и като се имат предвид плоските отпечатъци и от двата ботуша, може да се заключи, че никой от тях не е бягал. Всъщност бих предположил, че и двамата са вървели бавно. Така че, ако отпечатъкът на Кент е с милиметър по-дълбок, би могло да се заключи, че този отпечатък е направен пръв и че Сент Джон е стъпил върху стъпката на Кент по-късно. Но това е само предположение. — Той добави: — Не бих пратил никого на бесилката въз основа на това.

— Но пък можем добре да го изплашим…

— Правилно.

— Можеш ли да повикаш специалиста по отпечатъци тук тази вечер?

Кал поклати глава.

— Той изпълнява задача във военната база в Оуклънд. Мога да поискам да изпратят някой друг с хеликоптер.

— Искам същият човек. Прати тази отливка със самолет в Оуклънд и го накарай да я анализира отново. Не му казвай какво решение е взел първия път. Ясно ли е? Той няма как да си спомни тази сред всичките.

— Да. Ще видим дали ще получим същия резултат. Аз ще се заема с това. Може би ще трябва да използваме гражданските полети от Атланта до Сан Франциско. Може сам да отида.

— Няма начин, приятел. Ти ще стоиш тук в Хадли с мен.

— По дяволите.

— Точно така. Искам да дойде дактилоскопски екип от Гилем. Искам да са на полигона още призори. Ще търсят още отпечатъци на полковник Кент. Нека да проверят покрай пътя, по-навътре в полигона, около тялото, около тоалетните и така нататък. Искам една ясна диаграма, която да показва само стъпките на Кент. Или още по-добре, изгответе компютърна програма за всичко това и бъдете готови с нея до утре по обяд. Окей?

— Ще направим всичко, което е по силите ни. — Той се поколеба и после попита: — Сигурен ли си в това?

Кимнах му леко, което беше целият импулс, от който се нуждаеше, за да изкара хората си от леглата и да ги прати в Хадли още със зората. Казах:

— Кал, хората от ФБР може да дойдат тази вечер или утре рано. Те поемат този случай утре по обяд, но не преди това.

— Разбирам.

— Уговорете си някакъв предупредителен сигнал с военните полицаи отвън и предупредете Грейс, така че да може да скрие дискетата, с която работи.

— Няма проблеми.

— Благодаря. Добра работа си свършил.

Синтия и аз се върнахме при Грейс Диксън, която подреждаше купчината листи на бюрото си. Тя каза:

— Ето го и последния. Това са всички места, в които се споменава Бил Кент, Уилям Кент, Кент и така нататък.

— Добре.

Взех купчината и я прелистих. Имаше около четиридесет листа, като на някои имаше повече от една дата от дневника, първата беше от юни отпреди две години, а последната само от миналата седмица.

Синтия отбеляза:

— Доста често са се виждали.

Кимнах.

— Окей, благодаря още веднъж, Грейс. Защо не пъхнеш дискетата в тайното си място и не отидеш да поспиш малко?

— Аз съм добре. Ти изглеждаш ужасно.

— Ще се видим утре.

Взех разпечатките и ние тръгнахме през дългия хангар и излязохме през малката врата. Беше една от тези нощи, в които не подухва ветрец и въздухът е пропит от влага и човек може да усети миризмата на боровете само ако се качи на тях.

— Душ? — попитах аз.

— Не — отвърна Синтия. — Военната полиция. Полковник Мур и госпожа Бейкър-Кифер. Нали не си ги забравил?

Качихме се в Шевролета ми, часовникът на таблото показваше десет и тридесет и пет. Това означаваше по-малко от четиринадесет часа, за да приключим със случая.

Синтия видя, че гледам часовника и каза:

— Хората от ФБР вероятно вече се прозяват и мислят да си лягат. Но утре сутринта ще бъдат навсякъде.

— Вярно. — Включих на скорост и потеглихме от Джордън Фийлд. Казах: — Не ме интересува това, че ще оберат славата за това, че са решили случая. Не съм дребнав. Ще им предам всичко това утре по обяд и те могат да го използват. Но колкото по-близо стигнем до извършителя, толкова по-малко мръсотия ще да изровят. Ще ги насоча към Кент и се надявам, че ще стигнат дотам.

— Е, много е благородно от твоя страна да ги оставиш да приключат случая. Твоята кариера също приключва до известна степен. Но аз бих могла да се възползвам от славата.

Хвърлих й един поглед.

— Ние сме войници. Просто изпълняваме заповеди. Всъщност ти изпълняваш моите заповеди.

— Да, сър. — Тя се поцупи известно време и после каза: — Тези от ФБР са майстори на рекламата, Пол. Техните хора от връзките с пресата правят информационния отдел на армията да прилича на дъска за обяви на някоя автобусна спирка. Ние трябва да приключим сами, дори и ако това означава да опрем пистолет до главата на Кент и да го заплашим, че ще му пръснем мозъка, ако не подпише самопризнание.

— Ама че сме агресивни тази вечер.

— Пол, това е важно. А и ти си прав за това, че ФБР ще се ровят ненужно в мръсотията. Съдържанието на дневника ще се появи във всеки вестник в страната и за да прибавят обида към увредения престиж, ще кажат, че те са намерили дискетата. Тези хора са добри специалисти, но безскрупулни. Те са почти толкова безскрупулни колкото си ти.

— Благодаря.

— И те не се интересуват за армията. Като говорим за Ницше, философията на ФБР е „Всичко, което понижава реномето на другите следствени отдели, повишава нашето“. Така че трябва да приключим до обяд.

— Добре. Кой е убиецът?

— Кент.

— Сигурна ли си?

— Не. А ти?

Свих рамене.

— Той ми харесва.

Тя кимна.

— Не ми е неприятен, но пък не ми харесва чак толкова.

Забавно беше, помислих си аз, как мъжете и жените често имаха различно мнение за един и същ човек. Последния път, за който си спомням да съм бил на едно мнение с жена за това, че и двамата харесваме един човек, жената беше моята съпруга и тя избяга с него. Попитах просто за информация:

— Какво не харесваш в Кент?

— Мамил е жена си.

Наистина има логика. Прибавих към него:

— Може също така и да е убиец. Дребна работа, но просто го споменавам.

— Зарежи сарказма. Ако е убил Ан Камбъл, той го е направил под въздействие на някакъв импулс. Това, че е мамел жена си, е съзнателно действие, което е продължило две години. То показва слаб характер.

— Виж ти. — Карах по дългия тъмен път през боровата гора. В далечината можех да видя светлините на Бетъни Хил и аз се зачудих какво ли става в дома на Фаулър и в този на Кент.

— Не бих искал да съм на вечеря там, Синтия.

Тя погледна през предното стъкло.

— Каква каша. Дойдох тук в Хадли, за да разследвам едно изнасилване и приключих с това, че се замесих в последиците от друго изнасилване, станало преди десет години.

— Престъплението поражда престъпление, което поражда престъпление — изтъкнах аз.

— Правилно. Знаеш ли, че от статистическа гледна точка има много по-голяма вероятност една жертва на изнасилване да бъде изнасилена отново, отколкото някоя жена, която никога не е била изнасилвана?

— Не знаех това.

— Но никой не знае защо? Няма никакъв общ показател като професия, възраст, място на живеене или нещо такова. Просто ако се е случило веднъж, е много вероятно да се случи отново. Няма никаква логика. Някак си е страшно, като че ли там някъде има някаква зла сила, която знае…

— Странно — съгласих се аз. Аз нямах същия опит от моите случаи. Човек го убиват само веднъж.

Синтия започна да говори за работата си, за това как работата й я потиска понякога и как тя вероятно е повлияла на брака й.

Синтия явно имаше нужда да говори, да започне да заздравява преди следващия случай. Но винаги от всеки случай остава по нещо и то е като отрова за душата, която те кара да се чувстваш духовно по-зле всяка година. Но това е работа, която трябва да се върши и някои хора са решили да я вършат, а други са решили, че им трябва друга работа. Предполагам, че около сърцето се образува кора, но тя е толкова дебела, колкото ти желаеш и някога някое особено жестоко престъпление пробива кората и ти отново си ранен.

Синтия продължи да говори и струва ми се осъзнах, че тя не говори просто за себе си, за своя брак, за своята работа, а за мен и за нас.

Тя каза:

— Мисля, че може да кандидатствам да ме прехвърлят в… някъде на друго място.

— Къде например?

— Военния оркестър — засмя се тя. — Преди свирех на флейта. Ти свириш ли на нещо?

— Само на радиото. Ами Панама?

Тя сви рамене.

— Човек отива, където му кажат. Не зная… Всичко е толкова несигурно.

Предполагам, че от мен се очакваше да кажа нещо, да предложа нещо друго. Но аз в действително не бях толкова уверен и решителен в личния си живот, колкото в професионалния. Когато някоя жена ми каже „обвързване“, аз искам аспирин. Когато каже „любов“, веднага си завързвам маратонките.

И въпреки това, това със Синтия беше истинско, защото беше устояло на някои проверки на времето и защото тя ми беше липсвала и аз си бях мислил за нея цяла година. Но сега, когато тя беше тук, точно до мен, аз започвах да се плаша. Но нямаше да го пропилея отново, така че й казах:

— Аз все още имам оная ферма извън Фолс Чърч. Може би би желала да я видиш.

— Много.

— Добре.

— Кога.

— Предполагам… вдругиден. Когато се върнем в щаба. Ще останем за края на седмицата. По-дълго, ако желаеш.

— В понеделник трябва да съм в Бенинг.

— Защо?

— Адвокати. Документи. Ще се развеждам в Джорджия. Омъжих се във Виржиния. Би трябвало хора като нас да имат право да се развеждат в цялата страна.

— Добра идея.

— Трябва да съм в Панама до края на този месец. Искам да приключа с развода си преди това, иначе ще са ми нужни още шест месеца, ако не съм в страната.

— Да. На мен ми донесоха документите за развод с хеликоптер, докато бях под обстрела на врага.

— Наистина ли?

— Наистина. Плюс писмо за заема ми за колата и антивоенна литература от едно пацифистко сдружение в Сан Франциско. В някои дни е по-добре да не ставаш от леглото. Всъщност аз нямах легло. Което също е показателно. Нещата биха могли да бъдат и по-зле.

— Нещата биха могли да бъдат и по-добре. Ще прекараме два хубави дни.

— Очаквам ги с нетърпение.