Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (5)

Глава пета

Действително имаше нещо тъжно и зловещо в това да проникнеш в жилището на мъртъв човек, да минеш през стаи, които той никога вече няма да види, да отвориш шкафове, килери и чекмеджета, да докосваш вещите му, да четеш писмата му и дори да изслушаш съобщенията на телефонния секретар. Дрехи, книги, видеоленти, храна, алкохол, козметика, сметки, лекарства… един цял живот, който внезапно е бил прекъснат далеч от дома, и никой не е останал, а къщата е пълна с неща, които поддържат, определят и, надявам се, обясняват един живот — стая по стая без жив човек, който да посочи любимата картина на стената, да ти покаже фотоалбума, да ти предложи нещо за пиене или пък да ти каже защо растенията са изсъхнали и умиращи.

В кухнята Синтия забеляза залостената врата и аз й обясних:

— Води към мазето. То е добре затворено, така че ще го проверим последно.

Синтия кимна.

От кухнята не можеше да се научи почти нищо, освен факта, че Ан Камбъл е била вманиачена на тема ред и се е хранила със здравословна храна: кисело мляко, бобови кълнове, питки от трици и други подобни, от които ми се повдига. В хладилника и килера имаше много бутилки хубаво вино и скъпа бира.

Един кухненски шкаф беше натъпкан с концентрати и сокове, всички много скъпи, дори и да са били купени на територията на гарнизона. Всъщност от етикетите, които все още стояха по някои от бутилките, се виждаше, че не са купувани от гарнизонната лавка. Попитах:

— Защо е трябвало да плаща извънгарнизонни цени за алкохол?

Синтия, която е доста деликатна, отвърна:

— Може би не е искала да я виждат в гарнизонния магазин за алкохол. Нали разбираш, сама жена, генералска дъщеря. Мъжете не се притесняват за подобни неща.

— Но аз напълно го разбирам — казах аз. — Веднъж бях забелязан в гарнизонния супермаркет с литър мляко и три опаковки кисело мляко. След това отбягвах офицерския клуб в продължение на седмици.

Не последва отговор от страна на Синтия, тя само повдигна очи нагоре. Ясно. Ходех й по нервите.

Хрумна ми, че един младши помощник от мъжки род не би се държал така неуважително. Нито пък нов помощник от женски род. Тази фамилиарност явно имаше нещо общо с това, че някога сме спали заедно. Трябваше да го анализирам.

— Хайде да разгледаме и другите стаи — каза тя.

И ние започнахме. Тоалетната на долния етаж беше безупречно чисти, макар че тоалетната дъска беше вдигната и тъй като току-що бях научил някои неща от оня полковник в офицерския клуб, аз си направих заключението, че наскоро е била ползвана от мъж. Всъщност Синтия също го отбеляза и добави:

— Поне не е окапал навсякъде, както вие по-старите мъже правите.

Явно бяхме навлезли в темата за половете и поколенията и на езика ми имаше няколко доста остри забележки, но времето минаваше и мидлъндската полиция можеше да се появи всеки момент, което би довело до много по-сериозни разногласия от тези, които съществуваха между госпожа Сънхил и мен.

И така претърсихме всекидневната и столовата, които бяха толкова чисти, като че ли са били дезинфекцирани и подготвени за обществена консумация. Обстановката беше съвременна, но като повечето професионални военни, тя е събирала сувенири от цял свят: изделия от японски лак, баварски халби, италиански стъклени чаши и т.н. Картините по стените биха били по-подходящи в кабинет по геометрия — кубове, кръгове, линии, овали и подобни неща, нарисувани в основните цветове. Те не изразяваха нищо, което предполагам беше и целта им. Засега не можех да се докосна до Ан Камбъл. Искам да кажа, спомням си един случай, когато претърсвах дома на убиец и за десет минути разбрах що за човек е бил. Понякога е нужно нещо дребно като колекция от плочи, или пък картини на котки по стените, или мръсно бельо по пода. Понякога това са книгите на полиците, или липсата им, фотоалбум, или еврика! дневник. Но тук, на това място, имах чувството, че по грешка съм влязъл в жилището, което посредникът при продажба на недвижими имоти използва за реклама.

Последната стая на долния етаж беше кабинет, стените на който бяха отрупани с книги, а освен това имаше бюро, диван и фотьойл. Имаше и шкаф с телевизор и стереоуредба. На бюрото беше поставен телефонен секретар, на който святкаше лампичка, но го оставихме за по-късно.

Претърсихме кабинета основно, изтръскахме книгите, огледахме чекмеджетата и под тях и накрая прочетохме заглавията на книгите и на компактдисковете. Вкусът й по отношение на книгите се е изразявал във военни публикации, няколко готварски книги, книги за поддържане на здравето и добрата физическа форма и никаква художествена литература. Имаше обаче пълни съчинения на Фридрих Ницше, а също и голяма колекция от книги по психология, което ми напомни, че проучвахме човек, който беше не просто психолог, а работеше в областта на един много тайнствен клон на тази наука, а именно воденето на психологическа война. Това би могло да се окаже най-важната страна на този случай, или пък най-маловажната.

Като се оставят настрана сърцето и хормоните, всички престъпления идват от ума, подтикът към действие идва от ума, прикриването на следите от престъплението изцяло заангажира ума след това. Така че ние в крайна сметка трябваше да проникнем в умовете на много хора и там да научим повече за генералската дъщеря и защо е била убита. В случай като този, когато научиш защо, обикновено научаваш и кой.

Синтия прехвърляше компактдисковете и съобщи:

— Музика за аеробика, няколко стари шлагера, малко Бийтълс и класика, предимно от виенчани.

— Нещо като Фройд, който свири Щраус на обой.

— Нещо такова.

Включих телевизора, очаквайки, че е настроен на някой канал, излъчващ гимнастика или новини, но вместо това той беше настроен към видеото. Прерових колекцията й от видеокасети, която се състоеше от няколко черно-бели класически филма, няколко касети с физически упражнения и няколко касети надписани на ръка: „Курс лекции, психотренинг“. Сложих една от тях във видеото и натиснах копчето:

— Погледни.

Синтия се обърна и ние двамата загледахме как образът на капитан Камбъл, облечена в бойна униформа и застанала до една катедра, изпълва екрана. Тя наистина беше много хубава жена, но освен това имаше и блестящи и умни очи, които гледаха втренчено в камерата в продължение на няколко секунди преди да се усмихне и започне:

— Добро утро, господа. Днес ще обсъдим няколкото начина, чрез които психологическите операции, или психологическата война, ако предпочитате, би могла да се използва от пехотинците на бойното поле за деморализиране на противника и за намаляване на неговата боеспособност. Крайната цел на тези операции е да улесни работата ви на командири от пехотата. Вашата задача да посрещнете и унищожите врага е трудна и на вас ви помагат други клонове на армията като артилерия, авиация, бронирани сили и разузнаване. Има обаче и едно друго средство, което малко се разбира и прекалено малко се използва — психологически операции.

Тя продължи:

— Желанието на врага да се бие е може би единственият, най-важният елемент, който трябва да прецените при изготвянето на бойните си планове. Неговите пушки, артилерия, подготовка, съоръжения и дори неговият брой са от второстепенно значение в сравнение с желанието му да отстоява и да се бие.

Тя погледна към аудиторията си, която се намираше извън екрана, и продължи след кратка пауза:

— Никой не иска да умре. Но много хора могат да бъдат мотивирани да рискуват живота си в защита на своите страни, своите семейства, а дори и в името на някоя идея или философия. Демокрация, религия, расова гордост, лична чест, лоялност към дадена организация или група хора, обещана плячка, и да, жени… изнасилвания. Това са едни от най-старите мотиви за воюващите.

Докато говореше, на един екран зад гърба й се прожектираха древни бойни сцени, взети от стари гравюри и картини. Разпознах „Похищението на Сабинянките“ от Да Болоня, която е една от малкото класически картини, които мога да назова. Понякога сам се чудя на себе си.

Капитан Камбъл продължи:

— Целта на психологическата война е да проникнем в тези мотиватори, но да не го правим грубо, защото те често са прекалено силни и дълбоко насадени, за да бъдат променени чувствително чрез пропаганда или психологическо въздействие. Най-доброто, което можем да се надяваме да постигнем, е да посадим семето на съмнението. Това обаче не разрушава морала и не води до масово дезертиране и предаване. Това само полага основите за втория етап на психологическите операции, чиято крайна цел е да насади страх и паника във вражеския лагер. Страх и паника. Страх от смъртта, страх от страшни рани, страх от страха. Паника — най-слабо разбраното от всички психологически състояния на ума. Паника — дълбоко заседнало, вечно присъстващо усещане на ужас, често без никаква причина или логическо основание. Нашите прадеди са използвали бойни тъпани, свирки, смразяващи кръвта викове, заплахи и дори удари в гърдите и животински крясъци, за да предизвикат паника в лагера на врага.

На екрана зад нея сега се виждаше изображение на Римската армия в панически бяг от свирепите варварски орди. Тя продължи:

— В нашия стремеж към техническо съвършенство и разрешаване на бойните проблеми на високо технологично ниво, ние забравихме за прастария крясък.

Ан Камбъл натисна някакво копче на катедрата и стаята се изпълни от смразяващ кръвта крясък с високи децибели. Тя се усмихна и каза:

— Това е за отпускане на сфинктера.

Няколко мъже в стаята се засмяха, а микрофонът улови думите на някого:

— Също като жена ми при оргазъм.

Последва нов смях и капитан Камбъл също се засмя в отговор на забележката с един почти циничен смях, който въобще не беше в нейния стил. Тя погледна надолу за момент, като че ли правеше справка с бележките си, и когато отново вдигна поглед, изражението й беше станало отново делово, а смехът беше изчезнал от лицето й.

Имах чувството, че си играе с тълпата, печели ги на своя страна както повечето инструктори в армията правеха с някоя нецензурна шега или някоя лична забележка. Тя явно беше докоснала аудиторията, беше изживяла с тях момент на сексуално съпричастие и беше разкрила това, което се криеше под спретнатата й униформа. Но само за момент. Изключих видеото.

— Интересна лекция.

Синтия каза:

— Кой би искал да убие такава жена? Искам да кажа била е толкова жива. Толкова витална и самоуверена…

Което може би беше причина някой да иска да я убие. Замълчахме за момент, като че ли в памет на мъртвата, сякаш духът на Ан Камбъл все още присъстваше в стаята. Аз наистина бях доста впечатлен от Ан Камбъл. Тя беше от тези жени, които не оставаха незабелязани, а веднъж видени, не можеха да бъдат забравени. Не само външният й вид привличаше вниманието, но цялото й поведение. Освен това имаше и добре овладян глас, дълбок и ясен и въпреки това женствен и възбуждащ. Говореше по начин, който наричам армейски — резултат от служба в десетина-двайсет места из целия свят, с южняшки акцент, който се проявяваше на моменти и изненадваше. Общо взето това беше жена, която умееше да внушава уважение и да предизвиква вниманието на мъжете, или да ги довежда до лудост.

А що се отнася до това как жените се отнасяха към нея, Синтия изглеждаше впечатлена, но аз подозирах, че някои жени са я намирали опасна, особено ако техните съпрузи или приятели са били в близост до Ан Камбъл. А отношението на Ан Камбъл към другите жени все още беше тайна. Накрая, за да наруша мълчанието, казах:

— Хайде да се залавяме за работа.

Продължихме претърсването на кабинета. Синтия и аз разгледахме фотоалбума, който намерихме върху полицата. Снимките бяха изцяло от семейството: генерал и госпожа Камбъл, млад мъж, който вероятно беше синът, снимки на татенцето и Ан в цивилни дрехи, няколко типични лели и чичовци, Уест Пойнт, пикници, Коледа, Деня на благодарността и т.н. до прилошаване и аз имах усещането, че майка й е подредила албума вместо нея. Това беше веществено доказателство, потвърждаващо, че семейство Камбъл е било най-щастливото, най-обичащото се, най-разбиращото се, най-добре приетото в обществото семейство след това на Бог, Син и Светия Дух, а Мария е правила повечето снимки.

— Безвкусно — казах аз, — но ни показва нещо, нали?

— Какво? — попита Синтия.

— Те вероятно не могат да се понасят.

— Ставаш циничен — каза тя и добави: — И ревнив, защото ние нямаме такива семейства.

Затворих албума.

— Скоро ще разберем какво се крие зад усмихнатите им физиономии.

В този момент Синтия като че ли изведнъж осъзна огромните размери на това, което вършехме и каза:

— Пол… ние трябва да разпитаме генерал Камбъл… госпожа Камбъл…

Отвърнах й:

— Едно убийство е достатъчно неприятно, но когато има изнасилване и убийство и когато то не изглежда случайно, и когато бащата на жертвата е национален герой, то тогава идиотите, които ще разследват живота на жертвата, трябва да са наясно с какво се захващат. Разбираш ли?

Тя обмисли това за момент и после съобщи:

— Наистина искам този случай. Чувствам… нали разбираш… Някакво влечение към нея. Не я познавах, но зная, че животът й не е бил лек в тази армия за мъже.

— Пощади ме, Синтия.

— Наистина, Пол. Ти не би го разбрал.

— Опитай се да се държиш като бял човек сега.

— Дай ми почивка.

— Сега си спомням за какво спорехме преди.

— Всеки в своя ъгъл.

Отидохме в противоположни краища на стаята, макар и не в ъглите и продължихме претърсването. Погледнах нещата в рамки на стената: дипломата на Ан Камбъл от Уест Пойнт, писмените заповеди за производството й в офицерски чин, грамоти и още няколко документа от Министерството на отбраната, включително и един, който отчиташе приноса й към операция Пустинна буря, макар че характерът на приноса й не се поясняваше. Изкашлях се и казах на Сънхил:

— Чувала ли си за операция Луди по време на Пустинната буря.

— Не си спомням — отвърна тя.

— Ами, на някакъв умник от психооперациите му хрумнала идеята да се хвърлят порнографски снимки над иракските позиции. Повечето от тези нещастници не са били виждали жена от месеци или години, така че този садист от психооперации е искал да ги обсипе със снимки на гореща розова плът, която да ги докара до лудост. Идеята стига чак до общото командване и печели всеобщо одобрение, докато тия от Саудитска Арабия не научили за нея и не побеснели. Знаеш, че са малко трудни и не толкова просветени като нас по въпроса за голите цицки и задници. Така че цялата работа била прекъсната, но се говори, че идеята е била блестяща и би могла да скъси войната по суша от четири дни на петнадесет минути — усмихнах се аз.

— Отвратително — отвърна Синтия с леден глас.

— Всъщност на теория съм съгласен, но ако би могло да спаси един живот, го оправдавам.

— Средствата не оправдават целите. Защо ми разказваш тази история?

— Ами какво ще кажеш, ако тази идея за порно-бомбардировка е дошла от някоя жена, а не от някой мъж-мръсник?

— Имаш предвид капитан Камбъл?

— Тази идея със сигурност е дошла от Школата за специални операции тук. Трябва да го проверим.

Синтия беше обхваната от дълбок размисъл, нещо характерно за нея, а после ме погледна:

— Познаваше ли я?

— Знаех за нея.

— Какво знаеше за нея?

— Това, което почти всеки друг знаеше, Синтия. Тя беше съвършена във всяко едно отношение, произведена в САЩ, пастьоризирана и хомогенизирана от Отдела за реклама и доставена у вас, млечнобяла и здравословна за всички.

— И ти не вярваш на всичко това?

— Не, не вярвам. Но ако открием, че греша, значи, че мястото ми не е тук и аз ще напусна.

— Може би във всеки случай ще го направиш.

— Много вероятно. — И добавих: — Моля те имай предвид как е умряла, колко странно е било всичко, и колко малка е била вероятността някой непознат да изненада войник, който е бил нащрек, умен, въоръжен и готов да стреля.

Тя кимна, а после каза, като че на себе си:

— Мислих за това, което казваш. Не е необичайно за жена офицер да води двойствен живот — образец на нравственост за пред обществеността, а личният им живот… какъвто и да е. Но съм виждала и жени, жертви на изнасилване, които са имали примерен личен живот и които са станали жертви по чиста случайност. Виждала съм и жени, които са живели на ръба, но чието изнасилване не е имало нищо общо със свободния им личен живот нито пък с маниаците, с които са се движили. То отново е било чиста случайност.

— Това също е възможност и аз не я отхвърлям.

— И не бъди прекалено осъдителен, Пол.

— Не съм. Аз не съм светец. А ти?

— Не си толкова глупав, че да питаш.

Тя се приближи до мястото, където бях застанал и сложи ръка върху рамото ми, което ме изненада.

— Ще можем ли да се справим, Пол? Искам да кажа заедно? Няма ли да го объркаме?

— Не, ние ще го разрешим.

Синтия ме мушна с пръст в корема, като че това изречение се нуждаеше от препинателен знак. Тя се обърна и се върна до бюрото на Ан Камбъл. Насочих вниманието си отново към стената и забелязах поставена в рамка похвала от американския червен кръст изразяваща признателност за работата й в кампанията за кръводаряване, друга от местна болница, която й благодареше за работата й с тежко болни деца, и документ за правоспособност от доброволна организация за ограмотяване. Кога намираше време тази жена да свърши всичко това, а освен това и редовната й работа, и извънредните дежурства по нейно желание, и задължителната обществена страна на живота в армията, и личния й живот. Възможно ли е, запитах се аз, тази изключително красива жена да няма личен живот? Възможно ли е да съм тръгнал в толкова погрешна посока?

Синтия обяви:

— Ето го бележника с адресите.

— Това ме подсети. Получи ли картичката ми за Коледа? Къде живееш сега?

— О, Пол, сигурна съм, че приятелчетата ти от щаба са си пъхнали носовете в досието ми и са ти казали всичко за мен за изминалата година.

— Никога не бих направил такова нещо, Синтия. Не е нито етично, нито професионално.

Тя ме погледна.

— Извинявай.

Сложи бележника в чантата, отиде до телефонния автомат и го включи.

Един глас каза:

— Ан, говори полковник Фаулър. Трябваше да се отбиеш в дома на генерала тази сутрин след дежурство. — Гласът на полковника звучеше рязко. После продължи: — Госпожа Камбъл беше приготвила закуска. Може би сега спиш. Моля, обади се на генерала или на госпожа Камбъл, когато станеш — и затвори.

— Може би се е самоубила. На нейно място бих го направил — казах аз.

Синтия отбеляза:

— Сигурно не е било лесно да си генералска дъщеря. Кой е полковник Фаулър?

— Мисля, че е адютантът на гарнизона. — А после попитах Синтия: — Как ти се стори това съобщение?

— Официално. Тонът подсказва известна фамилиарност, но не и топлина. Като че ли просто е изпълнявал задължението си като е позвънил на разсеяната дъщеря на шефа си, която е с по-нисш чин от него, но която все пак е дъщеря на шефа му. А на теб как ти се стори?

Замислих се за момент и отвърнах:

— Стори ми се нагласено.

— О… като прикритие?

Включих отново лентата и я изслушахме пак.

— Може би започвам да си въобразявам разни неща, Синтия.

— А може би не.

Вдигнах телефона и набрах канцеларията на шефа на военната полиция. Полковник Кент беше там и го извикаха на телефона.

— Все още сме в къщата на починалата — уведомих го аз. — Говори ли вече с генерала?

— Не… не съм… чакам свещеника.

— Но това ще се разчуе из целия гарнизон само след няколко часа. Уведоми семейството на мъртвата. И без никакви писма или телеграми.

— Виж, Пол, затънал съм до гуша с това, извикал съм гарнизонния свещеник и той е на път за насам.

— Добре. Изнесе ли канцеларията й?

— Да. Сложих всичко в един неупотребяван хангар в Джордън Фийлд.

— Добре. Сега прати няколко камиона и един взвод от твоите хора, които нямат нищо против тежката работа и могат да си държат устата затворена, и изпразнете къщата й. Имам предвид всичко, полковник: от мебелите и килимите до електрическите крушки, тоалетни дъски, хладилник и храна. Направете снимки тук и поставете всичко в този хангар в някакво подобие на реда, в който са били намерени. Ясно ли е?

— Да не си полудял?

— Напълно. И внимавай хората ти да бъдат с ръкавици, тези от съдебната да вземат отпечатъци от пръсти от всичко.

— Защо искаш да местиш цялата къща?

— Бил, тук нямаме никакви юридически права, а аз не вярвам на честността на градската полиция. Така че когато мидлъндската полиция пристигне тук, единственото нещо, което да могат да конфискуват, да бъдат тапетите. Вярвай ми. Местопрестъплението е американски военен център. Така че всичко е напълно законно.

— Не, не е.

— Или ще става както аз кажа, или без мен, полковник.

Настъпи дълго мълчание, последвано от грухтене, което прозвуча като „Добре“.

— И прати някого в пощата в града и прехвърлете номера на Ан Камбъл на някой номер на територията на гарнизона. Всъщност прехвърлете го в оня хангар. Включете телефонния автомат и поставете нова лента за запис. Запазете старата. На нея има съобщение. Запазете го като веществено доказателство.

— Кой мислиш ще се обади, след като вестникарските заглавия залеят целия щат.

— Човек никога не знае. Дойдоха ли от съдебната?

— Да, в момента са там. Тялото също.

— А сержант Сент Джон и редник Робинс?

— Те все още спят. Сложих ги в отделни килии. Незаключени. Искаш ли да им прочета правата?

— Не, те не са заподозрени. Но би могъл да ги задържиш като живи свидетели, докато дойда при тях.

— И войниците имат някакви права — уведоми ме Кент. — Сент Джон има жена, а командирът на Робннс вероятно мисли, че тя е напуснала самоволно поста си.

— Тогава обади се където трябва от тяхно име. Междувременно те са изолирани. А какво стана с личното и медицинското досиета на капитан Камбъл?

— При мен са.

— Какво забравяме, Бил?

— Конституцията.

— О, зарежи ги тия.

— Пол, знаеш, че трябва да работя с Ярдли. Вие си идвате и си отивате. Ярдли и аз се разбираме доста добре, като се имат предвид проблемите ни…

— Казах, че аз ще опера пешкира.

— И добре ще е да го направиш. — Попита: — Намери ли нещо интересно там?

— Не още. А ти?

— При секторното търсене не се откри почти нищо, с изключение на разни отпадъци.

— Кучетата намериха ли нещо?

— Нямаше други трупове. — И добави — Дресьорите им ги накараха да подушат вътрешността на джипа и кучетата отидоха направо при тялото. После отидоха обратно до джипа, пресякоха пътя покрай пейките и направо към походните тоалетни в дърветата. После загубиха следата и пак се върнаха при джипа. — Той продължи: — Не знаем дали кучетата са уловили неговата миризма или нейната. Но някой, може би жертвата и извършителят заедно, или единият или другият е ходил до тоалетната. — Поколеба се малко и после каза: — Имам чувството, че убиецът е имал лично превозно средство и тъй като не виждаме никакви отпечатъци от гуми никъде по почвата, значи той не е излизал извън пътя. Вероятно е спрял на пътя преди или след като тя е спряла. И двамата слизат, той я изненадва, завежда я на полигона и го извършва. И после се връща обратно на пътя…

— С дрехите й в ръка.

— Да. Поставя дрехите й в своето превозно средство и после…

— Отива в тоалетната, измива се, сресва косата си, после се връща пак в превозното си средство и заминава.

Кент каза:

— Би могло да се е случило така. Но това е просто теория.

— Имам теория, че ще ни трябва още един хангар, за да съберем всичките си теории. Добре, около шест камиона ще бъдат достатъчни. Изпрати и една внимателна служителка да наблюдава. Изпрати и някой от отдела за връзки с обществеността, който да успокои съседите, докато тия от военната полиция опразват къщата. — Затворих.

— Имаш бърз и аналитичен ум, Пол — обади се Синтия.

— Благодаря.

— Ако беше малко по-състрадателен и чувствителен, щеше да си по-добър човек.

— Не искам да бъда по-добър човек. — После добавих: — Ей, а не бях ли добър в Брюксел. Не ти ли купувах белгийски шоколад?

Тя не ми отговори веднага, после каза:

— Да, купуваше ми. Е, ще се качваме ли в горните стаи, преди да са ги закарали в Джордън Фийлд.

— Добра идея.