Нелсън Демил
Дъщерята на генерала (2)

Глава втора

Оръжейният склад на форта. Рогът на изобилието, в който са събрани всички американски военни стоки — неща, които гърмят през нощта.

Изпълнявах тайна задача в оръжейния склад в ранните утринни часове приблизително по времето, когато Ан Камбъл е била убита и ето защо се натресох на тоя случай, както биха се изразили моите цивилни колеги. Няколко седмици преди това бях приел задълженията и външния вид на един доста съмнителен сержант-оръжейник на име Франклин Уайт и заедно с един истински съмнителен сержант-оръжейник на име Далбърт Елкинс тъкмо приключвахме сделка за продажбата на няколкостотин карабини М–16, гранатомети и разни други; опасни предмети от оръжейния склад на група борци за освобождението на Куба, които искаха да свалят господин Фидел Кастро, антихриста. Всъщност тези испаноезични господа бяха колумбийски наркотрафиканти, които не искаха да изпитваме угризения за сделката. Както и да е, в 6.00 часа аз си стоях в оръжейния склад и разговарях с моя съдружник щатен сержант Елкинс. Говорехме си за това какво щяхме да правим с 200 000-те долара, които щяхме да си поделим. В действителност сержант Елкинс щеше да прекара останалата част от живота си в затвора, но той все още не знаеше това, а хората трябва да мечтаят. Мое неприятно задължение е да се превръщам в техния най-ужасен кошмар.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката преди новото ми другарче да беше успяло да я докопа. Казах:

— Оръжеен склад. Говори сержант Уайт.

— А ето къде си бил — каза полковник Уилям Кент, началникът на военната полиция в гарнизона, ченгето с най-висок чин във Форт Хадли. — Радвам се, че те открих.

— Не знаех, че съм бил изгубен — отвърнах аз.

До случайната ми среща със Синтия, полковник Кент беше единственият човек в гарнизона, който знаеше кой съм, и единствената причина за неговото обаждане, за която можех да се сетя, беше да ми каже, че се намирам в непосредствена опасност да бъда разкрит. Хвърлях по едно око на сержант Елкинс и на вратата.

Но за лош късмет работата не се оказа толкова проста. Полковник Кент ме информира:

— Станало е убийство. Жена капитан. Изглежда е била изнасилена. Можеш ли да говориш свободно?

— Не.

— Можеш ли да дойдеш при мен?

— Може би.

Кент беше свестен човек, но като повечето от военната полиция, не беше твърде умен, а ЦСО го караше да се чувствува нервен.

— Ясно ти е, че съм на работа.

— Това е по-важно, Бренер. Този път е много сериозно.

— Това тук също — погледнах към сержант Елкинс, който ме наблюдаваше с внимание.

— Става въпрос за дъщерята на генерал Камбъл — каза Кент.

„Боже мой!“ помислих си аз. Инстинктът ми подсказваше да отбягвам всякакви случаи, отнасящи се до изнасилвания и убийства на генералски дъщери. Беше мръсен случай. Чувството ми за дълг, чест и справедливост се мъчеше да ме убеди, че някой друг наивник от специалната част на ЦСО би могъл да се справи с него. Някой, чиято кариера и без друго беше провалена. Сетих се за няколко възможни кандидати. Но като се остави настрана чувството за дълг и чест, беше събудено моето естествено любопитство. Попитах полковник Кент:

— Къде можем да се видим?

— Ще те чакам на паркинга на военната полиция и ще те заведа до местопрестъплението.

Тъй като бях с фалшива самоличност, не трябваше да се приближавам до сградата на военната полиция, но Кент е вбесяващо тъп. Казах:

— Не при теб.

— О… какво ще кажеш за пехотинските казарми. Щабът на Трети батальон. По път е.

Елкинс, вече напрегнат и изплашен до смърт, започваше да става неспокоен.

— Добре сладурче, след десет минути — казах на Кент.

Затворих и се обърнах към Елкинс:

— Гаджето, приискало й се малко любов.

Елкинс погледна часовника си:

— Не е ли малко късно… или рано…?

— Не и за това маце.

Елкинс се усмихна.

Според устава на оръжейния склад аз имах лично оръжие и след като се уверих, че Елкинс се е поуспокоил, разкопчах колана с пистолета и го оставих там, този път според устава на гарнизона. Тогава не знаех, че по-късно ще ми трябва оръжие.

— Може да се върна.

— Добре. И веднъж от мене.

— Дадено.

Бях оставил Шевролета си на къмпинга за каравани, а моето ЗЧПС, това на езика на армията значи зачислено превозно средство, а не име на някоя партия, беше един Форд пикап, който ми беше отпуснат във връзка с настоящото ми превъплъщение. Той беше оборудван със стойка за пушки и чифт рибарски ботуши отзад.

И така аз потеглих през главното поделение. След няколко минути бях в района на Пехотинската бригада, дълги дървени помещения от времето на Втората световна война, повечето от които сега бяха изоставени и имаха призрачен вид. Студената война приключи и макар че не може да се каже, че армията изчезва, то тя съвсем определено намалява и сухопътните войски — пехота, бронирани войски и артилерия, причината за съществуването на армията, понасят най-големите съкращения. ЦСО обаче, което се занимава с престъпления, е една разрастваща се организация.

Като редник преди доста години завърших Висшата школа за подготовка на пехотинци, а после отидох във въздушнодесантната школа и школата за специални войски във Форт Бенинг, не далеч оттук. Така че сега съм десантчик със специална подготовка — оръжие, от което няма спасение, машина за убиване, подъл, жилав, появяващ се от небето като смъртта, безпогрешен и т.н. Но сега вече съм малко поостарял и в ЦСО ми е достатъчно добре.

В крайна сметка дори и държавните институции трябва да оправдаят съществуването си и армията полагаше големи усилия да си намери ново занимание в това да вразумява непослушните държави, които кривват от правия път. Но забелязвах известна липса на дух и цел в офицерите и хората, които винаги са чувствали, че са единствената преграда между руските орди и онези, които обичат. Като боксьор, който в продължение на години се е готвил за шампионския си мач и изведнъж научава, че другият претендент току-що е умрял. Човек се чувства леко облекчен, но същевременно и разочарован, усеща някаква празнота там, където преди е била помпичката, произвеждаща адреналин.

И така, беше тази част от деня, която в армията се нарича разсъмване, небето над Джорджия започваше да розовее, въздухът тежеше от влага и се виждаше, че ще бъде един горещ ден. Усещах миризмата на влажната глинеста почва на Джорджия, боровите дървета и аромата на казарменото кафе, който се носеше от близката столова.

Отбих се от пътя в затревения плац пред стария щаб на батальона. Полковник Кент излезе от служебната си тъмнозелена кола, а аз от моя пикап.

Кент е около петдесетте, висок, средно пълен, с лице белязано от шарка и студени сини очи. Понякога е доста нелюбезен, не много умен, както вече казах, но трудолюбив и изпълнителен. Неговият пост в армията съответства на шеф на полицията и той командва цялата униформена военна полиция във Форт Хадли. Педантично се придържа към правила и разпоредби и макар че не го мразят, той с никого не е особено близък.

Кент се беше изтупал в своята униформа с бял колан, бял шлем и лъснати с плюнка ботуши. Каза ми:

— Имам шестима души от военната полиция, които пазят мястото на престъплението. Нищо не е пипано.

— Това е само началото.

Кент и аз се познаваме от около десетина години и сме си създали добри служебни отношения, макар че не го виждам по-често от веднъж в годината, когато някой случай ме доведе във Форт Хадли. Кент има по-висок чин от мен, но аз мога да се държа свободно с него, а когато съм главният следовател по някой случай, мога да му създам доста проблеми. Виждал съм го да свидетелства във военния съд и той е всичко, което един прокурор би могъл да желае: правдоподобен, логичен, неемоционален и организиран в показанията си. И все пак в него имаше нещо, което не беше съвсем наред и аз винаги имах усещането, че прокурорите са доволни, когато той слезеше от свидетелското място. Струва ми се, че той прави впечатление на човек, който е прекалено суров и коравосърдечен. Когато в армията съдеха някой от своите, обикновено към обвиняемия се отнасяха със съчувствие или поне със загриженост. Но Кент е едно от тези ченгета, които виждат всичко в черно и бяло, и всеки, който наруши закона във Форт Хадли, като че ли лично обижда полковник Кент. Аз наистина го видях да се усмихва веднъж, когато един новобранец, изгорил в пияно състояние изоставено спално помещение, беше осъден на десет години за умишлен палеж. Но законът си е закон, предполагам, и една толкова трудно приспособима личност като капитан Кент беше намерила своето място й живота. Ето защо бях малко изненадан, когато открих, че е доста разтърсен от тазсутрешните събития. Попитах го:

— Уведоми ли генерал Камбъл?

— Не.

— Може би е по-добре да отидеш у тях.

Той кимна без голямо въодушевление. Всъщност изглеждаше ужасно, от което направих извода, че лично е посетил мястото, където е било извършено престъплението. После добавих:

— Генералът ще ти съдере задника затова, че си го уведомил със закъснение.

Той се опита да обясни:

— Ами трупът не беше опознат със сигурност, докато аз самият не го видях. Искам да кажа, не мога да отида у тях и да му кажа, че дъщеря му…

— Кой извърши предварителното опознаване?

— Сержант Сент^[1] Джон. Той е открил трупа.

— А познавал ли я е?

— Били са заедно на пост.

— Е, това е доста сигурно опознаване. А ти познаваше ли я?

— Да, разбира се. Аз извърших окончателното опознаване.

— Да не споменаваме за опознавателните й знаци и за името на униформата й.

— Но те са изчезнали.

— Изчезнали?

— Да… който го е извършил е взел униформата й и опознавателните й знаци.

Човек има усет за тия неща или пък, може би, в главата му се натрупват много такива случаи и когато чуе показанията и види местопрестъплението, си задава въпроса: „Какво не е наред тук?“

— Бельо? — попитах полковник Кент.

— Какво? А, то е там. — И после добави: — Обикновено взимат бельото. Нали? Това е странно.

— Заподозрян ли е сержант Сент Джон?

— Това е твоя работа — сви рамене полковник Кент.

— Е с такова име засега ще го оправдаем поради липса на доказателства.

Огледах изоставените казарми, щаба на батальона, столовата, плаца, сега обрасъл с трева, и в сивата утринна светлина си представих взвод млади войници, строяващи се за утринна проверка. Все още си спомням как винаги се чувствах изморен, гладен и измръзнал преди закуска. Спомням си също колко изплашен бях, тъй като знаех, че деветдесет процента от нас, застаналите в строя, щяха да заминат за Виетнам, знаех също, че и процентът на жертвите сред войниците на фронта беше толкова висок, че никой събирач на облози не би дал повече от две към едно за това, че ще се върнеш в същия вид, в който си заминал. Казах на Кент:

— Ей там беше моята рота. Рота Делта.

— Не знаех, че си бил в пехотата.

— Преди много време. Преди да стана ченге. А ти?

— Винаги съм бил във военната полиция. Но видях доста неща във Виетнам. Бях в американското посолство, когато виетнамецът прескочи стените оня път. Януари, 68. — А после добави: Убих един от тях.

Кимнах:

— Понякога си мисля, че в пехотата беше по-добре. Лошите никога не бяха от твоите. Това е нещо различно.

— Лошите са си лоши — уведоми ме Кент. — Армията си е армия, заповедите са си заповеди.

— Да.

Това е характерно за начина на мислене на военните. Не е наша работа да разсъждаваме защо и неуспехът никога не може да бъде оправдан. Този начин на мислене е доста ефективен при бой и повечето други военни ситуации, но не и в ЦСО. Ако си в ЦСО, ти всъщност трябва да не се подчиняваш на заповедите, да мислиш самостоятелно, да не обръщаш внимание на офицерите и преди всичко да откриваш истината. Това невинаги приляга на армията, която мисли за себе си като за едно голямо семейство, където на хората все още им се иска да вярват, че „всички братя са смели, а всички сестри непорочни“.

Сякаш прочел мислите ми, полковник Кент каза:

— Зная, че този случай може да излезе наистина мръсен. А може и да не е. Може би е извършено от цивилен. Може би ще бъде приключен веднага.

— О, сигурен съм, че може, Бил. А към твоето и моето досие ще прибавят по една препоръка и генерал Камбъл ще ни покани на коктейл.

Кент изглеждаше много обезпокоен.

— Честно казано нямам накъде да мърдам. Това е моят гарнизон, моят район. Ти можеш да се измъкнеш и ще изпратят друг специалист по убийства. Но след като и без друго си тук, принадлежиш към специалните части и сме работили заедно и преди, аз бих желал да видя твоето име до моето на предварителния доклад.

— И не си ми донесъл поне едно кафе.

Той се усмихна мрачно:

— Кафе ли? По дяволите, аз имам нужда от нещо по-силно. — После добави: — Това може да ти донесе нов чин.

— Ако имаш предвид понижение, вероятно си прав. Ако имаш предвид повишение, вече съм най-горе.

— Съжалявам. Забравих. Лоша система.

Попитах го:

— Очакваш ли звездичка?

— Може би.

Изглеждаше малко разтревожен, като че ли блестящата генералска звезда, която е виждал в мечтите си, току-що е изгаснала.

— Уведоми ли местната ЦСО вече? — попитах аз.

— Не.

— И защо, по дяволите, не си?

— Ами… и без друго те няма да разследват случая… Искам да кажа, за бога, става въпрос за дъщерята на командира на гарнизона, шефа на ЦСО тук, майор Бауз, я познаваше, както и всички тук, така че ние трябва да покажем на генерала, че сме осигурили най-способните хора от Фолс Чърч.

— Думата, която ти трябва, е изкупителна жертва. Но добре, ще кажа на шефа си във Фолс Чърч, че това трябва да се разследва от специален човек, само че не съм сигурен, че бих желал аз да съм този човек.

— Хайде да видим тялото и тогава ще решиш.

Когато тръгнахме към колата му, чухме гърма на оръдието на поделението — в действителност запис на някакво отдавна бракувано оръдие — и ние се спряхме и обърнахме в посока на звука. От високоговорителя, покачен на празните казарми, се разнесе записаният звук на сигналната тръба, свиреща заря, и ние козирувахме, двама самотни мъже, застанали в ранната утринна светлина, които реагираха на наслагвани цял живот привички и военни церемонии.

Древният зов на тръбата, идващ от времето на кръстоносците, отекна из улиците и пътеките между спалните помещения, над затревения плац, а някъде вдигаха знамето.

Години бяха минали, откакто за последен път съм присъствал на утринното вдигане на знамето, но от време на време ми доставя удоволствие да наблюдавам помпозността и церемониите, свързани с него, да чувствам връзката между живи и мъртви, да осъзная, че има нещо по-важно от мен и че аз съм част от него.

Нищо в цивилния живот не може да се сравни с това, освен ако гледането на „Добро утро, Америка“ не е станало традиция и макар че съм в периферията на армейския живот, не съм сигурен дали вече съм готов да направя крачката към цивилния. Но може би това решение вече беше в процес на своето осъзнаване. Понякога човек усеща кога е започнало последното действие.

Финалните звуци на тръбата отзвучаха и Кент и аз продължихме пътя си към колата му. Той отбеляза:

— Нов ден започва във Форт Хадли, но един от войниците му няма да го види.