Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (61)

61

Луис спря на банкета до шосето и изчака, огромният камион на „Оринко“, натоварен с химически торове да профучи покрай него. После пресече пътя и тръгна към дома на Джъд, следван от сянката си. В едната си ръка държеше отворена консерва с котешка храна.

Чърч го забеляза, поизправи се и подозрително го изгледа.

— Здрасти, Чърч — извика Луис, докато оглеждаше притихналата къща. — Искаш ли закуска?

Остави консервата върху багажника на синята кола и впери поглед в котарака, който пъргаво скочи от покрива и зарови муцуна в кутията. Луис пъхна ръка в джоба на якето си. Сякаш прочел мислите му, котаракът обърна главата си към него. Луис се усмихна и отстъпи встрани. Животното отново започна да яде, а той измъкна спринцовката от джоба си. Свали целофановата й опаковка и я напълни със седемдесет и пет грама морфин. Пъхна голямата ампула в джоба си и се приближи до котарака, който недоверчиво го изгледа. Луис му се усмихна и промълви:

— Хайде, похапни си, Чърч. Хей, хей, всички дружно да вървим, нали така?

Погали котарака, който се наежи, но все пак продължи да се храни. Луис го сграбчи и заби иглата дълбоко във вонящата му плът.

Чърч се замята като дявол, драскаше, плюеше и се опитваше да се изтръгне от ръцете му, но Луис го сграбчи здраво и натисна буталото на спринцовката докрай. Едва тогава отпусна ръце. Животното скочи на земята — съскаше като чайник, а безумните му жълтеникави очи проблясваха злобно. Иглата все още стърчеше от хълбока му; при скока спринцовката потрепери, сетне падна и се счупи. Луис не се разтревожи — в чантата му имаше още.

Котаракът направи няколко стъпки към шосето, сетне сякаш се сети нещо, зави обратно и тръгна към къщата.

Малко преди да стигне до нея, започна да се олюлява. Все пак успя да се добере до стълбата, опита се да скочи на първото стъпало, но падна. Остана проснат по хълбок на поляната пред верандата, дишането му почти спираше.

Луис надникна в колата и най-лошите му страхове се потвърдиха. Не напразно значи сърцето му е тегнало като камък цяла сутрин. На предната седалка видя чантата и шала на Рейчъл и пластмасова папка на „Делта“, откъдето се подаваха самолетните билети.

Обърна се и се отправи към къщата. Забеляза, че хълбоците на котарака вече не потръпват. Чърч беше мъртъв — за втори път.

Луис го прескочи и се изкачи по стълбата към верандата.

— Гейдж?

В антрето бе хладно. Хладно и тъмно. На Луис му се стори, че едносричната дума пада в тишината като камък, запратен в дълбок кладенец. Той се ослуша за ехото от първия камък и изхвърли още един.

— Гейдж?

Тишина. Дори тиктакането на стенния часовник в хола бе престанало — никой не го беше навил тази сутрин.

Но на пода имаше следи от стъпки.

Луис тръгна по коридора и влезе във всекидневната. Лъхна го миризмата на цигарен дим, с която бяха пропити всички мебели. Видя креслото на Джъд до прозореца. Беше блъснато встрани, сякаш старецът бе станал внезапно. На перваза стоеше пепелник и в него имаше пепел, запазил формата на догоряла цигара.

„Джъд е седял на пост до прозореца. Но кого ли е чакал? Мен, разбира се. Чакал е завръщането ми. Но ме е изпуснал. Някак си ме е изпуснал.“

Погледът му попадна върху четирите бирени кутии, подредени като войници на масата. Джъд не би могъл да заспи от четири бири, но може би му се е наложило да отиде до тоалетната. Каквато и да бе причината, поради която бе пропуснал завръщането на Луис, съвпадението изглеждаше прекалено голямо, за да е случайно.

Стъпките приближаваха до креслото до прозореца.

Отпечатъци от котешки лапи, размазани и някак си призрачни, се смесваха със следите от човешки крака. Сякаш Чърч бе подскачал напред-назад из пръстта, изпопадала от малките обувки на Гейдж. Сетне следите се отправяха към летящата врата, на кухнята.

Луис ги последва, сърцето му биеше лудо.

Отвори вратата и видя разкрачените крака на Джъд, старите му зелени дочени панталони, карираната му бархетна риза. Старецът лежеше проснат в голяма локва кръв, която на места вече засъхваше.

Луис притисна ръце към лицето си, сякаш, за да ослепее, да не вижда страшната гледка. Но тя не искаше да изчезне. Отворените очи на Джъд си оставаха втренчени в него, погледът му сякаш обвиняваше Луис, може би обвиняваше себе си за въвличането на приятеля си в смъртоносната игра.

„Но дали е така?“ — помисли си Луис.

Джъд бе научил за съществуването на гробището на микмаките от Стани Бий, който го е знаел от баща си, а баща му го узнал от дядо си, канадски французин — последният търгувал с индианците по времето, когато президент на Съединените щати бил Франклин Пиърс и Гражданската война още не била избухнала.

— О, Джъд, съжалявам! — прошепна Луис.

Джъд продължи да се взира в него с празните си очи.

Краката му се раздвижиха автоматично; внезапно му се стори, че се намира тук в Деня на благодарността — не през нощта, когато със стареца бяха занесли Чърч на загадъчния хълм зад гробището за домашни любимци, а по време на празничната вечеря, която бе споделил с Норма и с Джъд. Норма бе сложила на масата голяма пуйка, тримата се смееха и оживено разговаряха; мъжете отваряха кутия след кутия бира, а старицата бавно отпиваше от чашата си с вино. Норма извади бяла покривка от долното чекмедже на бюфета, точно както правеше той в момента, само че я бе разпростряла върху масата и я бе прикрепила с два елегантни оловни свещници, докато той…

Луис видя как бялата покривка се издува над тялото на Джъд като току-що приземил се парашут и за негово облекчение закрива мъртвото лице на стареца. Моментално върху бялата тъкан се появиха тъмночервени петънца като розови листенца, които се разширяваха.

— Съжалявам — каза Луис за трети път. — Искрено съ…

Думите замряха на устните му. От горния етаж долетя някакъв звук. Беше едва доловим и плах, но всъщност преднамерен. Да, беше абсолютно сигурен. Някой искаше той да го чуе.

Ръцете му искаха да се разтреперят, но той не им позволи. Пристъпи към кухненската маса, бръкна си в джоба и извади три спринцовки. Разкъса целофановата им опаковка и ги подреди върху карираната мушама. Извади и три ампули с морфин и напълни спринцовките. Сега и трите съдържаха достатъчно голяма доза морфин, за да убие кон — ако се наложи, — че дори и бика Ханарати.

Пъхна ги обратно в джоба, излезе от кухнята, мина през всекидневната и сиря пред най-долното стъпало на стълбата.

— Гейдж? — извика той.

От тъмнината на горния етаж се разнесе кикот — студен и нерадостен смях, от който Луис го побиха тръпки. Той тръгна нагоре по стълбата.

Стори му се, че се изкачва с часове. Помисли си, че навярно също толкова дълъг (или също толкова ужасяващо къс) се струва пътят до бесилката на осъдения на смърт, който крачи с привързани на гърба си ръце, знаейки, че ще пикае тогава, когато вече не може да диша.

Най-сетне изкачи последното стъпало; застанало неподвижно, пъхна едната си ръка в джоба, вперил поглед в стената. Не знаеше колко време е стоял така. Внезапно усети, че разумът започва да го напуска — усещаше го съвсем осезателно и дори му се струваше интересно. Навярно така се чувства отрупаното със сняг дърво (ако дърветата изобщо могат да чувстват) няколко секунди преди да бъде повалено на земята.

— Гейдж, искаш ли да отидем заедно във Флорида? — най-сетне извика той и отново дочу приглушения кикот.

Луис обърна главна и видя жена си да лежи мъртва в средата на коридора. Тази, при която бе отивал, стиснал между зъбите си роза, сега бе просната там, а краката й бяха разкачени също като на Джъд. Беше облегната върху стената, а главата й бе извита под странен ъгъл. Приличаше на жена, заспала докато чете в леглото си. Луис тръгна към нея.

„Здравей, скъпа — помисли си той — Най-сетне се завърна вкъщи.“

Кръвта бе опръскала тапетите и по тях се бяха образували идиотски петна. Рейчъл навярно е била наръгана десетина или дори двайсет пъти, кой знае. Скалпелът му си беше свършил работата.

Изведнъж той се изтръгна от унеса и видя жена си, действително я видя. Луис Крийд закрещя.

Писъците му отекнаха глухо сред стените на къщата, обитавана само от мъртъвци. Той продължи да крещи; очите му изхвръкнаха от орбитите, лицето му бе почервеняло, косата — настръхнала. Звуците, изтръгващи се от подутото му гърло напомняха камбаните на ада — ужасяващи писъци, които бележеха не края на любовта му, а началото на безумието му; връхлетяха го всички ужасяващи образи, запечатани в паметта му. Видя как Виктор Пасков умира на пода на лечебницата и парченцата от зеления найлонов чувал в мустаците на възкръсналия Чърч; видя пълната с кръв бейзболна шапка на Гейдж по средата на шосето, но най-ясен бе образът на адското изчадие, което бе съзрял в тресавището на Малкия Бог, чудовището, което бе прекършило дебелото дърво, Уендиго — чудовището с жълтеникави очи, бродещо из северните провинции, мъртвото същество, което с докосването си превръща хората в канибали.

Рейчъл не бе просто убита.

Някой бе… някой бе забил зъби в гърлото й.

(ТРАК!)

Шумът отекна в главата на Луис. Беше звук на реле, което дава на късо и завинаги излиза от строя, звук от падане на гръм, звук от отваряща се врата.

Луис замаяно вдигна очи, писъците все още не бяха замрели в гърлото му — и най-сетне видя пред себе си Гейдж. Устата му беше изцапана с кръв, тя се стичаше и по брадичката му, устните му бяха разтегнати в сатанинска усмивка. В дясната си ръка държеше скалпела на Луис.

В момента, когато Гейдж замахна към него. Луис автоматично отстъпи крачка назад. Скалпелът изсвистя покрай лицето му и детето се олюля. „Непохватен е като Чърч“ — помисли си Луис и го ритна през краката. Гейдж тромаво тупна на земята, Луис се хвърли върху него и го яхна, като притисна с коляно ръката, която държеше скалпела.

— Не! — извика съществото, задъхано от тежестта му. Лицето му конвулсивно се гърчеше. Очите му на насекомо блестяха от безсмислена омраза. — Не! Не! Не!

Луис плъзна ръката си в джоба и напипа спринцовката. Трябваше да действа бързо. Съществото под него се мяташе като риба и не изпускаше скалпела, въпреки че той здраво притискаше китката му с коляното си. Луис впери поглед в лицето му, което в продължение на няколко секунди претърпя странни метаморфози. Отначало прие образа на Джъд, вперил мъртвите си очи в пространството, сетне се превърна в смазаното лице на Виктор Пасков, който безсмислено въртеше очите си; накрая на Луис му се стори, че вижда отражение на собственото си пребледняло безумно лице. Миг след това образът му отново се промени и се превърна в лицето на горското чудовище — с ниско чело, мъртвешки жълтеникави очи и провиснал, разцепен език. Устните му се разтегнаха в страховита гримаса и то изсъска.

— Не, не неееее!

Съществото безпомощно се замята. Спринцовката изхвръкна от ръката на Луис, падна на земята и се изтъркаля по коридора. Той измъкна втората и я заби в кръста на Гейдж.

Ужасяващото създание изпищя и се замята с такава сила, че за малко щеше да го отхвърли встрани. Луис изръмжа, измъкна третата спринцовка и я заби в ръката на Гейдж, като натисна буталото докрай. Сетне се изправи и заднешком заотстъпва по коридора. Гейдж бавно стана и се заклатушка към него. След около пет крачки скалпелът се изплъзна от ръката му, заби се в дъските на пода и трепна. Още пет крачки и странната жълтеникава светлина в очите на Гейдж започна да избледнява. Още две и той падна на колене.

Вдигна глава и за миг Луис видя сина си — истинския си син, — който го гледаш с уплашени, пълни с болка очи.

— Татко! — извика той и се строполи по лице на пода.

За миг Луис остана неподвижен, после предпазливо се приближи към Гейдж, очаквайки поредния номер. Но този път нямаше измама, съществото не се нахвърли върху него със свити като нокти на граблива птица пръсти. Той плъзна ръка по шията на Гейдж и напипа пулса му, който все още се усещаше. За последен път в своя живот Луис Крийд влезе в ролята си на лекар и продължи да притиска пръсти към врата на Гейдж, докато туптенето не замря завинаги.

Когато сърцето на Гейдж най-сетне престана да бие, Луис стана и отиде в далечния край на коридора, отпусна се в ъгъла и се сви на кълбо. Искаше му се да стане колкото е възможно по-малък. Хрумна му, че може да се смали, ако си пъхне палеца в устата. Така и направи.

Остана така близо два часа… сетне постепенно в главата му се зароди план — ужасяващ, но съвсем изпълним. Измъкна си палеца от устата. Чу се звук като от изваждане на тапа. Луис отново

(Хей, хей всички дружно да вървим)

се зае за работа.

Влезе в стаята, където се бе крил Гейдж, смъкна чаршафа от леглото и го занесе в коридора, после нежно, с любов уви в него тялото на жена си. Тананикаше си, но не го съзнаваше.

В гаража на Джъд, до косачката за трева, Луис откри червена петлитрова лейка с бензин — надяваше се да му стигне. Започна от кухнята, където трупът на Джъд лежеше под бялата покривка. Обля го с бензин, сетне, наклони лейката към пода влезе във всекидневната и напои с жълтеникавата течност килима, канапето, етажерката за списания и столовете; после по същия начин премина през антрето и задната стая. Миризмата на бензин бе силна и упойваща.

Кибритът стоеше върху пакета с цигари до креслото, където Джъд бе седял в напразно очакване на приятеля си.

Луис взе кутийката и се отправи към външната врата. Спря на прага, хвърли зад себе си запалена клечка кибрит и излезе навън. Къщата моментално пламна и Луис усети, че кожата на врата му се свива от топлината. Грижливо затвори вратата и за секунда застана неподвижно, наблюдавайки как оранжевите пламъчета играят зад пердетата на Норма.

Прекоси верандата, отново забави крачка, вслуша се в пращенето на огъня, който постепенно обхващаше къщата и си припомни как преди цяла вечност двамата с Джъд пиеха тук бира.

Сетне слезе по стъпалата и се отдалечи.

62

В момента, когато взе последния завой преди къщата на Луис, Стив Мастерсън забеляза дима. Не идваше от дома на колегата му, а от къщата на старчока, който живееше отсреща, от другата страна на шосето.

Стив бе тръгнал към Лъдлоу, защото се притесняваше за Луис — и то много. Джоан Чарлтън бе разказала за мистериозното обаждане на Рейчъл и той се питаше къде ли е сега Луис… и какво е намислил.

Тревогата му бе смътна, но не спираше да го тормози: знаеше, че няма да се успокои, докато не отиде в Лъдлоу и не се увери, че всичко е наред…, доколкото можеше да бъде — наред предвид печалните обстоятелства.

С настъпването на пролетта приливът на пациенти в лечебницата като по чудо секна. Сурендра заяви, че ще се справи сам и насърчи Стив да посети колегата тим. Стив Мастерсън яхна хондата си, която едва миналата седмица бе извадил от гаража, където бе прекарала зимата, и отпраши към Лъдлоу. Знаеше, че кара по-бързо, отколкото е необходимо, но го гризеше безпокойство, съчетано с абсурдната мисъл, че вече е прекалено късно. „Що за глупост“ — помисли си той. но в стомаха си усещаше подтискащо чувство, подобно на онова, което бе изпитал миналата есен при вида на умиращия Пасков. Чувстваше се неприятно изненадан, сякаш се бе случило нещо безвъзвратно. Стив Мастерсън не беше вярващ (докато беше в колежа, в продължение на два семестъра членуваше в Дружеството на атеистите и го, напусна едва когато настойникът му обясни — насаме и съвсем неофициално, — че по този начин рискува да бъде лишен от стипендия за следването си), но смяташе, че улавя не по-зле от всеки друг промените в биоритмите, които обикновено се наричат предчувствия. Струваше му се, че смъртта на Пасков по странен начин е предопределила трагичните събития през цялата година. Да, годината наистина беше кошмарна. Двама роднини на Сурендра бяха хвърлени в затвора по политически причини и Сурендра бе споделил със Стив, че по всяка вероятност единият от тях — чичо, когото много обичал — вече е мъртъв. Индиецът се бе разплакал и при вида на сълзите, които се стичаха по обикновено спокойното лице на колегата му, Стив здравата се изплаши. Майката на мис Чарлтън беше подложена на тотална мастектомия^[1] и жилавата медицинската сестра смяташе, че старицата има много малки шансове да оздравее.

След смъртта на Виктор Пасков, Стив бе ходил на четири погребения — на балдъзата му, убита при автомобилна катастрофа, на свой братовчед, починал от токов удар в резултат на глупав пиянски облог (басирал се с приятелите си, че ще успее да се изкачи на върха на електрически стълб); на един от дядовците си и разбира се — на погребението на момченцето на Луис.

Той изпитваше топли чувства към Луис и искаше да се увери, че нищо лошо не се е случило с него. В края на краищата, много му се беше струпало…

Когато съзря големите кълба дим, които се носеха към небето, кой знае защо веднага си помисли, че пожарът е дело на проклетия Виктор Пасков, който със смъртта си като, че бе премахнал невидимата бариера, предпазваща обикновените хора от необикновената поредица от нещастия. Стив побърза да се упрекне за абсурдната си мисъл: къщата на Луис си беше на мястото, спокойна и бяла под утринните лъчи на пролетното слънце, прекрасен образец на класическата колониална архитектура на Нова Англия.

Хора тичаха към къщата на стареца. Когато Стив пресече шосето и спря мотора на алеята пред дома на Луис, видя как някакъв мъж скочи на верандата на горящата къща, приближи се до входната врата, сетне се отдръпна. И хубаво направи, защото след секунда стъклото й се счупи и навън лумнаха огромни пламъци. Ако онзи глупак бе успял да отвори вратата, огънят щеше да го изпече като пиле.

Стив слезе и подпря хондата върху педала. За миг бе забравил за Луис, привлечен от древната мистерия на огъня. Половин дузина съседи бяха заобиколили горящата къща; с изключение на кандидат-героя, който все още беше на поляната, всички те стояха на почетно разстояние. След миг избухнаха стъклата на прозорците, обърнати към верандата. Микроскопични парченца от тях се разхвърчаха във въздуха. Кандидат-героя наведе глава и си плю на петите. Пламъците обхванаха външната стена на верандата като алчни пръсти. Бялата боя моментално се покри с мехури. Пред очите на Стив един от бамбуковите столове започна да пуши, сетне избухна в пламъци.

Сред прашенето на огъня Стив дочу гласа на кандидат-героя, който пискливо изкрещя:

— Къщата ще изгори, сигурен съм. Свършено е с Джъд, ако е вътре. Сто пъти му казвах да не държи керозит в килера.

Стив понечи да се провикне и да попита дали са уведомили пожарникарите, но точно в този момент се дочу далечното виене на сирени. Очевидно идваха много пожарни коли. Но кандидат-героят имаше право: с къщата беше свършено. Сега през всички прозорци на фасадата изригваше огън, пламъците, подобни на тънка прозрачна завеса, се издигаха към стрехата.

Стив изведнъж се сети за колегата си и се обърна. Но Луис явно не беше тук, иначе щеше да стои на поляната заедно със съседите си.

Внезапно погледът му бе привлечен от някакво движение.

Отвъд асфалтовата алея пред дома на Луис имаше поляна, завършваща в подножието на нисък хълм. Въпреки че бе още зелена, тимотейката бе израснала високо тази пролет, но Стив все пак успя да съгледа някаква пътека, разчистена и окосена като игрище за голф. Тя криволичеше по склона на хълма и навлизаше под разлистените дървета с дебели стволове, които се извисяваха на хоризонта. Стив видя нещо или някой точно на границата, където зелената тимотейка отстъпваше място на тъмнозелените борове. Стори му се, че за миг съгледа някакво бяло петно, което моментално се изгуби под сенките на дърветата. Въпреки че видението след секунда изчезна от погледа на Стив, на него му се стори, че е видял човек, който носи голям бял вързоп.

„Това е Луис — внезапно си каза той с абсолютна сигурност. — Това е Луис. Побързай да го настигнеш, защото тази нощ е станало нещо ужасно и ако не го спреш много скоро ще се случи нещо още по-ужасно.“

Той нерешително застана в началото на алеята, като пристъпваше от крак на крак; побиха го тръпки.

„Стив, момчето ми, изплашен си до смърт, нали?“

Да точно така. Беше изплашен до смърт и то безпричинно. Все пак имаше нещо… нещо

(привлекателно)

да, нещо привлекателно в пътеката, която криволичеше по склона на хълма и може би водеше към гората. Всички пътища водят нанякъде.

„Луис! Мисли за Луис, тъпако! Спомни си, че заради него дойде тук. Нали не си пристигнал в Лъдлоу, за да се разхождаш из гората.“

— Какво намери, Ранди? — извика кандидат-героят. От мястото, където стоеше, Стив чуваше съвършено ясно пискливия му и все още странно оптимистичен глас.

Отговорът на Ранди бе почти заглушен от воя на сирените на пожарните коли.

— Мъртъв котарак.

— Изгорял ли е?

— Не — отвърна Ранди. — Просто е мъртъв.

Като че диалогът от отсрещната страна на пътя накара Стив отново да се сети за онова, което бе съзрял — или му се бе сторило, че е съзрял — в далечината. Това е бил Луис.

Краката му автоматично се раздвижиха, той тръгна към пътеката, която водеше към гората и горящата къща остана зад гърба му. Когато стигна до гората, беше плувнал в пот и с облекчение навлезе под гъстите сенки. Наоколо ухаеше на бор и на смърч, на дървесна кора и на смола.

Когато се озова в гората, Стив несъзнателно се втурна в галоп. Сърцето му биеше лудо, дъхът му със свистене излизаше от гърдите му. Премина тичешком разстоянието, където пътеката беше наклонена (направи му впечатление, че е отлично поддържана), но се умори и се задоволи само да върви бързо. Когато стигна до арката пред входа на Гробището за домашни любимци, усещаше непоносима болка вдясно, точно под мишницата.

Той разсеяно погледна към подредените в концентрични окръжности гробове, към табелките, направени от сплескани ламаринени кутии, към надгробните паметници, изработени от стари дъски. Вниманието му бе привлечено от невероятната гледка в срещуположната страна на поляната. Съзря Луис, който се катереше по високата преграда от мъртви дървета, очевидно неподвластен на закона за гравитацията. Изкачваше се бавно, стъпка по стъпка, приковал очи право пред себе си, като сомнамбул или като хипнотизиран. Вързопът, който бе привлякъл вниманието на Стив, бе в ръцете му. От близо очертанията му не оставяха никакво съмнение: беше човешко тяло, увито в чаршаф. От чаршафа се подаваше женски крак, обут в черна обувка с нисък ток. Изведнъж Стив осъзна с ужасяваща сигурност, че Луис носи тялото на Рейчъл. Косата на Луис беше побеляла.

— Луис! — изкрещя Стив.

Луис не се поколеба, не се сиря. Продължи да се изкачва. Достигна до върха на камарата от мъртви дървета, сетне заслиза от другата й страна.

„Ще падне! — помисли си Стив. — Досега имаше дяволски, невероятен късмет, но ей-сега ще падне… Дано да се отърве само със счупване на крака.“

Но Луис не падна. Спусна се в подножието на преградата и за миг изчезна от погледа на Стив. Сетне отново се появи и пое към гората.

— Луис! — отново изкрещя Стив. Този път Луис спря и се обърна.

Стив бе поразен от гледката, разкрила се пред очите му: освен белите коси, сега Луис имаше лице на грохнал старец.

Отначало той не позна Стив. Сетне в главата му сякаш се задейства реостат и лицето му се проясни. Устните му потръпнаха спазматично и след миг Стив разбра, че Луис се опитва да се усмихне.

— Стив — колебливо и с прегракнал глас произнесе Луис. — Здрасти, Стив. Ще я погреба. Сигурно ще се наложи да го направя с голи ръце. Навярно ще свърша

едва привечер. Там горе почвата е много камениста. Едва ли изгаряш от желание да ми помогнеш.

Стив отвори уста, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Въпреки изненадата и ужаса си усети, че наистина иска да помогне на Луис. Тук, сред гората, това му се струваше съвършено естествено.

— Луис — най-сетне дрезгаво произнесе той. Какво се е случило? О, Господи, какво правиш? Ами Рейчъл… в къщата ли е била по време на пожара?

— С Гейдж изгубих прекалено много време — промълви Луис. — Някакъв зъл дух се всели в него, защото чаках прекалено дълго. Но с Рейчъл ще е по-различно. Сигурен съм, Стив.

Докато говореше, той леко се олюляваше и на Стив изведнъж му стана ясно, че Луис си е изгубил ума. Да, полудял е, освен това беше уморен до смърт. Обърканият разум на Стив се вкопчи в последната си мисъл и забрави предната.

— Все пак си помисли дали не искаш да ми помогнеш — каза Луис.

— Дори и да исках, не бих могъл да се изкатеря по купчината дърва.

— Можеш, разбира се — рече Луис. Много е лесно. Трябва да се движиш бързо и уверено и изобщо да не свеждаш очи. Ето тайната.

Сетне Луис се обърна и се отдалечи. Стив няколко пъти извика името му, но той вървеше към гората, без да се обърне. В продължение на няколко секунди Стив виждаше белия чаршаф, който проблясваше сред дърветата, сетне и той изчезна от погледа му.

Стив тичешком прекоси гробището и слепешката се заизкачва по преградата от мъртви дървета. Отначало търсеше опора за ръцете си, опитвайки се да премине бариерата с пълзене, после успя да се изправи на крака. В този миг го обзе чувство на еуфория — сякаш бе вдъхнал с пълни гърди чист кислород. Беше абсолютно убеден, че ще стигне до върха и успя, движейки се бързо и уверено. Олюлявайки се, спря на върха и се загледа в Луис, който вървеше по пътеката — защото тя продължаваше и от другата страна на преградата.

Луис спря и се обърна към Стив, без да изпуска увитото в окървавен чаршаф тяло на жена си. После промълви:

— Може би ще чуеш гласове. Но това са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.

— Слушай. Луис…

Но Луис вече се бе обърнал и отново крачеше по пътеката. Още миг и Стив щеше да го последва — едва успя да се въздържи.

„Трябва да му помогна, щом ме моли… да, сигурен съм, че искам да му помогна… Тук става нещо необикновено и изгарям от желание да разбера точно какво. Струва ми се, че е… много… важно. Че има някаква загадка, някакво тайнство.“

Сухо клонче изпука под краката му. Прашенето му прозвуча отсечено, като изстрел на стартов пистолет. В този миг Стив осъзна къде се намира и какво възнамерява да направи. Усети вледеняващ страх и тромаво се обърна кръгом. Пазеше равновесие с протегнати напред ръце, гърлото и езика му бяха пресъхнали от ужас, на лицето му бе изписано смаяното изражение на човек, който при събуждането си установява, че докато е спал се е озовал на покрива на небостъргач.

„Рейчъл е мъртва. Може би дори е убита от Луис. Луис е обезумял, напълно е полудял, но…“

Но Стив чувстваше, че тук се крие нещо много по-страшно от опасността самият той да обезумее. Сякаш в гората бе скрит някакъв гигантски магнит, който притегляше частица от разума му, притегляше го към мястото, за където Луис бе понесъл Рейчъл.

„Хайде, момчето ми, тръгни по пътеката… тръгни по пътеката и виж накъде води. Да, мой малък Стив, ще видиш нещо изумително, нещо, за съществуването, на което приятелите ти от Дружеството на атеистите в колежа в Лейк Форест дори не подозират.“

Сетне, може би, защото бе поело храната, необходима му за един ден, дяволското място сякаш изгуби интерес към Стив и престана да упражнява натиск върху съзнанието му. Той направи две крачки и залитна. Отново сухите клончета с прашене се пречупиха под тежестта му, левият му крак се подхлъзна и попадна сред преплетени съчки; заострените им върхове измъкнаха маратонката му и се забиха в крака му. С огромно усилие го измъкна и падна с главата надолу в Гробището за домашни любимци, като се изтърколи на милиметри от някаква дъска, която като нищо можеше да пробие стомаха му.

Изправи се на крака, замаяно се огледа и се зачуди какво точно се бе случило. Но дали изобщо се бе случило нещо? Вече му се струваше, че е сънувал.

В този миг, от дълбините на гората, която се простираше отвъд преградата — гора толкова гъста, че слънчевите лъчи никога не проникваха през зелените корони на дърветата — се разнесе глух кикот, който отекна силно, като гръмотевица. Стив дори не смееше да си представи как изглежда съществото, способно да издаде подобен звук.

Той побягна, без да направи труд да обуе маратонката си; опита се да изкрещи, но не можа. Все още напрягаше гърлото си да извика, когато се метна на мотоциклета и зави обратно към шосе 15, където за малко щеше да бъде пометен от пожарната, идваща от Брюър. Косата му беше настръхнала под мотоциклетния шлем.

Когато се прибра в апартамента си в Ороно, почти не си спомняше, че е бил в Лъдлоу. Обади се в университетската амбулатория, каза на Чарлтън, че е болен, взе приспивателно и си легна.

Стив Мастерсън повече никога не си спомни какво се бе случило през този ден… освен в най-дълбоките си сънища. И в тях той виждаше как нещо огромно и страшно минава покрай него — нещо, което бе протегнало чудовищната си ръка, за да го докосне и я бе отдръпнало в последния момент.

Някакво същество с огромни жълтеникави очи, блестящи като мощни фарове.

Понякога Стив с вик се събуждаше от тези кошмари, с изцъклени от страх очи и си казваше: „Струва ти се, че крещиш, но, това са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но този звук се чува много надалеч.“

Но все пак не знаеше и никога не можа да си спомни откъде му е хрумнала странната мисъл или какво означава.

Следващата година той прие предлаганата му работа в Сейнт Луис, на другия края на страната.

От момента, в който бе видял Луис Крийд за последен път, до заминаването му за Мисури, Стив нито веднъж не стъпи в Лъдлоу.