Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

40

Но всъщност нищо подобно не се случи.

Заплашителното ръмжене на огромния камион на „Оринко“, пръстите, за миг докосващи якето на Гейдж, Рейчъл, канеща се да отиде на утринното поклонение по пеньоар. Ели, притискаща до гърдите си снимката на Гейдж, която слага столчето му до леглото си, сълзите на Стив Мастерсън, скандалът с Ъруин Голдман, ужасната история на Джъд Крендъл за възкръсването на Тими Батерман — всичко това проблесна във въображението на Луис Крийд през секундите, докато се опитваше да хване засмения си син, който тичаше към шосето. Зад него Рейчъл отново изкрещя: „Гейдж, върни се, не ТИЧАЙ!“, но Луис не си направи труда да вика — знаеше, че всичко ще се размине на косъм. Всъщност не — едно от нещата, които си бе въобразил, наистина се случи — някъде в далечината чуваше ръмженето на приближаващия се огромен камион. Изведнъж в главата му заработи някакъв мнемоничен механизъм и той отново чу онова, което Джъд Крендъл бе казал на Рейчъл през първия ден, когато пристигнаха в Лъдлоу: „Позволете да ви дам един съвет, мисис Крийд — не позволявайте на децата да излизат на шосето — по него непрекъснато минават камиони.“

Сега Гейдж тича по леко наклонената поляна, която се слива с ниския банкет на шосе 15. Здравите му крачета забързано тупкат и според всички правила той трябва да забие нос в земята, но малкият продължава да тича и бученето на камиона става все по-силно. Звукът напомняше на Луис хъркащия звук, който понякога дочуваше в просъница. Вечер, в леглото, ръмженето на камионите му действаше успокоително, но сега го ужасяваше.

„Божичко мили, скъпи Исусе, помогнете ми да го хвана, не му позволявайте да излезе на пътя!“

Луис се затича с всичка сила и скочи напред с протегнати ръце, като на финтиращ футболист; с крайчеца на окото си забеляза как сянката му се проточва зад него, спомни си за огромната сянка, хвърляна от хвърчилото върху ливадата на мисис Винтън и в този момент, тласкан от инерцията, Гейдж се озова на шосето. Пръстите на Луис докоснаха якето му… и го сграбчиха.

Дръпна детето назад и се строполи по лице върху покрития с чакъл крайпътен банкет. Носът му се разкървави, жестока болка прониза тестикулите му, в ума му проблесна мисълта: „Ох, ако знаех, че ще играя футбол, щях да си сложа калъф на нишката.“ Но огромното чувство на облекчение го накара да забрави разкървавения си нос и агонията в долната част на тялото си, защото дочу как Гейдж изрева от болка и от негодувание — при падането детето се бе изтъркаляло на полянката и бе ударило главата си. След миг плачът му бе заглушен от бученето на камиона, който отмина с величествено изсвирване на клаксона.

Луис успя да се изправи, въпреки тежестта и болката, която усещаше между краката си. Сграбчи сина си в прегръдките си и нежно го притисна към себе си. След миг и Рейчъл стоеше до тях, лицето й беше обляно в сълзи. Тя извика на Гейдж:

— Никога не излизай на пътя, Гейдж! Никога, никога, никога! Шосето е лошо, чуваш ли, лошо!

А малкият бе толкова стреснат от произнесената през сълзи лекция, че забрави да плаче и с облещени от учудване очи се втренчи в майка си.

— Луис, носът ти кърви — възкликна Рейчъл и внезапно прегърна съпруга си толкова силно, че щеше да го задуши.

— Това не е толкова страшно — отвърна той. — Страхувам се, че вече съм стерилен, Рейчъл. О, Господи, каква ужасна болка!

Жена му се разсмя така истерично, че Луис започна да се притеснява за нея; внезапно си каза: „Ако Гейдж наистина беше умрял, тя сигурно щеше да полудее.“

Но Гейдж не беше мъртъв и всичко това бе само ужасяваща подробност от случката, появила се за миг във въображението на Луис, докато тичаше по зелената поляна в слънчевия майски ден, за да надбяга надвисналата над сина му смърт.

Гейдж тръгна на училище и на седемгодишна възраст за пръв път отиде на летен лагер, където откриха удивителната му способност на плувец. Успя да изненада неприятно и родителите си, като доказа, че може да прекара цял ден далече от тях, без някаква видима психическа травма. След навършване на десетата си година, той прекара цялата ваканция в лагера „Агауом“ в Реймънд, а година по-късно спечели два златни и един сребърен медал на големия шампионат между различните лагери, който всяка година се провеждаше в края на летния сезон. Той порасна висок и широкоплещест, но си остана същия Гейдж, който доверчиво приемаше всичко, което му предлагаше светът. За него плодовете от дървото на живота никога не бяха горчиви или гнили.

Беше отличен ученик и член на плувния отбор в „Джон Баптист“ — католическо училище, в което бе настоял да се запише, защото то разполагаше с отличен плувен басейн. Още тогава Рейчъл се разтревожи. Луис не беше особено изненадан, когато на седемнайсетгодишна възраст синът му обяви, че иска да приеме католическата вяра. Рейчъл подозираше, че внезапният религиозен фанатизъм на Гейдж е вдъхновен от приятелката му и виждаше в неочакваното му покръстване скорошна женитба. („Готова съм да изям долните ти гащета, Луис, ако тази малка фльорца с медала на «Свети Кристофър» не забаламосва сина ни!“ — бе възкликнала тя), провал на всичките му планове за следване и на надеждите му за спечелване на олимпийски медал и предричаше, че на четирийсет години Гейдж ще бъде баща на девет-десет малки католичета. Тогава (поне според Рейчъл), Гейдж ще работи като шофьор на камион, ще има бирено шкембе, ще пуши пури и, произнасяйки католически молитви постепенно, но неотклонно ще върви към смъртта си вследствие на инфаркт.

Луис подозираше, че мотивите на сина му са много по-чисти. Гейдж прие католическата вяра (в деня на покръстването му Луис изпрати на Ъруин Голдман картичка, чието изпълнено с неприкрита омраза съдържание гласеше: „Може би отгоре на всичко ще се сдобиеш с внук-йезуит. Твой зет-християнин Луис“), но не се ожени за симпатичното (и съвсем не развратно) момиче, с което ходеше през последната си година в колежа.

Когато го приеха в университета „Джон Хопкинс“, Гейдж успя да влезе в състава на олимпийския отбор по плуване. Шестнайсет години след като Луис се бе надбягвал с камиона на „Оринко“, за да спаси живота на сина си, в края на дълъг следобед, прекаран пред телевизора, двамата с Рейчъл (чиито коси бяха посивели и й се налагаше да ги боядисва с шампоан-оцветител) с гордост видяха как синът им спечели златен медал за Съединените Щати. Когато камерите на МВС показаха в близък план Гейдж, застанал на почетната стълбичка, с все още стичаща се по лицето му вода, с гордо вдигната глава и очи, вперени в националния флаг, докато златният медал, проблясваше върху гърдите му, а оркестърът изпълняваше американския химн, Луис не издържа и се разплака. Рейчъл също се разплака.

— Струва ми се, че това е върхът на целия ми живот — дрезгаво произнесе той и понечи да прегърне жена си. Но лицето на Рейчъл се изкриви от ужас и тя се състари пред очите на Луис, сякаш изведнъж я бяха връхлетели дни, месеци и години на скръб. Химнът заглъхна, а когато Луис погледна към екрана забеляза, че на стълбичката стои друго момче, чернокож младеж, в чиято къдрава като вълна коса като миниатюрни диаманти все още проблясват водни капки.

Струва ми се, че това е върхът на целия ми живот.

Върхът на шапката му…

Шапката му е…

О, Господи, шапката му е пълна с кръв.

Когато Луис се събуди, беше седем часът и стаята беше окъпана в студената, мъртвешка светлина на дъждовното утро. Усети страхотно главоболие, което сякаш се усилваше и отслабваше паралелно с ударите на сърцето му. Силно се оригна и усети миризмата на престояла бира, от която му се повдигаше. Беше плакал. Възглавницата му бе мокра от сълзи, сякаш бе прекарал цялата нощ в гледане на сладникави и сантиментални филми. Даже и насън, помисли си той, частица от разума му е знаела истината и е оплаквала случилото се.

Стана и се заклатушка към банята. Сърцето му биеше силно, но неритмично, на пресекулки, главата му все още беше замаяна от изпития предишната вечер алкохол и махмурлукът му беше толкова силен, че имаше чувството, че главата му ще се разцепи. Едва успя да се добере до тоалетната чиния и от устата му като фонтан изригна изпитата бира.

Коленичи на пода и затвори очи, докато усети, че отново е в състояние да се изправи. Слепешката напипа дръжката и пусна водата. Сетне отиде до огледалото, за да провери дали очите му са много зачервени, но откри, че то е покрито с парче плат. И си спомни, че подчинявайки се на отдавна забравен обичай, Рейчъл бе покрила всички огледала в къщата и се събуваше на прага.

„Без нас в олимпийския отбор по плуване“ — мрачно си помисли Луис, влезе обратно в стаята и седна на ръба на леглото. В гърлото и в устата си усещаше вкуса на престояла бира и той се закле (нито за пръв, нито за последен път), че никога вече няма да докосне тази отрова. Да, Гейдж няма да участва в олимпийския отбор, няма да стане блестящ студент, няма да има приятелка и да приеме католическата вяра, няма да ходи на летен лагер, няма нищо. Маратонките му бяха захвърлени на шосето, якето му — обърнато наопаки, а милото му детско телце, така здраво и набито, беше почти разпокъсано. Шапката му беше пълна с кръв.

Докато седеше на ръба на леглото, с все още зашеметена от изпития алкохол глава, Луис се загледа в прозореца, по който криволичеха дъждовните капки и в този миг, мъката най-после го завладя. Тя връхлетя върху него с пълна сила, като някоя посивяла медицинска сестра от деветия кръг на ада, отне цялата му мъжественост и съкруши последната му съпротива. Той закри лицето си с ръце и се разрида, като се клатеше напред-назад на ръба на леглото. О, какво не би дал, какво не би направил за един последен шанс. Би дал всичко на света. Всичко.