Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pet Sematary, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 264 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Boman (2008)
- Корекция
- nqgolova (2008)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2008)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци
Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993
Превела от английски Весела Прошкова
Редактор Александра Божкова
Художник: Петър Станимиров
Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“
ISBN 954-409-083-5
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
- — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
Статия
По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Гробище за домашни любимци | |
Pet Sematary | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1983 г. САЩ |
Издателство | Doubleday |
Оригинален език | английски |
Жанр | ужаси |
Вид | роман |
Предходна | Кристин |
Следваща | Цикълът на върколака |
Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации – една през 1989 г., която се сдобива с продължение през 1992 г., и втора, която излиза през 2019 г.
Сюжет
В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност. Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.
43
На другата сутрин небето беше мрачно, но времето бе топло. Луис здравата се изпоти, докато предаде багажа и взе билетите на Рейчъл и на Ели. Истинско щастие бе да се занимава с нещо и да не мисли за последния път, когато беше изпратил семейството си в Чикаго — това бе първото и последно пътуване на Гейдж със самолет.
Ели изглеждаше отнесена и някак особена. Луис няколко пъти я погледна и забеляза, че е вперила поглед в него със странно въпросително изражение.
„Започваш да придобиваш комплекси на конспиратор, момичето ми.“
Ели не промълви нито дума, когато й съобщиха, че заминават за Чикаго, че първо отиват тя и мама и че може би ще останат там цялото лято, само продължи да гребе кашата си (какаова каша, разбира се). След закуска мълчаливо се качи в стаята си и облече дрехите, които Рейчъл й бе приготвил. Луис забеляза, че е взела със себе си снимката, на която вози Гейдж на шейната си. Малката се настани в един от дълбоките пластмасови столове в чакалнята, докато Луис чакаше на опашка за билетите, а високоговорителите бълваха информация за пристигащите и за излитащите самолети.
Съпрузите Голдман пристигнаха четирийсет минути преди излитането. Ъруин Голдман, издокаран в сиво кашмирено палто, изглеждаше елегантен и свеж въпреки необичайно високата температура и като, че не се беше изпотил. Дори Голдман седна при Рейчъл и при Ели, докато съпругът й отиде в бюрото на „Авис“, за да предаде ключовете на взетата под наем кола.
Луис и Ъруин Голдман отидоха при другите по едно и също време. Луис се опасяваше, че старецът отново ще разиграе сцена от пиеската „Сине мой! Сине мой!“, но този път му се размина. Голдман сковано се ръкува с него и промърмори някакъв поздрав. От време на време крадешком и смутено поглеждаше към зет си, което потвърждаваше подозренията, с които Луис се бе събудил тази сутрин: навярно снощи мистър Голдман е бил пиян до козирката.
Изкачиха се с ескалатора на горния етаж и мълчаливо седнаха в чакалнята. Дори Голдман нервно стискаше джобното издание на новия роман на Ерика Йонг, но така и не го отвори. Освен това, непрекъснато и тревожно поглеждаше към снимката, която Ели притискаше до гърдите си…
Луис предложи на дъщеря си да отидат до щанда за книги, за да й купи нещо за четене по време на пътуването. Изненадано забеляза, че Ели продължава да го наблюдава изпитателно. Погледът й не му се нравеше, дори го изнервяше.
— Нали ще се държиш прилично, докато гостуваш на баба и на дядо? — попита той, докато отиваха към книжарницата.
— Да — отвърна Ели и на свой ред попита: — Татко, ще ме арестуват ли от полицията? Анди Пасиока ми каза, че има специални полицаи, които залавят избягали от училище деца.
— Не се безпокой — отвърна Луис. — Ще уредя отсъствията ти с директора и наесен отново ще учиш там.
— Надявам се всичко да се оправи до есента — промълви момиченцето. — Никога не съм била в истинско училище, само в детската градина. Питам се какво ли правят децата в истинското училище? Навярно пишат домашни…
— Сигурен съм, че ще се справиш.
— Татко, още ли не можеш да понасяш дядо?
Луис зяпна от изненада.
— Откъде ти хрумна, че не мога…, че не харесвам дядо ти, Ели?
Малката сви рамене, сякаш темата не я интересуваше особено много.
— Винаги, когато говориш за него, изглеждаш скапано.
— Що за вулгарен език, Ели!
— Извинявай.
Тя отново го изгледа със странно проницателния си поглед и бавно се запъти към полиците с детска литература, където бяха подредени произведенията на Мърсър Майер и на Морис Сендак, на Ричард Скери и на Беатрикс Потър, както и на незабравимия доктор Зюс. „Ах, тия деца — помисли си Луис. — Всичко знаят. Как става тая работа? Възможно ли е пък да са чак толкова чувствителни? Какво знае Ели? Как й се отразява? Ели, какво се крие зад бледото ти личице? Изглеждаш скапано, когато споменаваш дядо. Господи!“
— Ще ми купиш ли тези двете, татко? — попита малката и му подаде томче от доктор Зюс и още едно, което Луис не беше виждал от детските си години: историята на малкия черен Самбо, чиито дрехи един хубав ден били откраднати от тигъра.
„Господи, мислех си, че отдавна са забравили за съществуването на тази книга“ — смаяно си помисли той и побърза да отговори:
— Разбира се, скъпа.
Двамата се наредиха на опашката пред касата.
— Всъщност ние с дядо ти се обичаме — обясни Луис и отново си спомни за историята за бебетата, намирани под зелев лист, разказвана от майка му, както и че си беше обещал — никога да не лъже децата си. Всъщност през последните дни се бе превърнал в изкусен лъжец, но сега нямаше време да размишлява по този въпрос.
— О, така ли! — възкликна Ели, сетне замълча. Мълчанието й го караше да се чувства неловко, затова каза:
— Как мислиш, ще прекараш ли хубаво в Чикаго?
— Не.
— Защо?
Малката изпитателно го изгледа, на лицето й отново бе изписано странното изражение.
— Защото се страхувам.
Луис сложи ръка върху главата й.
— От какво се страхуваш, скъпа? Не се боиш да летиш със самолет, нали?
— Не — отвърна Ели. — Страхувам се, но не знам точно от какво, татко. Знаеш ли, сънувах, че сме на погребението на Гейдж; когато служителят от бюрото отвори ковчега, той беше празен. После ми се стори, че съм вкъщи, погледнах към креватчето на Гейдж, но и то беше празно. Само че цялото беше изцапано с кал.
„Лазаре, стани.“
В този миг, за пръв път от месеци насам, Луис си припомни кошмара, който му се бе присънил след смъртта на Пасков; спомни си ужасяващия сън и как при събуждането си бе открил, че краката му са мръсни, а леглото — изцапано с кал и полепнали борови иглички.
Косъмчетата на тила му настръхнаха.
— Просто си сънувала кошмари — обърна се той към дъщеря си и гласът му прозвуча (поне в собствените му уши) напълно нормално. — Убеден съм, че скоро ще престанат.
— Иска ми се да дойдеш в Чикаго с нас или да останем при тебе — промълви момиченцето. — Моля те, татко, нека да останем. Не искам да отида при баба и при дядо… Искам само да се върна в училището. Съгласен ли си?
— Няма да сме разделени задълго, Ели — каза Луис. — Трябва да… (той преглътна)… имам още малко работа тук. След това веднага ще дойда при вас и тогава ще решим какво да правим.
Очакваше, че дъщеря му ще запротестира и ще прояви типичните за нея капризи. Навярно в момента щеше да ги посрещне с радост, защото щеше да се движи по познат терен и да се отърве от изпитателния й поглед, който го преследваше навсякъде. Но детето остана обвито в загадъчното си мълчание; личицето му беше бледо и сериозно. Навярно можеше да я поразпита още малко, но не смееше; вече му беше казала повече, отколкото му се искаше да чуе.
Скоро след като двамата се върнаха в чакалнята, по високоговорителя обявиха техния полет. Стиснали в ръка бордовите си карти, семейство Голдман, Рейчъл и Ели се наредиха на опашката от пътници, които излизаха от чакалнята. Луис прегърна жена си и продължително я целуна. Тя остана притисната към него още миг, сетне направи място на Ели. Луис вдигна момиченцето и го целуна по бузата. Ели сериозно и замислено го изгледа с големите си очи и промълви:
— Защо устните ти са толкова студени, татко?
— Не зная — отвърна Луис и се почувства още по-неловко. Остави малката на земята и каза: — Нали ще бъдеш послушна, тиквичке?
— Не искам да заминавам за Чикаго — тихо повтори Ели и гласът й почти беше заглушен от смеха и разговорите на останалите пътници. — Не искам и мама да заминава.
— Хайде, Ели, сигурен съм, че ще прекарате добре, ще видиш — произнесе баща й.
— Ти за нас не се тревожи. Но какво ще стане с теб? Какво ще стане с теб, татко?
Сега опашката започна да се движи по-бързо. Пътниците крачеха по рампата към Боинга. Рейчъл хвана за ръка Ели, но момиченцето се задърпа и забави движението на опашката. Очите й бяха приковани в лицето на баща й и той изведнъж си спомни колко бе нетърпелива при предишното си заминаване за Чикаго, как припряно повтаряше: „Хайде, хайде… хайде!“
— Татко?
— Тръгвай, Ели, моля те.
Рейчъл погледна към дъщеря си и за пръв път забеляза мрачното й и замислено изражение.
— Ели, какво ти е? — стреснато промълви тя и на Луис му се стори, че долавя страх в гласа й. — Задържаш опашката, скъпа.
Устните на момиченцето потръпнаха и побеляха. Сетне то покорно позволи на майка си да я поведе по рампата. Хвърли последен поглед към баща си — по лицето й беше изписан ужас. Престорено весело, Луис вдигна ръка за поздрав, но Ели не му отговори.