Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

52

В един след полунощ, звънът на телефона наруши тишината в празната къща на Джъд Крендъл и го изтръгна от дрямката му. Старецът неусетно се бе унесъл. Сънуваше, че е двайсет и тригодишен и седи на пейката в кантона на железопътната компания „Бангор Арустук“ заедно с двама други железничари, Джордж Чаплин и Рене Мишо. Тримата си подават от ръка на ръка бутилка „Джорджия Чарджър“, уиски контрабандно производство; върху бутилката се мъдри отлично фалшифициран печат на данъчните власти. Навън североизточният вятър е прераснал в ураган и воят му заглушава всичко наоколо, включително тракането на колелата на преминаващите влакове. Тримата са се настанили около тумбестата печка, отпиват от бутилката и наблюдават припламването на въгленчетата зад мътното стъкло и жълтеникавите им отблясъци върху пода, и си разказват истории, които мъжете ревниво съхраняват години наред, подобно на деца, които крият под леглата своите „съкровища“, и ги изваждат на бял свят в нощи като тази. Историите им приличаха на въгленчетата в печката: черни, с гореща сърцевина, обгърнати от раздухваните от вятъра пламъци. Джъд е двайсет и три годишен, Норма — жива и здрава (въпреки че сега безсъмнено е сама и си е легнала; едва ли очаква съпругът й да се прибере в такава бурна нощ), а Рене Мишо разказва за някакъв еврейски вехтошар от Бъкспорт, който…

В този миг телефонът иззвъня. Джъд се сепна и подскочи в креслото, сетне се намръщи, защото вратът му се беше схванал. Стори му се, че върху него е паднала огромна тежест и невесело си помисли, че времето, което го разделяше от двайсет и третата му годишнина — дългите петдесет и седем години — изведнъж се бяха стоварили върху раменете му. Веднага след това си каза: „Беше заспал, момчето ми. Много добре пазиш железопътната линия, няма що! И то точно тази вечер, когато трябва да си особено бдителен!“

Старецът с мъка се изправи — болките в гръбнака му бяха непоносими — и се запъти към телефона в съседната стая.

Обаждаше се Рейчъл.

— Ало, Джъд. Луис прибрали се?

— Не — отвърна Джъд. — Откъде се обаждаш? Струва ми се, че си наблизо.

— Точно така — отвърна младата жена и въпреки че гласът й прозвуча съвсем ясно, Джъд дочу глухо бучене по линията, предизвикано от вятъра, който люлееше жиците, свързващи мястото, откъдето се обаждаше Рейчъл, с Лъдлоу. Да, тази нощ вятърът беше много силен. Воят му неизменно предизвикваше в Джъд представата за хор от мъртъвци, който се намира прекалено далеч, за да се различат думите на песента, която изпълняват.

— Обаждам се от Бидърфорд — обясни Рейчъл. — Намирам се на автомагистрала 95, на трийсетина километра от Портланд.

— Бидърфорд! — възкликна Джъд.

— Не можах да остана в Чикаго. Онова, което накара Ели да изпадне в истерия… започна да завладява и мен. И ти го чувстваш — усещам го по гласа ти.

— А-ха — рече Джъд, извади цигара и я тикна в ъгълчето на устата си. Драсна клечка кибрит в нокътя на палеца и се загледа в пламъчето. Ръката му трепереше. Никога не му се беше случвало — или поне преди да започне този кошмар. Отново дочу зловещия вой на вятъра, конто сякаш сграбчи къщата в шепата си и я разтърси.

„Силата му расте. Чувствам го.“

Незнаен страх, крехък като кристал, прониза старите му кости.

— Джъд, моля те, кажи ми какво става.

Безсъмнено Рейчъл имаше право или по-точно — трябваше да научи какво става. И той възнамеряваше да й разкрие тайната. Навярно след време ще й разкаже цялата история. Ще й обясни как брънка по брънка е била изкована веригата. Инфаркта на Норма, смъртта на котарака, въпросът на Луис (Дали някога са погребвали човек тук?), смъртта на Гейдж… и последната брънка, която най-вероятно Луис изковаваше в момента. Да, ще разкаже всичко на Рейчъл. Но не сега и не по телефона.

— Рейчъл, защо си на автомагистралата, вместо в самолета?

Тя му обясни как бе пропуснала самолета за Бостън.

— Наех кола от „Авис“ — продължи тя, — но не се движа с предвидената скорост. Обърках пътя от летището към автомагистралата и едва сега влизам в Мейн. Не вярвам да пристигна в Лъдлоу преди зазоряване. Джъд, моля те от все сърце да ми обясниш какво става. Умирам от страх, без дори да зная защо.

— Чуй ме добре, Рейчъл — каза старецът. — Когато стигнеш до Портланд, остани там. Вземи стая в някой мотел и гледай добре да се…

— О, Джъд, не бих могла да…

— … наспиш. Не се притеснявай. Може би тази нощ ще се случи нещо, може би — няма. Ако стане онова, което си мисля — самата ти няма да искаш да присъстваш. Струва ми се, че мога да се справя с положението. И дано да успея, защото за всичко съм виновен аз. Ако все пак не се случи нищо, ще пристигнеш утре следобед и Луис навярно ще се зарадва, когато те види.

— Не бих могла да мигна тази нощ, Джъд.

— Можеш, можеш — промълви старецът и си помисли, че си бе казал същото преди малко. По дяволите — Петър навярно е разсъждавал така в нощта, когато войниците дошли и отвели Исус. Часовоят бе заспал на поста си…

— Можеш — повтори той. — Ако заспиш зад волана и катастрофираш, какво ще се случи с Луис? А с дъщеричката ти?

— Кажи ми какво става, Джъд! Ако го науча, може би ще послушам съвета ти. Но непременно трябва да знам какво става.

— Когато пристигнеш в Лъдлоу, веднага ела при мен. Не се отбивай у вас. Тогава ще ти разкажа всичко, което знам. А междувременно ще чакам завръщането на Луис.

— Моля те, кажи ми го веднага — настоя Рейчъл.

— Съжалявам, но не мога да говоря по телефона. А сега тръгвай. Щом стигнеш до Портланд, пренощувай там.

Настъпи дълга пауза, докато Рейчъл обмисляше предложението.

— Съгласна съм — най-сетне каза тя. — Може би имаш право — и без това едва си държа очите отворени. Но ми кажи само едно: много ли е сериозно положението?

— Ще се справя, не се притеснявай — спокойно отвърна Джъд. — Във всеки случай, положението не може да бъде по-сериозно, отколкото е сега.

Фаровете на бавно приближаваща се кола осветиха пътя. Старецът се надигна от креслото си и се втренчи навън. Без да намалява скоростта, колата мина покрай къщата на семейство Крийд и изчезна от погледа му. Джъд отново се отпусна в креслото.

— Добре — каза Рейчъл. — Ще послушам съвета ти.Между другото, изпитвах ужас при мисълта, че ще продължа пътуването си през тази нощ.

— Успокой се, скъпа — промълви старецът. — Запази сили за утре. Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

— И ще ми кажеш всичко?

— Да. Ще изпием по една бира и ще ти разкажа цялата история.

— Добре. Довиждане до утре, Джъд.

— До утре, Рейчъл — каза старецът и затвори телефона, преди Рейчъл да успее да каже още нещо.

Джъд прерови цялата аптечка, но не можа да открие кофеиновите таблетки, които бе сигурен, че са там. Не без съжаление прибра останалите кутии бира в хладилника, направи си чаша силно кафе и се върна в хола. Отново се настани до големия прозорец и се вторачи в пътя, докато отпиваше от чашата си.

Кафето (и разговорът му с Рейчъл), го разсъниха за около три четвърти час. сетне главата отново заклима.

„Не бива да спиш, докато си на пост, старче. Не позволявай на силата да ти влияе; настъпи моментът да плащаш за стореното. Затова не заспивай на поста си.“

Запали нова цигара, глътна голямо кълбо дим и дрезгаво се изкашля. Остави цигарата в пепелника и разтърка очи. По шосето профуча огромен камион, задните му светлини проблеснаха сред тъмнината на бурната нощ.

За пореден път Джъд усети, че заспива; сепна се и си зашлеви два шамара — с горнището и с опакото на ръката си — с такава сила, че ушите му запищяха. В сърцето му се пробуди ужас, подобен на промъкващ се на пръсти крадец, който прониква в грижливо пазено скривалище.

„Проклетото място се опитва да ме приспи… хипнотизира ме или нещо подобно. Не иска да съм буден, значи Луис скоро ще си дойде. Да, чувствам го. И то иска да ме извади от играта.“

— Няма да стане — мрачно промълви той. — Няма да стане, чуваш ли? Ще сложа край на всичко. Този кошмар не бива да продължава.

Вятърът застена в стрехите, а короните на дърветата от отсрещната страна на пътя се полюшваха хипнотично. Джъд отново си припомни нощта, прекарана около голямата мечка в кантона в Брюър, който по онова време се намираше на мястото, където в момента се издигаше магазинът за мебели на Евартс. Тримата с Джордж и Рене Мишо бяха разговаряли до зори, а сега само той беше жив. Рене бе загинал, премазан между два товарни вагона през една бурна нощ през март, хиляда деветстотин трийсет и девета, а Джордж бе починал от инфаркт миналата година. Джъд бе единственият останал жив от цялото поколение железничари. Известно е обаче, че с напредването на годините, старците оглупяват. Понякога глупостта се прикрива под формата на доброта, друг път — под маската на гордост — гордост, която те кара да разказваш стари истории, да разкриваш тайни, да преливаш съдържанието на старата чаша в нова, да…

… и ето че евреинът-вехтошар се приближава до мене и казва:

„Има нещо, каквото никога не виждал. Виждаш тези картички? На тях са изрисувани жени по бански костюми, но щом потъркаш с мокър парцал, ще…“

Главата на Джъд клюмна. Брадичката му бавно се отпусна върху гърдите.

„… ще ги видиш голи-голенички, като от майка родени. Ама щом изсъхнат, отново се явяват с бански костюми! И това не е всичко! Имам и…“

Докато разказва забавната си история, Рене Мишо усмихнато се привежда и Джъд взима бутилката… усеща я в ръката си и пръстите му машинално се свиват във въздуха.

Цигарата му бавно догаря, сетне пада в пепелника и угасва. Сега на мястото й остава само пепел, все още запазила формата на цигарата.

Джъд заспива.

Четирийсет минути по-късно, когато стоповете на комбито проблеснаха като алени пламъчета от другата страна на пътя и Луис подкара по алеята, водеща към гаража, Джъд не чува и не усеща нищо. Спи непробудно, също като Петър през нощта в Гетсиманската градина, когато римските войници отвели скитника, на име Исус.