Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (28)

28

— Татко! — извика Ели и се втурна към него по коридора, като разблъскваше пристигащите пътници подобно на полузащитник, който, сграбчил топката, преминава линията на противника. Повечето пътници усмихнато отстъпваха встрани. Въпреки лекото си смущение от шумните възгласи на дъщеря си, Луис усети как на лицето му цъфва широка, глуповата усмивка.

Рейчъл носеше Гейдж в прегръдките си. Когато сестра му извика, момченцето забеляза Луис и ентусиазирано изкрещя: „Татии!“, след което се опита да се изскубне от ръцете на майка си. Рейчъл се усмихна („Изглежда уморена“ — помисли си Луис) и пусна малкия на земята. Гейдж затича след сестра си, набитите му крачета забързано тупкаха по коридора, гласът му ехтеше: „Татии! Татии!“

Луис успя да забележи, че синът му е облечен в гащеризонче, което не беше виждал — явно подарък от дядото. В този момент Ели връхлетя върху му и се закатери по него като по дърво.

— Здравей, татко! — извика тя и го млясна по бузата толкова шумно, че ухото му бучеше през следващите петнайсет минути.

— Здравей, скъпа — отвърна той и вдигна Гейдж. Притисна децата до себе си и възкликна: — Колко се радвам, че отново сте при мен!

Рейчъл се приближи, преметнала през едното си рамо пътнически сак и дамската си чанта, а през другото — сакчето с пелените на Гейдж, върху което пишеше: „СКОРО ЩЕ ПОРАСНА“ (безсъмнено надписът целеше по-скоро да окуражи нещастните родители, отколкото пеленачето). Рейчъл приличаше на професионална фотографка, след завършване на особено труден репортаж.

Луис провря глава между децата и я целуна по устните.

— Здравей!

— Здрасти, докторе! — усмихнато отвърна тя.

— Изглеждаш уморена до смърт.

— Наистина съм пребита. Стигнахме до Бостън без проблеми. Успяхме да се прекачим на самолета без засечка. Излетяхме без проблеми. Но когато самолетът закръжи над града, Гейдж поглежда през люка, сякаш да се наслади на гледката, казва „Хубаво! Хубаво!“ и започва да повръща.

— Господи! — изстена Луис.

— Преоблякох го в тоалетната — обясни Рейчъл. — Не мисля, че е вирус — навярно го е хванала морска болест.

— Да вървим у дома! — извика лекарят. — Сготвил съм.

— Чилиии! Чилии! — ентусиазирано изкрещя Ели право в ухото на Луис.

— Чуиии! Чуиии! — извика Гейдж в другото му ухо и Луис си помисли, че сега и двете му уши пищят еднакво силно.

— Да вървим — повторно подкани семейството си той. — Да вземем багажа и да изчезваме!

Когато остави Ели на земята, малката изневиделица попита:

— Татко, как е Чърч?

Лекарят бе подготвен за подобен въпрос, но не и за внезапно помръкналото личице на дъщеря си и бръчките, които се появиха под разтревожените й, тъмносини очи. Луис свъси вежди и погледна към Рейчъл.

— Ели се събуди с писъци през нощта срещу неделя — тихо обясни жена му. — Каза, че й се присънил някакъв кошмар.

— Сънувах, че Чърч е прегазен от кола — намеси се Ели.

— Предполагам, че е преяла с празничната пуйка — продължи Рейчъл. — По същото време имаше и разстройство. Успокой я, Луис и да се махаме оттук. През последната седмица се нагледах на аерогари и ми се струва, че ще ми държи влага поне за пет години.

— Чърч е добре, скъпа — бавно произнесе Луис.

„Разбира се, че е добре. По цял ден лежи из къщи и ме фиксира със странните си, мътни очи — сякаш е съгледал нещо, от което се е изпарил целият му разум (доколкото котките притежават такъв). Да, Чърч е ужасно добре. Вечер го изпъждам навън с помощта на метлата,защото ме е гнус да го докосна. Просто замахвам с метлата и той се изнизва. И знаеш ли какво? Онзи ден, когато отворих вратата, намерих на прага мишка — или поне онова, което бе останало от нея. Явно Чърч беше закусил с вътрешностите й. Та като стана дума за закуска, се сетих, че тази сутрин съм я пропуснал. Иначе…“

— Много е добре — повтори той.

— О, така ли? — прошепна Ели и бръчката между очите й се изглади. — Много се радвам. След онзи сън, бях сигурна, че е мъртъв.

— Наистина ли? — усмихнато попита лекарят. Странно нещо са сънищата, нали?

— Съъ’ща! — извика Гейдж, който явно бе навлязъл в стадия на папагалското повтаряне на чуждите думи, който Луис бе наблюдавал в ранното детство на Ели. Малкият отново изкрещя и здраво сграбчи кичур от косата на Луис, което накара очите на лекаря да се насълзят.

— Хайде, дружина — извика Луис и всички се отправиха към багажното помещение.

Точно когато се доближиха до паркирания Шевролет, Гейдж отново завика: „Хубаво! Хубаво!“ със странен, хълцащ глас. Този път повърна върху новия панталон, който Луис бе облякъл в чест на завръщането на семейството си. Очевидно Гейдж смяташе думата „хубаво“ за парола, предшестваща фразата: „Извинете, но се каня да повърна — пазете се“.

Все пак се оказа накрая, че Гейдж наистина има вирусно заболяване.

Докато изминаха двайсетте и седем километра, които деляха бангорското летище до дома им в Лъдлоу, малкият вдигна температура и се унесе в неспокоен сън. Когато Луис вкара на заден ход Шевролета в гаража, с крайчеца на окото си видя как Чърч, с вирната опашка се промъква край стената, втренчил мътните си очи в колата. Животното изчезна сред спускащия се мрак и след миг Луис забеляза друга изкормена мишка, която лежеше до четирите автомобилни гуми (в отсъствието на Рейчъл и на децата, Луис бе сменил обикновените гуми със специални, подходящи за зимата). Розовите вътрешности на мишката проблясваха в мрака на гаража; главата й липсваше.

Луис побърза да излезе от колата и нарочно се блъсна в автомобилните гуми, наредени една върху друга като домино. Горните две паднаха и скриха мишката. Луис извика:

— Ооох!

— Много си несръчен, татко — шеговито го смъмри Ели.

— Права си — приповдигнато извика лекарят. Всъщност му идваше да каже: „Хубаво! Хубаво!“ и да повърне. Не си спомняше Чърч да е убивал плъх преди странното си възкресение; понякога улавяше мишка и си играеше с нея със садистичното удоволствие на котките, които накрая убиват жертвите си, само че той, Ели или Рейчъл винаги се намесваха преди да е станало прекалено късно. Освен това, Луис знаеше, че обикновено кастрираните котараци не обръщат внимание на мишките, стига да са добре нахранени.

— Когато престанеш да мечтаеш, може би ще ми помогнеш с детето — каза Рейчъл. — Слез от планетата Монго, доктор Крийд, земните хора имат нужда от теб — по гласа й личеше, че е уморена и изнервена.

— Извинявай, скъпа — промълви Луис и пое от ръцете й детето, което сега гореше като нажежена печка.

Ето защо само тримата опитаха прочутото чили на Луис; Гейдж, апатичен и трескав, лежеше върху канапето в хола, пиеше топъл пилешки бульон от шишето си и гледаше по телевизията някакъв анимационен филм.

След като се нахрани, Ели отиде до вратата на гаража и повика Чърч. Луис, който миеше чиниите, докато Рейчъл разопаковаше багажа, се надяваше, че котаракът няма да дойде, но остана разочарован. Животното веднага се появи и се приближи към дъщеря му със странната си, залитаща походка, сякаш в очакване да го повикат се бе спотайвало в мрака. „Точно така — спотайваше се“ — каза си Луис.

— Здравей, Чърч! — извика Ели, вдигна котарака и го прегърна. Луис я наблюдаваше изпод вежди и ръцете му, които претърсваха дъното на умивалника за някой забравен прибор, замряха. Забеляза, че щастливото изражение върху лицето на дъщеря му постепенно прерасна в объркване. Котаракът кротко лежеше в прегръдките й, със свити назад уши и очи, приковани в лицето на момиченцето.

След дълга пауза — която се стори безкрайна на Луис — Ели пусна Чърч на земята. Той закуцука към хола, без да се обърне назад. „Убиец на беззащитни мишки! — внезапно си помисли Луис. — Господи, какво направихме онази нощ?“

Опита се да си припомни подробности от опасното приключение в компанията на Джъд, но му се струваше, че всичко се е случило много отдавна и е избледняло в паметта му, както кървавата смърт на Виктор Пасков на пода на амбулаторията. Спомняше си единствено силния вятър и снега, който проблясваше върху ливадата зад дома му.

— Татко? — обади се Ели с унил глас.

— Какво има, скъпа?

— Чърч мирише особено.

— Така ли? — небрежно запита Луис.

— Да — смутено отвърна Ели. — Мирише отвратително. Преди не смърдеше така! Мирише на… на наакано!

— Може би се е овъргалял в боклука, скъпа — каза Луис. — Откъдето и да идва миризмата, скоро ще изчезне.

— Силно се надявам — произнесе дъщеря му с тон на префърцунена дама и излезе от кухнята.

Луис откри последната вилица, изплакна я и дръпна запушалката на умивалника. Докато сапунената вода изтичаше с бълбукане, той продължи да се взира в мрака.

Когато шумът от водата престана, дочу зловещия вой на северния вятър, който предвещаваше настъпването на истинската зима; изведнъж усети страх, глупав, неоправдан страх, който понякога изпитваш, когато облак внезапно затъмни слънцето и отнякъде прозвучи странно и зловещо тиктакане.

— Трийсет и девет и три? — възкликна Рейчъл. — Господи, Луис, сигурен ли си?

— Навярно е пипнал някой вирус — промълви Луис и си каза, че не бива да се дразни от почти обвинителния тон на съпругата си. Рейчъл бе преуморена от дългото пътуване — днес бе прекосила половината страна заедно с децата и въпреки че минаваше единайсет, все още не си беше легнала. Ели дълбоко спеше в стаята си. Гейдж лежеше върху двойното легло на родителите си в състояние, близо до кома. Преди час Луис му бе инжектирал ампула ликуипирин.

— От аспирина температурата му ще спадне до сутринта, скъпа.

— Няма ли да му инжектираш ампицилин или нещо подобно?

Лекарят търпеливо обясни:

— Щях да го сторя, ако детето имаше грип или стрептококова инфекция. Но Гейдж е пипнал някакъв вирус, а ампицилинът не действа в подобни случаи — само ще му причини разстройство и ще го обезводни още повече.

— Сигурен ли си, че е вирус?

— Можеш да го прегледаш, ако се съмняваш в диагнозата — троснато отвърна Луис.

— Не е нужно да ми крещиш! — изкрещя Рейчъл.

— Не крещя! — извика в отговор лекарят.

— Креще-кре-кре-крещеше! — заекна Рейчъл, устните й затрепериха и тя закри лицето си с ръка. Луис забеляза сенките от умора под очите й и внезапно се засрами от себе си.

— Извинявай — промълви той и седна до нея. — Божичко просто не знам какво ми става. Моля да ме извиниш, скъпа.

— Не се оплаквай, не ми натяквай — каза Рейчъл и се опита да се усмихне. — Спомняш ли си как едно време ми го повтаряше? Пътуването беше много уморително. Освен това се страхувах, че ще побеснееш, когато видиш новите одежди на Гейдж. Май ще трябва да ти призная всичко сега, докато ме съжаляваш.

— Защо трябва да побеснея?

Рейчъл изкриви устни в усмивка.

— Родителите ми купиха на Гейдж десет нови костюмчета, включително гащеризончето, което носеше днес.

— Забелязах, че е издокаран с нещо ново — късо заяви Луис.

— И аз забелязах, че забеляза — отговори Рейчъл и направи комична физиономия, която накара Луис да се усмихне, въпреки че не му беше много до смях.

— Освен това купиха на Ели шест нови роклички.

— Шест рокли! — възкликна Луис, като едва се въздържа да не се развика. Внезапно изпита гняв, безумен гняв, придружен от необяснимо чувство на унижение. — Но защо, Рейчъл? Защо си се съгласила? Нямаме нужда… сами можем да купим…

Думите сякаш заседнаха в гърлото му — беше толкова нервиран, че не можеше да говори. За миг си представи как мъкне из гората тежкия чувал с котарака, като от време на време го премества в другата си ръка…, а през това време шибаният фукльо Ъруин Голдман от Лейк Форест се опитва да спечели обичта на Ели, като размахва прочутата си чекова книжка и също тъй прочутата си автоматична писалка.

За миг изпита желание да извика: „Баща ти й е купил шест рокли, а аз възкресих проклетия й котарак! Е, кой я обича повече, а?“

Успя да се овладее и не промълви нито дума. Никога няма да разкрие тайната си, никога!

Рейчъл нежно докосна с пръсти шията му.

— Луис, подаръците не са само от татко. Моля те, опитай се да разбереш родителите ми. Обичат децата, а ги виждат толкова рядко! Освен това, бързо остаряват — ако видиш баща ми, едва ли ще го познаеш.

— О, бъди сигурна, че ще го позная — промърмори Луис.

— Моля те, скъпи. Опитай се да ги разбереш, бъди по-великодушен — няма да съжаляваш. Няма да ти навреди, какво лошо има във всичко това?

Луис размишляваше дълго, преди да й отговори.

— Ще ми навреди и то още как — най-сетне изрече той. — Може би греша, но не мога да се променя.

Рейчъл точно се канеше да му отговори, но в този момент от горния етаж се разнесе гласът на Ели:

— Татко! Мамо! Елате бързо!

Рейчъл понечи да стане, но Луис я задържа на мястото й.

— Стой при Гейдж, аз ще отида.

Мислеше, че знае защо вика Ели. По дяволите, нали бе изхвърлил навън проклетия котарак; след като Ели си легна, бе открил в кухнята Чърч, който се увърташе около паничката си и го бе изхвърлил през вратата. Не искаше той да спи при дъщеря му. Всеки път, когато си представеше котарака, изтегнат в краката на момиченцето, започваше да си мисли за заразни болести и за погребалното бюро на чичо Карл.

„Ели положително ще разбере, че Чърч се е променил, че е по-различен отпреди, че преди му е било по-добре.“

Добре си спомняше, че е изгонил котарака навън, но когато влезе в спалнята, Ели полусънена седеше на ръба на леглото, а Чърч се изтягаше върху завивката. Силуетът му напомняше сянка на прилеп, широко отворените му глуповати очи блестяха на светлината, която идваше от коридора.

— Татко, изгони го — почти изстена — Ели. — Смърди отвратително!

— Штт, Ели, заспивай — изрече Луис и сам се изненада от спокойния си глас. Изведнъж си спомни как бе реагирал сутринта, след пристъпа на сомнамбулизъм, предизвикан от смъртта на Пасков: Веднага след пристигането си в лечебницата беше отишъл в тоалетната и бе застанал пред огледалото и се бе огледал, сигурен, че изглежда ужасно. Но бе открил, че изглежда съвсем нормално. Случилото се го караше да се пита дали не е заобиколен от хора, които крият в себе си ужасни тайни.

„По дяволите — няма никаква тайна! Става дума единствено за проклетия котарак!“

Но дъщеря му наистина беше права — Чърч смърдеше отвратително.

Луис вдигна котарака и го занесе на долния етаж, като се опитваше да диша само през устата и си повтаряше, че има и по-неприятни миризми — например на изпражнения. Преди месец беше негов ред да почисти септичната яма; Джъд се приближи, докато Луис инсталираше помпата, марка „Пъфър енд сънс“ и усмихнато изрече: „Не мирише на Шанел № 5, нали, Луис?“ Още по-отвратителна беше вонята на гангренясала рана, която старият доктор Брейсърмън от медицинския факултет наричаше „спарена плът“. Дори миризмата от ауспуха на Шевролета беше по-неприятна.

Но леглото на Ели не ухаеше на рози. По дяволите, как проклетият котарак бе успял да се вмъкне при нея? Беше го изгонил навън с помощта на метлата, когато цялото му семейство се намираше на горния етаж. За пръв път се осмеляваше да докосне котарака след възкръсването му. От тялото на животното се излъчваше странна топлина, сякаш въплъщение на някаква гадна болест. Луис си помисли: „Как си успял да намериш пролука, през която да се вмъкнеш, мръснико?“

Изведнъж си припомни полузабравения сън от онази кошмарна нощ и видя как Пасков преминава през заключените врати на кухнята и на гаража.

А може би няма никаква пролука, може би Чърч просто е преминал през стената като призрак.

— Я зарежи тези щуротии — прошепна той и установи, че гласът му леко е прегракнал.

Внезапно изпита предчувствието, че Чърч ще се опита да се измъкне от ръцете му и ще го издраска. Но котаракът бе отпуснат безжизнено в ръцете му, а от тялото му се излъчваше глуповата топлина и отвратителната воня; взираше се в лицето на Луис, сякаш четеше мислите му.

Той отвори кухненската врата и запрати котарака в гаража.

— Хайде, върви! — извика той. — Иди да убиеш друга мишка или Бог знае какво!

Чърч тромаво тупна на земята, задните му лапи се повдигнаха под тежестта му и той падна. Зелените му точи стрелнаха към Луис изпълнен с омраза поглед. Сетне, олюлявайки се, се изправи и отдалечи.

Луис мислено възкликна: „Господи, Джъд, защо не си държа устата затворена?“

Отиде до умивалника и енергично насапуниса ръцете си чак до лактите, сякаш се подготвяше за операция.

„… и правят онова, което им диктува злата сила. Естествено, измислят си оправдания, които им изглеждат правдоподобни…, но най-вече постъпват така, защото им се иска. Или защото са принудени… от него се излъчва сила, която внезапно те завладяват и те карат да си измисляш най-правдоподобни оправдания, за да се завърнеш отново там…“

Не, не бива да обвинява Джъд. Беше отишъл по свое собствено желание и старецът не беше виновен.

Спря водата и започна да се бърше. Внезапно ръцете му, които държаха пешкира, замряха във въздуха и Луис се втренчи в мрака, обграден от рамката на прозореца над умивалника.

„Нима всичко това означава, че сега аз притежавам част от омагьосаното гробище и че ще се подчиня на загадъчното му влияние, подобно на другите местни жители? Не, освен ако не го поискам.“

Той метна пешкира върху закачалката и се качи на горния етаж.

Рейчъл беше в леглото, завита чак до брадичката, Гейдж спеше до нея. Тя произнесе с извинителен тон:

— Нали нямаш нищо против, скъпи? Само за тази нощ. Ще се чувствам по-спокойна, ако детето спи при мен — има много висока температура.

— Не, разбира се — отвърна Луис. — Ще спя долу на разтегателния диван.

— Не се сърдиш, нали?

— Не. Сигурен съм, че няма да навреди на Гейдж, а ти положително ще се почувстваш по-добре — той замълча, после усмихнато добави:

— Само че ти гарантирам, че ще се заразиш от него. Предполагам, че няма да промениш решението си, нали?

Рейчъл също се усмихна и отрицателно поклати глава.

— Какво искаше Ели?

— Да махна Чърч.

— Ели е искала да махнеш Чърч? Не мога да повярвам!

— Прав си — отговори мъжът й и добави:

— Твърдеше, че котаракът смърди отвратително и на мене също ми се стори, че от него се излъчва някаква неприятна миризма. Навярно се е пъхал в някоя боклукчийска кофа.

— Бедната Ели — възкликна Рейчъл и се обърна на едната си страна. — Струва ми се, че Чърч й липсваше почти колкото и ти.

Луис измънка нещо неопределено, наведе се и нежно целуна жена си по устните.

— А сега заспивай, Рейчъл.

— Обичам те, Лу. Радвам се, че отново съм у дома. Извинявай, че ще трябва да спиш на дивана. Надявам се утре вечер всичко да е наред и ще си устроим малка оргия.

— Ще чакам с нетърпение — отвърна Луис и изгаси лампата.

Слезе на долния етаж, махна възглавниците от дивана и го разтегна, докато психически се подготвяше да прекара безсънна нощ, защото желязната рамка под матрака неизменно се забиваше в гърба му. За щастие леглото беше застлано с чаршаф и не му се налагаше да положи особено големи усилия. Взе две одеяла от шкафа в коридора, разстла ги и започна да се съблича. Изведнъж спря и се ослуша.

„Нещо ти подсказва, че Чърч отново се е вмъкнал в къщата, нали? Е, в такъв случай не е зле да се поразходиш наоколо и да се огледаш. Както преди малко каза на Рейчъл, няма да ти навреди, само ще ти помогне. При това няма опасност да се заразиш, докато проверяваше дали всички врати са заключени.“

Луис внимателно огледа всички помещения на долния етаж и се убеди, че вратите са заключени. Къщата беше херметически затворена, а от Чърч нямаше и следа.

— Така — произнесе той в тишината. — Хайде да те видя как ще успееш да се вмъкнеш, тъпак такъв.

А мислено добави: „Надявам се, че топките ти ще замръзнат!“ Само че Чърч вече нямаше такива.

…в индианското гробище. Този път беше сам. Този път бе убил Чърч със собствените си ръце, а после му бе хрумнало да го възкреси за втори път. Бог знае защо му бе дошла наум подобна идея. Този път бе погребал котарака надълбоко и животното не би могло да се измъкне. Чуваше някъде изпод земята мяукането на Чърч, което напомняше плач на дете. Звукът проникваше през порите в почвата, през каменистата земя: но заедно с него се разнасяше и особена миризма — отвратителна сладникава воня на нещо гнило или разлагащо се. Луис се опита да не диша през носа — миризмата го караше да се чувства така, сякаш на гърдите му имаше тежест.

Мяукането… ужасяващият плач… продължаваха… и тежестта все още притискаше гърдите му. Изведнъж дочу разтревожения глас на Рейчъл:

— Луис! Ела бързо!

Всъщност гласът й не бе разтревожен, а направо изплашен; Луис отново дочу задавен, отчаян плач и разбра, че е Гейдж.

Отвори клепачи и се втренчи в жълтозелените очи на Чърч, които се намираха на по-малко от десет сантиметра от неговите. Свит на кълбо, котаракът лежеше на гърдите му и Луис ни в клин, ни в ръкав си спомни приказките за вампирите, които изсмуквали дъха на хората. Отвратителната миризма лъхаше на вълни от тялото на котарака, който мъркаше.

Луис извика от отвращение и от изненада, сетне автоматично вдигна ръце, сякаш да се предпази. Котаракът скочи от леглото, тупна на единия си хълбок и се отдалечи със странната си походка.

„Господи, гадното животно лежеше върху мен, точно върху гърдите ми!“

Луис едва ли би почувствал същото отвращение, ако се бе събудил с паяк в устата: за миг му се стори, че ще повърне.

— Луис.

Той отметна завивките и залитайки се изкачи по стълбата на горния етаж. Лъч светлина се прокрадваше през отворената врата на спалнята; Рейчъл стоеше по нощница на площадката на стълбата.

— Луис, Гейдж отново повръща… струва ми се, че ще се задави… много ме е страх.

— Идвам — извика Луис и се приближи към нея, докато си мислеше: „Успял е да се вмъкне! Навярно през някой счупен прозорец на мазето. Всъщност, сега се сещам, че действително стъклото беше счупено. Ще проверя утре, щом се върна от работа. Не — още преди да изляза. Ще…“

Гейдж престана да плаче и от гърлото му се разнесе грозно задавено хъркане.

— Луис! — изкрещя Рейчъл.

Лекарят се втурна в спалнята. Детето лежеше на едната си страна и повръщаше върху старата кърпа, която Рейчъл бе постлала до главата му. Гейдж повръщаше, но недостатъчно — очевидно по-голямата част оставаше в гърлото му и започваше да го задушава.

Луис сграбчи детето под мишниците и разсеяно си помисли, че телцето му гори като нажежена печка под тънката пижама. Обърна го по корем и го сложи на рамото си, сякаш, за да го оригне, сетне рязко се изви назад и Гейдж се наклони заедно с него. Вратът на момиченцето се извъртя, от гърлото му се изтръгна силно хринтене, а от устата му — рукна силен поток от повръщано, който изцапа пода и нощното шкафче. Гейдж силно се разрева и този път плачът му звучеше като музика в ушите на Луис. Силният плач означаваше прилив на кислород в белите му дробове.

Краката на Рейчъл се подкосиха и стиснала глава в ръцете си, тя се строполи върху леглото, цялото й тяло се тресеше.

— За малко щеше да умре, нали Луис? За малко да се задави… О, Господи!

Прегърнал сина си, Луис закрачи из стаята. Постепенно стенанията на Гейдж затихнаха и той отново се унесе.

— Вероятно Гейдж щеше сам да изхвърли насъбраните нечистотии. Рейчъл. Аз само му помогнах.

— Не мога да повярвам, че за малко щеше да умре — прошепна Рейчъл и вдигна поглед към него. В зачервените й от умора очи се четеше изненада и страх. — Размина му се на косъм, Луис.

Изведнъж лекарят си спомни онзи отдавна отминал ден в осветената от слънцето кухня, когато жена му бе изкрещяла:

„Той няма да УМРЕ, никой тук няма да УМРЕ!“

— Скъпа, всички непрекъснато сме на косъм от смъртта — каза той.

Навярно млякото, което Рейчъл бе дала на детето, предизвика нов пристъп на повръщане. Тя каза, че Гейдж се събудил около полунощ, след като Луис бе заспал, и се разплакал. Тя решила, че е гладен и му дала от биберона. След около час то отново започнало да се дави.

Когато Луис отново слезе на втория етаж, минаваше два и четвърт, но той загуби още петнайсет минути в търсене на котарака. Докато оглеждаше всички помещения, забеляза, че вратата, която водеше от кухнята към мазето, е открехната. Спомни си как майка му разказваше за някаква котка, която можела да отваря старомодни ключалки, каквато беше тяхната. Въпросната котка се покатервала на ръба на вратата и потупвала с лапа езичето на бравата, докато то отскочело назад. „Страхотен номер — помисли си Луис, — но няма да позволя на Чърч да го изпълнява често. Само че не бива да забравям да заключвам и вратата на мазето.“

Откри Чърч да дреме под кухненската печка и най-безцеремонно го изхвърли навън. Преди да си легне, затвори вратата на мазето, но този път дръпна и желязното резе.