Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (21)

21

На другия ден лекарят телефонира в интензивното отделение на бангорската болница. Оттам му съобщиха, че името на Норма все още фигурира в списъка на пациентите в критично състояние — това бе стандартната процедура, прилагана през първите двайсет и четири часа след сърдечен пристъп. За разлика от дежурния в болницата, гласът на частния лекар на Норма, доктор Уейбридж, звучеше много по-оптимистично.

— Съмнявам се, че е изкарала истински инфаркт на миокарда — заяви той. — Надявам се да няма сериозни последствия. Норма ви дължи живота си, доктор Крийд.

Няколко дни по-късно, подчинявайки се на импулсивно хрумване, Луис отиде в болницата с букет цветя и научи, че са преместили Норма в стая с две легла на долния етаж — явно състоянието й се бе подобрило. Когато отиде при нея, завари в стаята й Джъд. Норма възкликна от удоволствие, когато видя цветята и незабавно позвъни на сестрата с молба да донесе ваза. След това даде подробни указания на Джъд как да ги подреди и се успокои едва когато съпругът й постави вазата върху шкафа в ъгъла

— Както виждаш, нашата майчица явно се чувства много по-добре — кисело отбеляза Джъд, след като бе прередил цветята за трети път.

— Не бъди нахален, Джъдсън — смъмри го Норма. Старецът се престори, че козирува и заяви:

— Слушам госпожо.

Най-сетне Норма се обърна към Луис.

— Искам да ти благодаря за стореното — произнесе тя с неподправена свенливост, която бе още по-трогателна. — Джъд твърди, че си спасил живота ми.

— Ами, преувеличава — смутено отвърна Луис.

— Хич не преувеличавам — намеси се старецът и с премрежени очи изгледа лекаря, по устните му играеше лека усмивка. — Нима майка ти не те е учила, че никога не бива да отблъскваш благодарността на хората?

Луис не си спомняше майка му да се е произнасяла по този въпрос, но все му се струваше как един ден му бе обяснила, че фалшивата скромност крие в себе си зародиша на горделивостта.

— Норма, направих всичко според възможностите си — отвърна той.

— Добър човек си — промълви старицата. — А сега заведи някъде моя старец и му позволи да те почерпи една бира. Отново ми се приспа, а просто не знам как да го изгоня.

Джъд скочи на крака и извика:

— По дяволите, хайде да я послушаме, Луис. Побързай преди да е размислила.

Първият сняг падна седмица преди Деня на благодарността^[1].

На двайсети ноември снежната покривка беше дебела близо десет сантиметра, но денят преди празника беше ясен и студен, а небето — лазурносиньо. Луис изпрати семейството си до международното летище в Бангор. Рейчъл и децата първо щяха да отлетят за Бостън, а оттам да се прехвърлят на самолета за Чикаго, където щяха да прекарат празниците с родителите на Рейчъл.

— Не е честно — повтори Рейчъл навярно за двайсети път, откакто преди месец се бяха заели със сериозно обсъждане на въпроса. — Неприятно ми е, че ще прекараш Деня на благодарността сам-самичък в празната къща Луис. Все пак, това е семеен празник.

Луис премести в другата си ръка Гейдж, който изглеждаше огромен в новата си канадка и с облещени от учудване очи се оглеждаше наоколо. Ели се бе залепила до големия прозорец и наблюдаваше излитането на някакъв, военен хеликоптер.

— Не си въобразявай, че ще роня сълзи в бирата си — засмя се Луис. — Джъд и Норма ме поканиха на печена пуйка и на всички традиционни мезета. По дяволите, всъщност аз трябва да се чувствам виновен. И без това никога не съм си падал по шумните семейни сбирки. Започвам да пия от три следобед, докато гледам футболния мач по телевизията, в седем заспивам, а на другата сутрин се събуждам с усещането, че цяла балетна трупа танцува в главата ми и надава възторжени викове. Единственото, което ме притеснява е, че заминаваш сама с двете деца.

— Всичко ще бъде наред — прекъсна го Рейчъл. — Чувствам се като принцеса, защото пътуваме в първа класа. Надявам се, че Гейдж ще спи по време на полета от Бостън до Чикаго.

— Винаги си била мечтателка — изрече Луис и двамата избухнаха в смях.

По високоговорителя оповестиха полета за Бостън, Ели се завтече към тях и възкликна:

— Нашият самолет е, мамо. Хайде-хайде-хайде! Самолетът ще тръгне без нас.

— Не бой се — прекъсна я майка й, която стискаше в ръката си трите розови бордови карти. Беше облякла коженото си палто, което всъщност бе някаква кафява имитация наподобяваща… наподобяваща кожата на воден плъх. Луис си помисли, че изкуствено или не, палтото прави жена му очарователна. Рейчъл изглеждаше страхотно.

Навярно очите му издадоха мислите му, защото жена му импулсивно го прегърна, като за малко щеше да сплеска Гейдж помежду им. Малкият я изгледа стреснато, но явно не се разтревожи много.

— Луис Крийд, обичам те — промълви Рейчъл.

— Мамо! — с треперещ от нетърпение глас извика Ели. — Хайде-хайде-хай…

— Добре де, добре — примирено въздъхна Рейчъл. — Дръж се прилично, Луис.

— Обещавам, че ще залича всички улики — ухилено отвърна лекарят, сетне добави: — Предай специални поздрави на родителите си.

— Ах, ти! — възкликна Рейчъл и леко сбръчка нос. Не бе успял да я заблуди — жена му отлично знаеше защо той предпочита да остане в Мейн. — Много смешно, няма що!

Луис наблюдаваше как най-близките му хора се качиха на автобуса и изчезнаха от погледа му до следващата седмица…

Още не бяха заминали, а вече се чувстваше самотен и тъгуваше за тях. Приближи се до големия прозорец, където преди малко бе стояла Ели, пъхна ръце в джобовете си и загледа как хамалите товарят багажа.

Истината за отношенията му с родителите на Рейчъл бе съвсем проста — още от пръв поглед съпрузите Голдман от Лейк Форест не харесаха Луис. Не само заради произхода му от по-долна класа, а най-вече, защото явно очакваше от дъщеря им, за която цели осемнайсет години се бяха грижили с почти религиозна всеотдайност и която бе посещавала най-скъпите училища, да го издържа по време на следването му. При това бяха абсолютно сигурни, че бъдещият им зет навярно ще бъде изхвърлен от университета поради слаб успех.

Луис бе готов да се примири с отношението им, както бе правил от началото на запознанството си с Рейчъл. Сетне се случи нещо, за което жена му не знаеше и никога нямаше да научи (поне от него). Ъруин Голдман му предложи да плати цялата такса за обучението му по медицина. Щеше да отпусне „стипендия“ (точно така се бе изразил) при условие, че Луис незабавно развали годежа си с Рейчъл.

По онова време Луис не бе достатъчно зрял, за да се справи с подобно безобразие, но такива мелодраматични предложения (или подкупи, ако трябва да наричаме нещата с истинските им имена), рядко се правят на зрели хора, които са, примерно, 85 годишни. Преди всичко Луис се чувстваше безкрайно уморен. Прекарваше осемнайсет часа седмично в университета, други двайсет — наведен над учебниците, а още петнайсет отделяше за работата си като сервитьор в пицарията до хотел „Уайтхол“. Освен това се чувстваше изнервен. Същата вечер мистър Голдман бе необичайно любезен, за разлика от предишните случаи, когато се държеше подчертано студено. Голдман го покани да изпушат по една пура в неговия кабинет и на Луис му се стори, че двамата съпрузи тайничко се спогледаха. По-късно, когато бе в състояние спокойно да анализира случилото се, си каза, че навярно същият страх изпитват конете, когато подушат прериен пожар. Очакваше, че всеки момент Голдман ще го обвини, че спи с дъщеря му. Но вместо това, бъдещият му тъст му направи невероятното предложение — дори с жест на бонвиван от фарс по Ноел Кауърд измъкна от вътрешния джоб на смокинга си чековата си книжка и я размаха пред лицето на Луис. Младежът не издържа и избухна: обвини Голдман, че иска да постави дъщеря си под стъклен похлупак като музеен експонат, че не се съобразява с никого, освен със себе си и го нарече надут и безчувствен мръсник. Едва по-късно тайничко си призна, че гневната му реакция е предизвикана от облекчение.

Откровенията относно гадния му характер, с които бе обсипал Ъруин Голдман, в никакъв случай не можеха да бъдат окачествени като дипломатична крачка към одобряването. Бъдещият му тъст забрави да играе ролята на герой на Ноел Кауърд и последвалият диалог бе забавен, но и безкрайно вулгарен. Голдман нареди на Луис да се омита и обеща, че ако още веднъж го зърне на прага си, ще го изхвърли като мръсно куче. На свой ред Луис го посъветва да натика в задника си чековата книжка. Голдман заяви, че е виждал най-пропаднали безделници, които са много по-способни от Луис Крийд. Луис му каза да натика и кредитните си карти при чековата си книжка.

Размяната на обиди едва ли предвещаваше блестящи взаимоотношения между него и родителите на Рейчъл.

Все пак Рейчъл успя да ги сдобри (едва след като двамата се извиниха, въпреки че очевидно ни най-малко не бяха променили мнението си един за друг). Мистър Голдман явно се бе отказал от мелодраматичните предположения; ето защо не последва театрална сцена от рода на „от днес вече не си ми дъщеря“.

Тъстът му навярно би се съгласил дъщеря му да се омъжи за снежния човек само за да й угоди. Въпреки това, в деня на сватбата лицето на Ъруин Голдман, издокаран със сребристо сако, силно напомняше строгите неумолими лица, гравирани върху каменните египетски саркофази. Младоженците получиха сервиз за шестима от английски порцелан и микровълнова печка, но не и пари. През годините, докато Луис учеше медицина, Рейчъл работеше като продавачка в магазин за дамска конфекция. До ден днешен не бе научила истината за разговора между Луис и баща си… знаеше само, че отношенията между родителите й и съпруга й са „обтегнати“… особено между Луис и баща й.

Луис имаше възможност да замине със семейството си за Чикаго, въпреки че заради работата му се налагаше да вземе обратния самолет три дни по-рано от Рейчъл и децата. Но не там беше бедата. Всъщност изпитваше ужас при мисълта, че ще прекара цели четири дни в компанията на фараон Им-Хо-Теп и на неговата съпруга — сфинкс.

Както обикновено става в подобни случаи, раждането на децата донякъде бе размекнало родителите на Рейчъл. Луис предполагаше, че може напълно да стопи леда помежду им, като се престори, че е забравил вечерта в кабинета на Голдман. Много важно, че Голдман ще усети как зет му разиграва комедия! Но честно казано (Луис не се самозаблуждаваше относно чувствата си към родителите на Рейчъл), не му се искаше да направи първата стъпка към помирението. От вечерта в кабинета бяха изминали цели десет години, но те не можеха да накарат Луис да забрави как му бе призляло в момента, когато старецът наля две чаши с бренди и с театрален жест измъкна чековата си книжка от вътрешния джоб на идиотския си смокинг. Естествено, бе изпитал облекчение, че тъстът му не е разбрал за нощите (общо пет на брой), когато Рейчъл бе прекарала в тясното му, изтърбушено легло, но всъщност бе повече изненадан от собственото си отвращение от стареца, което изпитваше и досега.

Нищо не му пречеше да замине за Чикаго, но предпочиташе да изпрати на тъста си дечурлигата, дъщеря му и кратко писъмце.

Самолетът „Боинг-727“ на компанията „Делта“ се откъсна от рампата и направи завой… изведнъж Луис забеляза Ели, която стоеше на един от предните люкове и като обезумяла размахваше ръце. Той отвърна на поздрава й и се усмихна, сетне някой — Ели или Рейчъл — вдигна Гейдж до люка. Луис му направи знак с ръка и малкият също вдигна своята — може би виждаше баща си или подражаваше на Ели.

— Господи, пази семейството ми — промърмори Луис, дръпна ципа на канадката си и се отправи към паркинга. Тук вятърът фучеше толкова силно, че бе принуден да придържа ловджийската си шапка, за да не бъде отнесена. Докато се опитваше да отключи лявата врата на колата, дочу шум от излитане на самолет и се обърна — „Боинг“-ът се извиси над сградата на летището сред бученето на двигателите си и се стрелна нагоре в синьото небе.

Луис отново махна за поздрав. Чувстваше се напълно изоставен и, колкото и да е нелепо, му идваше да се разплаче.

Мъката по семейството му не го напусна и вечерта, когато повторно пресече шосе 15, след като се бе почерпил няколко бири в компанията на Джъд и на Норма. Старицата бе изпила чаша вино, защото доктор Ейбридж дори й го препоръчваше. Тъй като навън беше студено, вече седяха в кухнята, вместо на верандата.

Джъд бе заредил с дърва малката печка; тримата се бяха настанили около нея и се наслаждаваха на топлината, мъжете отпиваха от студента си бира. Джъд разказа как преди двеста години индианците от племето микмак предотвратили дебаркирането на англичаните в залива Мачиас. Той обясни, че по това време микмаките всявали ужас у белите хора и добави, че и до ден днешен внушават същото чувство на мейнските адвокати и на колегите им от федералното правителство, натоварени да преговарят с тях по повод земите им.

Прекараха изключително приятна вечер, но Луис непрекъснато си мислеше как ще се прибере в празния си дом от другата-страна на шосето. Докато пресичаше поляната, покрита със скреж, който скърцаше под краката му, дочу как телефонът в дома му иззвъня. Спусна се да тича, с ритник отвори входната врата, тичешком премина през хола (и събори поставката за списания), сетне влетя в кухнята, като покритите му със скреж подметките се изпързаляха по линолеума. Сграбчи слушалката на телефона и извика:

— Ало?

— Луис? — гласът на Рейчъл прозвуча съвсем ясно. — Вече сме в Чикаго. Пътуването премина без проблеми.

— Чудесно — отвърна той, настани се до телефона, за да продължи разговора и си помисли: „Господи, бих дал всичко на света, за да сте при мене.“