Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

56

Рейчъл си плесна няколко силни шамара, докато бузите й пламнаха, но все още й се спеше. Веднъж, когато успя да се отърси от обзелата я сънливост (вече беше в Питсфийлд и беше съвсем сама на магистралата), за миг й се стори, че стотици сребристи очи безмилостно се взират в нея и проблясват алчно като студен живак.

След секунда очите се превърнаха в светоотражатели, монтирани върху преградните перила на автострадата. Колата й се бе отклонила вдясно и се движеше в аварийното платно.

Рейчъл рязко завъртя волана наляво, гумите изсвириха върху асфалта; стори й се, че чува скърцане на метал: предният й калник бе закачил на косъм предпазното перило. Сърцето й подскочи и затупка толкова силно, че пред очите й заиграха черните точки, които се уголемяваха и смаляваха с биенето на пулса й. След няколко минути, въпреки уплахата си от сблъскването с предпазното перило и въпреки крясъците на Робърт Гордън, който пееше „Нажежено червено“ по радиото, Рейчъл усети, че отново се унася.

Хрумна й налудничава, параноична мисъл. Безсъмнено, сънливостта й се дължеше на страхотната умора, но все й се струваше, че нещо се опитва да й попречи да се добере до Лъдлоу тази нощ.

— Точно така, превръщаш се в параноичка, Рейчъл — промърмори тя, но гласът й бе заглушен от крясъците на певеца.

Опита се да се засмее, но не успя. Измъчваше я зловещо подозрение, което в тази късна доба й изглеждаше невероятно правдоподобно. Чувстваше се като герой от комикс, изстрелян с гигантска прашка. Бедният човечец открива, че движението му напред все повече се забавя, докато накрая потенциалната енергия на ластика се изравнява със същинската енергия на прашката… инерцията се превръща… в какво?… въпрос на елементарно познаване на физическите закони… нещо се опитва да й попречи… хей, ти, стой настрана… тялото жадува да остане в покой… например тялото на Гейдж… но веднъж задвижено…

Този път гумите изсвистяха по-силно — Рейчъл успя да реагира в последния момент. В продължение на няколко секунди колата се движеше притисната до предпазното перило, което се вряза в страничните врати; дочу се стържещ звук и под олющената боя проблесна метал. За миг кормилото отказа да й се подчини и Рейчъл с всички сили натисна спирачката, докато истерично плачеше. Този път бе заспала — не бе задрямала, а наистина беше заспала и сънуваше, докато се движеше по магистралата със сто километра в час… ако не бяха предпазните перила… ако се бе ударила в някой стълб…

Тя сви в алеята за паркиране, изключи мотора, закри лицето си с ръце и се разрида. Беше изплашена до смърт.

„Нещо се опитва да ми попречи да отида при Луис.“

Когато почувства, че се е овладяла. Рейчъл отново потегли. Кормилото явно не бе повредено, но тя подозираше, че служителите от „Авиас“ няма да се зарадват, когато върне ударената кола в бюрото на бангорското летище.

„Няма значение. Всичко с времето си. Най-важното в момента е да изпия чаша силно кафе!“

Рейчъл свърна през първия изход от магистралата, който й се мерна пред очите. След около два километра забеляза ярки неонови светлини, образуващи арка и дочу монотонното ръмжене на дизелови мотори — беше се озовала в паркинг за огромни камиони. Спря пред бензиновата колонка и помоли да напълнят резервоара на колата й („Някой здравата е чукнал дясната й страна“ — едва ли не с възхищение отбеляза момчето от бензиностанцията), сетне влезе в закусвалнята. Лъхна я миризмата на загоряла мазнина и на пържени яйца, примесена с благословеното ухание на силно кафе.

Рейчъл изгълта една след друга, сякаш пиеше лекарство, три чаши кафе, подсладено с много захар. Неколцина шофьори на камиони седяха на бара или в сепаретата и флиртуваха със сервитьорките, които под яркото осветление напомняха уморени медицински сестри, натоварени със задължението да съобщят някаква неприятна новина.

Рейчъл плати сметката си, върна се на паркинга и се качи в колата, но не можа да я запали. При всяко завъртане на ключа се чуваше само глухо изщракване на акумулатора.

Тя заудря с юмруци върху кормилото, но движенията й бяха бавни и безсилни. Нещо се опитваше да я спре. Съвсем безпричинно новата кола (километражът й показваше, че е на по-малко от седем хиляди километра) отказваше да запали. И ето че не можеше да напусне Питсфийлд, който се намираше едва на седемдесетина километра от Лъдлоу.

Огромните камиони пристигаха и си заминаваха. Тя се заслуша в монотонното им бучене и изведнъж й хрумна или по-точно — беше убедена, — че между тях е и камионът, убил сина й… моторът му не ръмжи, а се киска.

Рейчъл наведе глава и се разрида.