Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (47)

47

Докато Джъд Крендъл седеше в люлеещия се стол с кожена облегалка и се взираше през големия прозорец, и докато Рейчъл и Ели пътуваха по магистралата към дома на Голдманови (Рейчъл непрекъснато си гризеше ноктите, защото не можеше да се отърси от натрапчивия си страх, а Ели седеше бледа и неподвижна), Луис си поръча вечеря в ресторанта на „Хауърд Джонсън“.

Храната беше изобилна и безвкусна — точно от каквото се нуждаеше тялото му. Навън вече се бе стъмнило. Фаровете на преминаващите коли пробождаха мрака като пръсти. Луис упорито се тъпчеше. Пържола. Печени картофи. Гарнитура от фасул, чийто ярко зелен цвят положително не беше естествен. Парче ябълков сладкиш, върху който бе поставена топка топящ се сладолед. Луис се бе настанил на ъглова маса, откъдето можеше да наблюдава всички посетители в ресторанта. Питаше се дали ще види някой свой познат, всъщност до известна степен дори желаеше това да се случи. Срещата ще доведе до неизбежните въпроси: „Къде е Рейчъл? Какво правиш тук? Какво става с тебе?“ — а въпросите положително ще създадат усложнения, но може би Луис искаше точно това. Някакво спасение, някакъв изход, начин да избегне извършването на онова, което беше намислил.

Действително, в момента, когато довършваше ябълковия си сладкиш и пиеше втората си чаша кафе, в ресторанта влезе семейство, което познаваше: Роб Гринел, лекар от Бангор и очарователната му съпруга, Барбара. Луис беше сигурен, че ще го забележат, седнал на единична маса в полупразния ресторант, но келнерката ги поведе към сепаретата в противоположната страна на залата и той ги загуби от поглед. От време на време съглеждаше само преждевременно побелялата коса на Роб Гринел.

Сервитьорката му донесе сметката. Той я разписа, като надраска номера на стаята си под подписа, сетне напусна ресторанта през страничната врата.

Навън вятърът бе прераснал в ураган, който изпълваше въздуха с равномерно бучене и караше електрическите жици да вибрират като обтегнати струни. Луис вдигна очи към небето. Не видя нито една звезда, но усети невидимото присъствие на лудо препускащите облаци. Постоя на тротоара, пъхнал ръце в джобовете си, обърнал лицето си срещу вятъра. Сетне се обърна и влезе в хотела, качи се в стаята си и пусна телевизора. Беше прекалено рано, за да се залови за работа, а ураганният вятър, който изглеждаше способен на всякакви изненади, го изнервяше.

Остана пред телевизора четири часа и изгледа един след друг осем половинчасови комедийни филма. Отдавна не бе гледал толкова дълго телевизия. Хрумна му, че всички актриси, които играеха главните роли в отделните епизоди, приличат на жени, които той и съучениците му от гимназията наричаха „куродървици“.

В Чикаго, Дори Голдман извиваше:

— Да се върнеш в Лъдлоу? Скъпа, защо искаш да се върнеш в Лъдлоу? Та нали току-що пристигаш оттам?

В Лъдлоу, Джъд Крендъл седеше неподвижно до големия прозорец, пушеше, отпиваше от бирата си, мислено прелистваше страниците на своя албум със спомени от миналото и чакаше завръщането на Луис. Казваше си, че рано или късно приятелят му ще се прибере у дома, също като кучето Ласи от онзи стар филм. Имаше и други пътеки към Гробището за домашни любимци, но Луис не ги знаеше. Ако наистина възнамеряваше да отиде там, пътят му започваше от собствената му градина.

Луис не подозираше какво става в Лъдлоу и в Чикаго; събитията там напомняха снаряди, които се носеха не към него, а, според балистичните изчисления — към мястото, където би трябвало да бъде. Ето защо той продължи да седи и да се взира в телевизора. Не беше гледал нито един епизод от тези сериали, но бе чувал да говорят за тях. В основата на сценария им бяха залегнали всички възможни семейни ситуации: чернокожо семейство, бяло семейство, семейство богаташи, които осиновяват някакво хлапе, което е сто пъти по-умно от тях; самотна жена; омъжена жена; разведена жена. Сетне на екрана се появиха три момичета — детективи, които преследваха престъпниците по сутиени. Луис продължи да седи пред телевизора в хотелската стая, като от време на време поглеждаше навън, където бурният вятър гонеше огромните облаци по небето.

Когато на екрана се появи лицето на говорителя, който четеше новините в единайсет часа, Луис изгаси телевизора и се залови с изпълнението на плана си, който по всяка вероятност се бе зародил в ума му още в мига, когато беше съзрял на шосето окървавената бейзболна шапка на Гейдж. Отново изпита странната студенина, но някъде под нея сякаш се криеха живи въгленчета. Не го беше грижа, че въгленчетата означаваха жажда, страст или може би похот — важното е, че пропъждаха част от студенината и му помагаха да върви към целта.

Качи се в комбито и запали мотора; в този момент му хрумна, че Джъд има право. Силата на онова дяволско място навярно беше във възходяща фаза; усещаше я навсякъде около себе си; тя го привличаше (или по-скоро го тласкаше) и Луис си каза: „Мога ли да й устоя? Дори да пожелая, ще съумея ли да й се противопоставя?“

Сетне подкара колата.