Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (41)

41

Погребаха Гейдж в два следобед. Дъждът беше спрял, но по небето все още се гонеха големи, разкъсани облаци. Повечето от опечалените носеха черни чадъри, раздадени от собственика на погребалното бюро.

По молба на Рейчъл, директорът на салона, който отслужи кратката надгробна церемония, прочете пасаж от Евангелието на Матея, който гласеше: „А Исус рече: Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене, защото на такива е небесното царство.“ Застанал до гроба, Луис се втренчи в тъста си. За миг Голдман също го погледна, сетне сведе поглед. Цялата му напрегнатост беше изчезнала. Торбичките под очите му приличаха на чували, в които се разнася пощата, а белите му коси, подобни на тънка разкъсана паяжина, се развяваха от вятъра около черната му молитвена шапчица. С посивялата си набола брада, Голдман повече от всякога приличаше на бездомен пияница. Луис остана с впечатлението, че старецът почти не съзнава къде се намира. Въпреки желанието си, Луис не изпита капчица състрадание към него.

Малкият бял ковчег на Гейдж, вероятно снабден с нова ключалка, беше поставен върху две хромирани релси над гроба, земята, около който беше застлана с изкуствена трева. Луис усети болка в очите си от яркозеления й цвят. Няколко кошници с цветя бяха поставени върху изкуствената и някак си неподходящо весела настилка. Луис надникна зад рамото на уредника на погребението и видя нисък хълм, осеян с гробове и със семейни гробници. Очите му се спряха върху мавзолей в неоромански стил, върху фасадата на който беше гравирано името ФИПС. Зад полегатия му покрив лекарят съзря някакво жълто петно. Загледа се в него, като се питаше какво ли би могло да бъде и продължи да се взира в тази посока дори когато директорът на погребалния салон каза: „А сега да сведем за миг глави и мълчаливо да се помолим на Всевишния.“ След няколко минути Луис успя да различи какво има над мавзолея — беше самосвал, паркиран зад хълма, далеч от погледа на опечалените. След края на церемонията, Оз ще угаси цигарата си в подметката на стуашните си груби обувки и ще пусна угарката в кутията, която носи (гробарите, заловени да хвърлят угарки по алеите на гробищата винаги биваха уволнявани; първо — бе некрасиво и второ — повечето от клиентите на погребалните бюра бяха починали от рак на белите дробове). Сега ще яхне булдозера, ще запали мотора и ще погребе сина му завинаги… или поне до деня на Възкресението.

Възкресение — ето една прекрасна дума…

(… която завинаги трябва да забравиш и ти го знаеш добре, мамка му!)

Когато уредникът на погребението произнесе „Амин“, Луис хвана Рейчъл под ръка и я поведе към паркинга. Жена му се опита да протестира („Нека да остана още малко, Луис!“, но той не отстъпи. Когато наближиха колата, Луис забеляза как собственикът на погребалното бюро взима от минаващите покрай него опечалени чадърите, върху дръжките, на които дискретно бе гравирано името на бюрото, и ги връчва на помощника си. Последният ги подреждаше на специална стойка, поставена върху мократа трева, която изглеждаше абсурдно сред гробовете. Композицията приличаше на картина от Дали. Луис подкрепи Рейчъл с дясната си ръка, а с лявата хвана облечената с бяла ръкавица ръчичка на дъщеря си. Ели носеше същата рокля, с която бе облечена на погребението на Норма Крендъл.

Джъд се приближи към тях, докато Луис настаняваше в колата жена си и дъщеря си. По всичко личеше, че и старецът е прекарал безсънна нощ.

— Добре ли си, Луис?

Лекарят кимна.

Джъд се наведе и надникна в колата.

— А ти как си, Рейчъл?

— Добре съм, Джъд — прошепна тя.

Старецът съчувствено стисна рамото й и се обърна към Ели:

— А ти, сладурче?

— Много съм добре — отвърна малката и в потвърждение на думите си разтегна устни в ужасяваща гримаса, която минаваше за усмивка.

— Я да видя каква е тази снимка?

За миг Луис си помисли, че дъщеря му ще скрие фотографията и ще откаже да я покаже, но Ели срамежливо я подаде на приятеля му. Джъд пое снимката с големите си, изкривени пръсти, които изглеждаха способни само да дърпат командния лост на големите булдозери или да съединяват железопътни вагони — но същите грубовати пръсти бяха измъкнали жилото от шията на Гейдж със сръчността на магьосник… или на хирург.

— Каква хубава снимка — промълви старецът. — Гейдж изглежда много щастлив, че го возиш на шейничката си, нали?

Ели кимна и отново се разплака.

Рейчъл понечи да се намеси, но съпругът й леко стисна ръката й и я накара да замълчи.

— Много обичаше да го возя — през сълзи промълви Ели. — Непрекъснато се смееше. А щом се приберяхме вкъщи, мама ни правеше какао и казваше: „Приберете ботушите си.“ Гейдж ги грабваше и започваше да крещи толкова силно, че имаше опасност да ни спука тъпанчетата: „Ботуши! Ботуши!“ Спомняш ли си, мамо?

Рейчъл кимна.

— Да, сигурен съм, че сте прекарали щастливи часове заедно — каза Джъд и й подаде снимката. — И въпреки че сега Гейдж е мъртъв, ти завинаги ще запазиш спомена за него.

— Непременно — прошепна малката и изтри сълзите си. — Много го обичах, мистър Крендъл.

— Зная, скъпа.

Старецът се наведе и целуна момиченцето. Изправи се и втренчи враждебен поглед в Рейчъл и в Луис. Младата жена го изгледа изненадано и малко учудено. Но Луис отлично разбра какво иска да каже приятеля му: „Какво правите за Ели? — питаха очите на Джъд. — Синът ви е мъртъв, но дъщеря ви е жива. Какво правите за нея?“

Луис извърна поглед. В момента не бе в състояние да помогне на дъщеря си. Ели сама трябваше да се пребори с мъката, защото мислите на Луис бяха изцяло заети от сина му.