Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

14

Положението бе овладяно едва към четири следобед, когато Луис и Ричард Ървинг, шеф на службата за безопасност, дадоха пресконференция. Жертвата, студент на име Виктор Пасков, бягал но шосето заедно със свой приятел и с годеницата си, когато бил блъснат от колата на Тремонт Уидърс, трийсет и три годишен, жител на Хевън, щата Мейн. Автомобилът, който се движел с голяма скорост по пътя от женския пансион към центъра на кампуса блъснал Пасков и го запратил в крайпътното дърво. Нещастният младеж бил донесен в лечебницата върху приспособена от одеяло носилка, с помощта на приятелите му и на двамина минувачи. Почина след няколко минути. Уидърс бе обвинен в превишаване на скоростта, шофиране в нетрезво състояние и в непредумишлено убийство.

Редакторът на студентския ежедневник запита дали Пасков е починал в резултат на травми на черепа. Луис, който си припомни гледката на огромната цепнатина, през която се виждаше пулсиращия мозък, отвърна, че предпочита да изчака, докато съдебният следовател от Пенобскот уточни причината за смъртта. Сетне същия журналист зададе въпроса дали е възможно четиримата младежи, които донесли в одеяло Пасков, несъзнателно да са причинили смъртта му.

— Не — отвърна Луис, щастлив от предоставената му възможност да оневини четиримата студенти, които бяха реагирали максимално бързо, тласкани от състрадание към нещастния си колега. — Изключено е. За съжаление, мистър Пасков е получил смъртоносно нараняване от удара в дървото. Във всеки случай, това е моето мнение.

Последваха още няколко въпроса, повечето, от които формални, но всъщност декларацията на Луис за причината на смъртта сложи край на пресконференцията. Сега лекарят седеше в кабинета си (Стив Мастерсън си бе отишъл преди час, веднага след журналистите. Луис подозираше, че асистентът му бърза де се прибере, за да се види по вечерните телевизионни новини) и се опитваше да възстанови в паметта си случилото се през деня — или може би се стараеше да замаскира действителността под фалшивото прикритие на рутината. С помощта на мис Чарлтън бе класирал картоните на „пациентите от първа група“ — тези студенти, които упорито се мъчеха да завършат образованието си, въпреки някакъв физически недъг. Към групата спадаха двайсет и трима диабетици, петнайсет епилептици, четиринайсет студенти с двустранна парализа на тялото и други с различни заболявания: левкемия, церебрална парализа и мускулна дистрофия. Имаше неколцина слепи студенти, двама глухонеми и един със сърповидно-клетъчна анемия, заболяване, с което Луис никога не се бе сблъсквал по време на практиката си.

Най-тежкият за него момент бе настъпил късно следобед, веднага след като Стив си бе отишъл. Мис Чарлтън влезе и постави на бюрото му бележка, върху която пишеше: „Мокетът ще пристигне от Бангор утре в девет“.

— Какъв мокет? — запита той.

— Онзи от чакалнята — с извинителен тон обясни сестрата. — Няма начин да отстраним петното, докторе.

Разбира се, че няма. Луис побърза да отиде в аптеката и да вземе туинал — успокоително средство, което първият му съквартирант по време на следването му, наричаше „Влакът на мечтите“. „Качи се на «Влака на мечтите», Луис — често казваше той, — а аз ще пусна плочата на Кридънс.“ Най-често Луис учтиво отказваше и безсъмнено решението му бе правилно — съквартирантът му бе изхвърлен по средата на семестъра поради слаб успех и бе принуден да отпътува като санитар за Виетнам с „влака на мечтите“. Луис понякога си го представяше как, натъпкан с наркотици, седи в лазарета и слуша „Бягай в джунглата“ на Кридънс.

Но въпреки предубеждението си към наркотиците, в този момент трябваше да вземе нещо успокоително, за да издържи гледката на бележката за мокета, която непрекъснато се набиваше в очите му, щом вдигнеше поглед от разпръснатите върху бюрото медицински картони.

Вече усещаше приятно замайване, когато мисис Бейлингс, нощната сестра, надникна през открехнатата врата и каза:

— Жена ви се обажда по първа линия, докторе. Луис погледна часовника си и забеляза, че наближава пет и трийсет. Господи, смяташе да си тръгне още преди час и половина.

— Благодаря, Нанси, ще се обадя. Вдигна слушалката и натисна първия бутон.

— Здравей, скъпа. Тъкмо си тръг…

— Луис, как се чувстваш? Добре ли си?

— Да, горе-долу.

— Научих за случилото се от радиото. Лу, толкова ми мъчно! — тя замълча за миг, сетне продължи:

— Чух как отговаряш на въпросите на журналистите, интервюто мина отлично.

— Така ли? Много се радвам.

— Наистина ли се чувстваш добре?

— Да, нали вече ти казах.

— Прибери се по-скоро вкъщи — прошепна тя.

— Добре — отвърна лекарят. Думите „прибери се вкъщи“ звучаха ужасно примамливо.