Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (29)

29

На сутринта температурата на Гейдж беше почти нормална. Кожата на лицето му се лющеше от треската, но иначе беше жизнерадостен, а погледът му — бистър. В продължение на една седмица несвързаните му брътвежи се бяха сменили с цели думи: малчуганът самоуверено произнасяше всичко, изречено от родителите му, а Ели се мъчеше да го накара да каже „лайно“.

— Кажи „лайно“, Гейдж — насърчаваше го тя, докато гребеше овесената си каша.

— Лайно-Гейдж — послушно повтори детето, на което Ели се захили, сетне прошепна:

— Кажи „пръц“, Гейдж.

— Пръц-Гейдж — изговори малкият, чието лице беше омазано със закуската му.

Ели и Луис не можаха да издържат и избухнаха в смях. На Рейчъл явно не й беше чак толкова весело. Тя подаде на Луис чинията с пържени яйца и извика:

— Достатъчно! Смятам, че за днес сте се наговорили на неприлични думи.

— Лайно-пръц-лайно-пръц — бодро изчурулика Гейдж и Ели с ръка прикри усмивката си. Устните на Рейчъл леко се извиха, сякаш и на нея й идваше да се засмее и Луис си помисли, че днес тя изглежда много по-добре, въпреки прекараната безсънна нощ. „Навярно чувства облекчение — каза си той. — Гейдж е по-добре, а тя отново си е вкъщи.“

— Смени плочата, Гейдж! — сопна му се майка му. Малчуганът като, че я послуша, извика „Хубаво!“ и повърна цялата си закуска в чинията.

— Ама че гадост! — извика Ели и избяга от кухнята. В този момент Луис не издържа — започна да се смее, докато от очите му потекоха сълзи, а това го накара де се изсмее още по-силно. Рейчъл и Гейдж го изгледаха учудено, сякаш го смятаха за луд.

„Не — искаше му се да им каже. — Наистина бях откачил, но ми се струва, че вече се оправям, повярвайте ми! Всичко ще бъде наред!“