Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Sematary, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 253 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2008)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1993

Превела от английски Весела Прошкова

Редактор Александра Божкова

Художник: Петър Станимиров

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

ISBN 954-409-083-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Гробище за домашни любимци от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гробище за домашни любимци
Pet Sematary
АвторСтивън Кинг
Първо издание1983 г.
САЩ
ИздателствоDoubleday
Оригинален езиканглийски
Жанружаси
Видроман
ПредходнаКристин
СледващаЦикълът на върколака

Гробище за домашни любимци (на английски: Pet Sematary) е роман на ужасите на Стивън Кинг. През 1984 г. книгата е номинирана за Световната награда за фентъзи. По романа са създадени две филмови екранизации- една през 1989 г. (която се сдобива с продължение през 1992 г.) и втора, която излиза през 2019 г.

Сюжет

В книгата се разказва за младо семейсто, местещо се от Чикаго в малкото градче Лъдлоу. Мъжът – лекар, млада и привлекателна съпруга, сладко малко момиченце и по-малкото 2-годишно братче. Всичко изглежда перфектно, дори гальовната котка на семейство Крийд. Но скоро след преместването и запознанството с възрастния им съсед Джъд, те откриват, че всичко далеч не е толкова перфектно, колкото на пръв поглед. В гората зад къщата им, недалеч в гробището за домашни любимци, се крие смразяваща кръвта рядко срещана същност . Много по-страшна от самата смърт и далеч по-опасна.

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

60

Луис Крийд се събуди от слънцето, което блестеше в очите му. Надигна се от леглото и се намръщи от силната болка в гърба. Всъщност болката не бе силна, а непоносима. Той се отпусна обратно в леглото и огледа тялото си. Господи, беше спал облечен!

Остана още известно време в леглото, опитвайки се да раздвижи скованите си мускули, сетне се изправи.

— По дяволите! прошепна той. В продължение на няколко секунди стаята леко се въртеше пред очите му. Болката в гръбнака му пулсираше като развален зъб, при всяко завъртане на главата си имаше чувството, че жилите във врата му са заменени от ръждясали ленти на трион. Коляното му изглеждаше най-зле. Мехлемът нямаше никакъв ефект. По дяволите, защо не си бе инжектирал кортизон? Крачолът на панталона му се опъваше върху подутината като че отдолу бе пъхнал балон.

— Каква я свършихме! — промърмори той. — Ах, момченце, и този път оплеска работата!

Предпазливо сви болното си коляно и се отпусна на ръба на леглото, стиснатите му устни бяха побелели от напрежение. Опита се да си размърда крака и да разбере откъде идва болката, за да прецени сериозността на контузията; страхуваше се, да не би да…

„Гейдж! Да не би да се е върнал?“

Забравил болката, той скочи на крака. Прекоси стаята, залитайки като мотоциклета-ветеран на Мат Дилън, мина по коридора и влезе в спалнята на Гейдж. Неспокойно се огледа, готов да извика името на сина си, но не видя никого. Надникна в спалнята на Ели, която също беше празна и влезе в стаята за гости в дъното на коридора, чиито прозорци гледаха към шосето. И тук нямаше никой, но…

Някаква непозната на Луис кола бе паркирана от другата страна на пътя, зад пикапа на Джъд.

И какво от това?

Присъствието на чужда кола пред къщата на Джъд не вещаеше нищо добро, ето какво!

Луис повдигна завесата и внимателно огледа малкия син автомобил. Изведнъж забеляза, че върху покрива му лежи Чърч, свит на кълбо — очевидно спеше.

Взира се дълго в него, сетне отпусна завесата. Няма нищо страшно — навярно на Джъд са дошли гости. Освен това беше прекалено рано да се притеснява какво ще стане, ако се появи Гейдж. Чърч се бе върнал по обяд или малко по-късно, а сега бе едва девет часът. Девет часът на прекрасна майска утрин. По-добре да слезе в кухнята и да си направи кафе, а после да намери електрическата възглавничка и да я постави на коляното си.

„… но какво прави Чърч на покрива на онази кола?“

— О, стегни се, Луис — каза си той на глас и закуцука обратно по коридора. Котките спят, където им падне — такава им е природата.

„Правилно, но нали знаеш, че Чърч вече не пресича шосето?“

— Много важно — избърбори той и спря по средата на стълбата (по която слизаше бавно, стъпало по стъпало, като се придържаше о перилата).

Говореше си на глас, което бе лош признак. Беше…

„Какво беше онова, което видях в гората снощи?“

Внезапно хрумналата му мисъл го накара да стисне устни, както преди малко бе сторил от болката при ставането от леглото. Ужасното горско създание му се беше присънило. То присъстваше в сънищата му за Дисниленд, сякаш най-естественото нещо на света бе да е там. Бе сънувал, че то го докосва и омърсява всичките му мечти и добри намерения. Уендиго не само го бе превърнало в канибал, но бе направило от него баща на канибали. В съня си Луис отново бе попаднал в гробището за животни, но този път не беше сам. Там бяха Бил и Тими Батерман, както и Джъд, който приличаше на призрак, повел кучето си на каишка от старо въже за пране. Там бе Зак Макгъвърн, стиснал в двете си ръце стоманена верига, опасваща врата на бика Ханарати. Ханарати лежеше на хълбок и замаяно се оглеждаше с тъните си очи. Кой знае защо, Рейчъл също беше тук. Очевидно по време на вечерята бе съборила шишенцето с кетчъп или бе изпуснала чиния с малиново желе, защото роклята й беше покрита с червени петна.

В този миг иззад преградата от мъртви дървета се извиси в гигантския си ръст Уендиго, жълтеникавата му кожа на влечуго бе напукана, очите му бяха като огромни фарове, вместо уши имаше масивни извити рога; приличаше на гущер, роден от жена. Докато всички протягаха вратовете си, за да го разгледат по-добре, звярът размаха мазолестия си, с дълъг нокът пръст.

— Престани — прошепна Луис и потрепери при звука на гласа си.

Реши да иде в кухнята и да си направи закуска, все едно не се бе случило нищо необикновено. Да, ще си приготви богата на холестерол закуска, като стар ерген. Две пържени яйца върху препечени филийки, с майонеза и голямо колелце лук. Тялото му миришеше на пот и на напластена мръсотия, но душът можеше да почака. В момента нямаше сили да се съблече; освен това имаше лошото предчувствие, че ще се наложи да разреже със скалпела крачола на панталона, за да освободи подутото коляно. Жалко за хубавите инструменти, но кухненските ножове не бяха достатъчно остри, а шивашката ножица на Рейчъл не би могла да разреже плътната тъкан на дънките му.

Но първо ще закуси.

Той излезе от хола и свърна във входния коридор и още веднъж разгледа малката синя кола, спряла пред къщата на Джъд. Едва сега забеляза, че автомобилът е покрит с роса, което означаваше, че е тук от доста време. Чърч все още лежеше върху покрива, но сега не спеше. На Луис му се стори, че котаракът се взира право в него с мътните си жълтеникави очи.

Той стреснато отстъпи назад, сякаш го бяха хванали в шпиониране.

Отиде в кухнята, измъкна от шкафа тигана, сложи го на печката и извади яйцата от хладилника. Осветената от слънчевите лъчи кухня изглеждаше чиста и приветлива. Луис се опита да си подсвирне. Той ще си свирука в кухнята, навън ще е чудесна майска утрин и въобще идилията ще бъде пълна. Всичко изглеждаше наред, но не беше. Къщата изглеждаше ужасяващо празна; чувстваше се смазан от усилията си през изминалата нощ. Нещо не беше наред: чувството, че страшната сянка е надвиснала над него, го накара да се разтрепери.

Куцукайки отиде в банята и взе два аспирина с малко портокалов сок. В момента, когато се отправи обратно към печката, телефонът иззвъня.

Луис не вдигна веднага слушалката, а бавно се извърна и тъпо се втренчи в апарата. Чувстваше се като глупак, въвлечен в странна игра, който чак сега осъзнава, че няма никаква представа от правилата й.

„Не се обаждай, Луис. Не се обаждай, защото телефонът означава неприятности, защото е свързан с жицата, която завива зад ъгъла и изчезва в мрака — сигурен съм, че не искаш да узнаеш какво има в другия й край, Луис. Да, точно така, не се обаждай; бягай оттук, колата ти е в гаража — качвай се и дим да те няма, но не се обаждай по телефона.“

Луис прекоси кухнята вдигна слушалката и автоматично се подпря върху центрофугата, както бе правил безброй пъти досега. Дочу гласа на Ъруин Голдман, който произнесе: „Ало?“ и в същия момент забеляза малките, кални стъпки които прекосяваха кухнята. Стори му се, че сърцето му сиря да бие. Имаше чувството, че очните му ябълки набъбват и ще изхвръкнат от орбитите — навярно, ако в този момент види в огледалото лицето си, ще съзре образ, подобен на чудовищата от долнопробен комикс. Следите бяха оставени от краката на Гейдж. Гейдж е бил тук — промъкнал се е в къщата през нощта, — но къде ли бе сега?

— Луис, обажда се Ъруин. Луис, чуваш ли ме? Ало?

— Здравей, Ъруин — каза Луис, предварително знаейки какво ще го попита тъстът му. Едва сега си обясняваше присъствието на синята кола пред къщата на Джъд и всичко му стана тясно. Жицата… жицата, която водеше в мрака… сега се движеше бързо покрай нея, като предпазливо местеше ръце върху повърхността й. Все още имаше възможност да я пусне, преди да открие какво има в другия й край, но нямаше право. Нямаше отърваване, щом веднъж се бе хванал на хорото.

— Стори ми се, че връзката прекъсна — казваше Голдман.

— Не телефонът падна — със спокоен глас отвърна Луис.

— Рейчъл пристигна ли благополучно?

— О, да — отвърна Луис докато си представяше синята кола, върху която лежеше Чърч. Очите му отново проследиха калните стъпки по пода.

— Веднага трябва да говоря с нея — настоя старецът. — Става въпрос за Ели.

— Защо, какво се е случило?

— Смятам, че е по-добре да говоря с…

— Рейчъл в момента не е тук — прегракнало произнесе Луис. — Отиде да купи хляб и мляко. Хайде, Ъруин, кажи ми какво се е случило с Ели?

— Наложи се да я заведем в болницата — неохотно отвърна старецът. — Беше сънувала някакъв кошмар или по точно — серия от кошмари. Изпадна в истерия и въпреки усилията ни не можа да се успокои.

— Дадоха ли й приспивателно?

— Какво?

— Приспивателно — нетърпеливо повтори Луис. — Дадоха ли и приспивателно?

— О, да, разбира се. Ели изгълта някакво хапче и едва тогава заспа.

— Каза ли нещо? Каза ли какво я е изплашило? — попита Луис и стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

От другата страна на линията настъпи тишина. Този път Луис не я наруши, въпреки че му се искаше.

— Точно затова. Дори много се изплаши — най-сетне промълви Голдман. — Ели бъбреше непрекъснато преди да… преди да се разплаче толкова силно, че думите й станаха неразбираеми. От устата й се лееше истински потоп от думи. Самата Дори беше на границата на… досещаш се на какво.

— Какво каза Ели?

— Непрекъснато повтаряше, че Великият и страшен Оз е убил майка й. Само че не произнасяше името му така. Казваше „Веуикия и стуашен Оз“, точно както го изговаряше другата ни дъщеря. Луис, уверявам те, че хиляди пъти бих предпочел да попитам Рейчъл…, но би ли ми отговорил дали някога сте споменавали пред Ели за Зелда ти за обстоятелствата около смъртта й?

Луис затвори очи; имаше чувството, че земята се люлее под краката му; дочуваше гласа на Голдман като през гъста мъгла.

„Навярно ще чуеш звуци, наподобяващи гласове, но знай, че са само гмурци от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.“

— Луис, чуваш ли ме?

— Какви са изгледите за Ели? — попита Луис и сега му се стори, че чува собствения си глас отдалеч. — Смяташ ли, че ще се оправи? Какво казаха лекарите?

— Смятат, че със закъснение е изпаднала в нервен шок, предизвикан от смъртта на Гейдж — обясни старецът. — Прегледа я и личният ми лекар, доктор Латрои, който е отличен специалист. Според него, заболяването й не е сериозно. Просто има висока температура, но когато се събуди, вероятно няма да си спомня нищо. Все пак бих искал Рейчъл да се върне. Страхувам се, Луис. Според мен е по-добре и ти да си дойдеш.

Луис не му отговори. И Господ гледаше врабеца — поне така твърдеше Библията.

Но самият той бе простосмъртен и не можеше да откъсне очи от калните стъпки на пода.

— Гейдж е мъртъв — повтори Голдман. — Зная, че за вас двамата с Рейчъл е трудно да го приемете — но дъщеря ви е жива и има нужда от вас.

„Имаш право Ъруин. Вярно е, че си само един дърт пръдльо, но предполагам, че трагедията, разиграла се между двете ти дъщери през пролетта на хиляда деветстотин шейсет и трета безсъмнено ти е помогнала да разбереш какво означава думата «чувствителност». Ели се нуждае от мене, по не мога да се върна при нея, защото се страхувам — ужасно се страхувам, — че ръцете ми са изцапани с кръвта на майка й.“

Луис се втренчи в ръцете си и видя мръсните си нокти.

Бяха набити с пръст, същата, в която бяха стъпвали малките крака, оставили следи по пода на кухнята.

— Прав си — отвърна той. — Напълно те разбирам. Ще пристигнем колкото е възможно по-бързо. Може би още довечера. Благодаря ти, Ъруин.

— Направихме всичко възможно — каза Голдман. — Може би двамата с Дори сме прекалено стари. Може би винаги сме били такива.

— Ели не каза ли нещо друго?

Отговорът на стареца отекна в сърцето на Луис като погребална камбана.

— Каза много неща, но все пак успах да различа една фраза: „Пасков казва, че е прекалено късно“.

 

След като затвори телефона, Луис тръгна обратно към печката; чувстваше се замаян, не знаеше дали да изпържи яйцата или да ги прибере в хладилника. Докато прекосяваше кухнята му прилоша, пред очите му заплуваха черни кръгове и той политна към пода. Стори му се, че пада цяла вечност — имаше чувството, че тялото му се носи из облаците, като самолет, който изпълнява въздушни трикове: лупинги, Имелман, двойно превъртане… Коляното му се удари в пода, болката като светкавица проряза съзнанието му и с измъчен вик той дойде на себе си. За миг остана парализиран, приклекнал на няколко сантиметра от земята, очите му се насълзиха.

Най-сетне успя да се изправи. Леко се олюляваше, но главата му отново се бе прояснила — а това бе най-важното, нали?

Отново и за последен път го обзе желанието да избяга — сега бе по-силен от всякога — той дори опипа ключовете от колата в джоба на дънките си. Ще се качи на комбито и ще потегли за Чикаго, ще вземе Ели и ще изчезне заедно с нея. Безсъмнено, дотогава Годманови ще са разбрали, че се е случило нещо сериозно и непоправимо, но той все някак ще успее да се добере до дъщеря си… ще я отвлече, ако се наложи.

Сетне пусна ключовете и си измъкна ръката от джоба — желанието му да избяга се бе изпарило. Причината не беше в чувството за безнадеждност, вина или отчаяние нито в страхотната умора, която изпитваше. Просто погледът му отново попадна върху калните стъпки по пода на кухнята. Представи си как стъпките прокарват пътека през цялата страна — от Лъдлоу до Чикаго, сетне до Флорида. Ако се наложеше, тези стъпки ще стигнат до края на света. Време бе да пожъне онова, което бе посял: защото създаденото от теб вечно ти принадлежи.

Ще дойде ден, когато, отваряйки вратата, ще се сблъска с Гейдж или по-точно — с някаква ужасяваща пародия на сина си, който зловещо се хили, а ясните му сини очи са пожълтели и гледат лукаво, но тъпо. Или пък Ели ще влезе в банята, за да вземе душ и ще открие във ваната Гейдж, чието тяло е покрито с белези и подутини от фаталната злополука. Той е чист, но от тялото му лъха на гроб.

Да, Луис нито за миг не се съмняваше, че рано или късно този ден ще настъпи.

— Как можах да направя такава глупост? — промълви той и гласът му отекна в празната стая. Отново си говореше на глас но хич не му пукаше.

— Как можах? — повтори той.

„Направи го от мъка, Луис, не от глупост. Има разлика… малка, но основна. И от нея гробището черпи своята мощ. Сигурно е прав Джъд, когато каза, че то е във възходяща фаза. Сега ти също си част от неговата мощ. Но тя не се подхранва само от мъката, а от разума ти — всъщност тя е разяла разума ти. Грешката ти е, че отказа да приемеш неизбежното, но все пак това е присъща на хората слабост. Затова освен сина си, загуби жена си и, по всяка вероятност — най-добрия си приятел. Точно така, Ето какво се случва, когато не прогониш незабавно създанието, което посред нощ чука на вратата ти: настъпва пълен мрак.“

„Мога да се самоубия — помисли си Луис. — Навярно ще объркам плановете му. Имам всичко необходимо в чантата си. То — не зная как да го нарека: индианското гробище, Уендиго или кой знае какво — е организирало всичко от начало до край. То накара Чърч да излезе на шосето, навярно е тласнало и Гейдж под колелата на камиона; то накара Рейчъл да се върне, в удобен за него момент. Сигурен съм, че ще убие и мен… и нямам нищо против.“

„Но нали трябва да оправиш кашата, която забърка?“

Точно така. Не бива да забравя, че Гейдж е наоколо. Може би съвсем наблизо.

 

Луис тръгна след стъпките, които минаваха през трапезарията и хола към подножието на стълбата. Тук те бяха неясни, защото преди час бе стъпил върху тях, без да ги забележи. Луис ги проследи с поглед и забеляза, че водят към спалнята му. „Бил е тук“ — изненадано промълви той и изведнъж забеляза, че лекарската му чанта е отворена.

Обикновено тя бе грижливо подредена, но сега съдържанието й бе разбъркано. Въпреки това Луис веднага забеляза, че скалпелът му е изчезнал. Закри лицето си с ръце и приседна на ръба на леглото. От гърлото му се изтръгваха приглушени, отчаяни стонове.

След малко сложи чантата на коленете си и започна да рови из нея.

 

Отново е на долния етаж.

Вратата на килера се открехва; дочува се шум от отварянето на вратата на кухненския шкаф, после тя се затръшва. Прозвучава бръмченето на електрическа отварачка за консерви, накрая — шум от отварянето и затварянето на гаража. Най-сетне къщата опустява под яркото майско слънце, също тъй пуста, както през онзи августовски ден миналата година, когато е очаквала пристигането на новите си собственици… които рано или късно ще дойдат. Може би този път ще бъдат младоженци без деца, но за сметка на това пък преливащи от радост, изпълнени с надежда и планове за бъдещето, които имат слабост към вино „Мондави“ и бира „Льовенброй“. Съпругът навярно е шеф на кредитния отдел на „Нортист Банк“, а жената е стоматологична сестра или в продължение на три години е работила като сестра в офталмологичен кабинет. Той навярно собственоръчно ще нацепи дърва за камината; тя, обута в джинси с висока талия, ще се разхожда из ливадата на мисис Винтън и ще събира изсъхналите есенни листа, за да ги подреди във ваза на масата в хола. Косата й, вързана на конска опашка, е единственото ярко петно под притъмнялото небе. Младата жена не знае, че някъде високо над нея витае невидимо хвърчило, носено от силния вятър. Младоженците се радват, че не са се поддали на суеверията, свързани с тази къща, и са проявили здрав разум, когато я купили, независимо от страшните истории, които се разправяли за нея. Ще разказват на приятелите си как се сдобили с дома си на безценица и ще си разменят шеги за призрака, който се крие на тавана, сетне ще изпият още по чаша вино или бира, може би ще играят на табла или на карти.

И може би ще имат куче.