Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (35)

35

След време Луис Крийд започна да вярва, че двайсет и четвърти март, хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година бе последният щастлив ден от живота му. Повече от шест седмици деляха семейство Крийд от трагичните събития, надвиснали над главите им като нож на огромна гилотина. Но едва по-късно, докато си припомняше всичко случило се през периода, Луис не намираше нищо, което да се сравни по своя колорит и силно въздействие с онзи щастлив ден. Навярно щеше да го запомни завинаги, дори ако не бе последван от ужасната трагедия. Струваше му се, че хубавите дни — хубави от начало да край — са изключително редки. В повечето случаи, в живота на човека навярно има общо тридесетина такива. Луис Крийд бе убеден, че Бог, в безкрайната си мъдрост, проявява безгранична щедрост,

Денят беше събота и той бе останал вкъщи, за да гледа Гейдж, докато Ели и Рейчъл отидоха на пазар в Бангор. Закара ги Джъд със стария си, раздрънкан пикап „Интернешънъл Харвестър“, модел 1959. Можеха да използват и комбито, но знаеха, че компанията им е приятна на стареца. Рейчъл попита съпруга си дали има нещо против да погледа Гейдж и той с удоволствие се съгласи. Радваше се, че Рейчъл ще се поразходи; беше прекарала цялата зима, без да напусне Лъдлоу и той смяташе, че й е необходимо малко разнообразие. Жена му стоически бе понесла „затворничеството си“, но все пак му се струваше доста изнервена.

В два Гейдж се събуди от следобедния си сън. Беше умърлушен и кисел и не пропускаше да проявява капризите, характерни за всички двегодишни деца. Луис направи няколко опита да го развесели, но усилията му останаха напразни. Като връх на всичко, проклетият малчуган изака в гърнето си огромно лайно, което Луис не успя да възприеме като абстрактна скулптора, въпреки че сред него се мъдреше синьо стъклено топче (което принадлежеше на Ели). Луис с ужас си помисли, че Гейдж е могъл да се задави и твърдо реши, че топчетата трябва да изчезнат (малкият пъхаше в устата си всичко, което му попадне).

Наостри уши и се заслуша в пролетния вятър, нахлуващ в къщата през отворените прозорци и люлеещ клоните на дърветата, които хвърляха редуващи се светлини и тъмни сенки върху поляната на съседния дом. Изведнъж си спомни, че преди около месец, на връщане от университета, случайно бе купил огромно хвърчило. Дали се бе сетил да се снабди и с необходимия канап? Господи, разбира се, че бе купил!

— Гейдж! — извика той.

Междувременно малкият бе намерил под дивана си зелен молив, с цвят на „пресен“ сопол и улисано драскаше в една от любимите книги на Ели („Ето още един повод за подклаждане на съперничеството между двамата“ — помисли си Луис и се усмихна). Ако Ели започне да се цупи заради „абстракциите“, изрисувани от Гейдж в любимата й книга (Луис се съмняваше, че ще успее навреме да я изтръгне от ръцете му), тогава небрежно ще спомене за съкровището, което бе открил в гърнето на брат й.

— Какво? — бодро извика Гейдж.

Вече говореше доста правилно и баща му беше решил, че е прекалено умен за възрастта си.

— Искаш ли да се поразходим?

— Иска да разходи! — възкликна малчуганът. — Иска да разходи. Къде тонките, тате?

Изразена фонетично, фразата му прозвуча нещо като: „Къее тонките таее?“, но навярно в превод означаваше: „Къде са ми маратонките, татко?“

Луис често се заслушваше в бърборенето на сина си не защото го намираше очарователно, а защото му се струваше, че невръстните деца приличат на емигранти, които учат чужд език по някаква объркана, но все пак забавна система. Знаеше, че бебетата умеят да възпроизвеждат всички звуци, на които е способен фонетичният апарат на човека… заваленото ‘Р’, което създава толкова трудности на начинаещите, изучаващи френски, мърморенето на австралийските аборигени, получено чрез експлазия в ларинкса, гърлените и резки съгласни в немския език. Докато учат родния си език децата губят тази си способност и Луис за пореден път се запита дали детството не представлява период за постепенно забравяне, отколкото на придобиване на знания.

След продължително търсене най-сетне откриха маратонките на Гейдж — те също се въргаляха под дивана. Една от теориите на Луис бе, че в семейства, където има малки деца, площта под канапетата в хола след известно време придобива някаква странна електромагнитна сила, която постепенно привлича всякакви боклуци — от бебешки шишета и безопасни за пелени, до моливи с цвят на сопол и стари броеве на списанието „Сизъм Стрийт“, със слепени страници от попадналата помежду им храна.

В отрицание на теорията му, якето на Гейдж се оказа насред стълбата. Най-трудно намериха червената му бейзболна шапка, без която той отказваше да излезе, защото беше на мястото си — в гардероба. Естествено, провериха там най-накрая, след като бяха преобърнали наопаки цялата къща.

— Къде отива, тате? — попита Гейдж и доверчиво подаде ръчичка на баща си.

— Отива на поляната на мисис Винтън — весело извика Луис. — Ще пускаме хвърчилото, приятелю.

— Хвърчило? — недоверчиво попита малкият.

— Положително ще ти хареса — отвърна Луис. — Имай малко търпение, дечко.

Отидоха в гаража. Луис извади връзката си с ключове, запали лампата и отвори малкия шкаф. Порови из него и измъкна хвърчилото, все още опаковано в хартия, върху която бе залепена касовата бележка. Беше го купил в средата на февруари, когато душата му жадуваше за настъпването на пролетта.

— Тоа? — запита Гейдж, което на неговия език навярно означаваше: „По дяволите, какво криеш тук, татко?“

— Това е хвърчило — обясни Луис и го извади от опаковката. Малкият любопитно наблюдаваше как баща му разпростря на пода хвърчилото, изобразяващо граблива птица, разперените пластмасови крила, на която бяха широки повече от метър и половина. Птицата имаше дълга, розова шия, завършваща с малка глава, откъдето в тях се взираха опулените й, налети с кръв очи.

— Пиленце! — извика Гейдж. — Татко купил пиленце!

— Да, наистина е птица — съгласи се Луис и се залови да поставя пръчките в специалните жлебове от обратната страна на хвърчилото. Сетне отново зарови из шкафа — търсеше кълбото специален канап, който бе купил през същия ден. Погледна Гейдж през рамо и повтори:

— Положително ще ти хареса, приятелю.

Гейдж наистина хареса хвърчилото. Занесоха го на поляната на мисис Винтън и Луис пръв го пусна в небето, по което преминаваха облаци, подгонени от пролетния вятър. Успя, въпреки че не бе пускал хвърчило от преди… Всъщност откога? Откакто е бил дванайсетгодишен. Господи, нима бяха изминали цели двайсет и три? Ужас.

Мисис Винтън бе връстница на Джъд, но за разлика от него, беше доста болнава. Живееше в тухлена къща в единия край на поляната. Джъд веднъж бе казал на Луис, че от незапомнени времена ливадата се нарича „поляната на Винтън“. Веднага зад къщата започваше гората, през която криволичеше пътеката към Гробището за домашни любимци и към индианското гробище отвъд него.

— Хвърчило лети, татко! — изцвърча Гейдж.

— Да, погледни колко високо се издига — изкрещя в отговор Луис и възбудено се засмя. Отпусна канапа толкова бързо, че се вряза в ръката му и Луис изпита пареща болка.

— Виж лешояда, Гейдж. Ще ги накара да се накензат!

— Накензат! — повтори Гейдж и високо и радостно се изсмя.

Слънцето се появи иззад пухкавия пролетен облак и сякаш изведнъж температурата се повиши с пет градуса. Баща и син стояха сред изсъхналата трева на ливадата на мисис Винтън, огрявани от колебливото мартенско слънце, което напразно се опитваше да създаде илюзията, че вече е настъпил април; над тях хвърчилото се издигаше все по-високо в лазурното небе, пластмасовите му криле се изопваха от силния вятър. Внезапно Луис изпита същото желание, както в детството си: да полети нагоре, заедно с него и от висините да съгледа истинската форма на земята, каквато навярно картографите виждат в мечтите си. Изпъкналите, кръвясали очи на лешояда съзираха всичко: поляната на мисис Винтън, по която имаше петна от сняг, който започваше да се топи; ето, че вече не беше поляна, а голям паралелепипед, обграден от каменни стени, от двете страни, а от третата — с пътя, който напомняше прав, черен шев. Птицата виждаше и криволичещата из долината река, наподобяваща пръстен от хладна стомана, вълните, на която все още носеха късове лед. Отвъд реката лешоядът съзираше Хампдън, Нюбърг и Уитърпорт, с един единствен кораб в пристанището му; може би и хартиената фабрика в Бъкспорт, почти скрита под облака дим, издигащ се от комините й. Нищо чудно погледът да достигаше чак до брега на Атлантическия океан, където прибоят гърмеше сред голите скали.

— Погледни колко е високо, Гейдж! — извика Луис и се засмя.

Малкият силно се изви назад и имаше опасност да падне, сетне, усмихнат до уши, замаха на хвърчилото.

Луис леко отпусна канапа и каза на сина си да му подаде ръка. Гейдж се подчини, без да откъсва очи от хвърчилото, което кръжеше и танцуваше във въздуха и хвърляше зигзаговидни сенки над полето.

Луис омота два пъти канапа около ръчичката на детето. Усетил рязкото дърпане, Гейдж учудено погледна ръката си и попита:

— Какво?

— Просто пускаш хвърчилото — отвърна Луис. — Хвана му цаката, мой човек — сега е твое!

— Гейдж пуска? — избърбори малчуганът, но въпросът бе отправен повече към самия него, отколкото към баща му. Осмели се леко да подръпне канапа — хвърчилото му кимна от небето. Гейдж затегли по-силно и птицата се стрелна към поляната. Двамата се разсмяха едновременно. Гейдж, без да гледа, протегна на баща си свободната си ръка и Луис я пое. Стояха дълго сред поляната на мисис Винтън, загледани в хвърчилото.

Луис завинаги щеше да запомни този момент на близост със сина си. Изпитваше чувството, че прониква в него, както едно време си въобразяваше, че полита в небето заедно с хвърчилото. Стори му се, че се смалява, докато успя да влезе в къщичката на Гейдж и погледна през прозорците, които бяха всъщност очите му. Видя гигантски, ослепителен свят, в който поляната на мисис Винтън приличаше на огромна солена пустиня в Юта; хвърчилото кръжеше някъде високо над него, канапът се увиваше като живо същество около ръката му при всеки повей на вятъра, който разрошваше косата му.

— Хвърчило пуска! — извика Гейдж на баща си. Луис го прегърна през раменете и целуна порозовялата му от вятъра бузка.

— Обичам те, Гейдж! — възкликна той и не се притесни от изблика си на чувства, защото знаеше, че синът му няма да го издаде.

А Гейдж, на когото оставаха по-малко от два месеца живот, пискливо се засмя и изкрещя:

— Хвърчило пуска! Хвърчило пуска, тате!

Все още бяха на поляната, когато Рейчъл и Ели се прибраха. Хвърчилото се бе издигнало толкова високо в небето, че кълбото канап се бе размотало почти до край; опулените очи на лешояда вече не се виждаха, защото представляваше само черно петънце на фона на синьото небе.

Луис изпита удоволствие, когато видя жена си и дъщеря си и избухна в смях, когато Ели за момент изпусна канапа, впусна се да го гони из тревата и го хвана точно в мига, преди да се размотаят последните сантиметри от кълбото. Но появата на Рейчъл и на Ели някак си промени атмосферата и той без особено съжаление се прибра, когато, двайсет минути по-късно, жена му извика, че Гейдж не бива повече да стои навън и че навярно ще се простуди от ледения вятър.

Преди да се прибере, свали хвърчилото, което след всяко подръпване на канапа с нокти и зъби се бореше да остане в небето, но накрая все пак се предаде. Лекарят пъхна под мишница лешояда с черни крила и опулени, кръвясали очи и отново го заключи в шкафа. Вечерта Гейдж изяде огромна порция наденица с фасул; докато Рейчъл го преобличаше за през нощта в непромокаемите му гащички, Луис дръпна Ели настрана и й изнесе цяла лекция за разхвърляните наоколо стъклени топчета. При други обстоятелства навярно щеше да й закрещи, защото Ели имаше навика да се държи надменно — и дори нагло — в случаите, когато бе допуснала грешка. Луис разбираше, че реакцията й е естествена, но въпреки всичко се вбесяваше, особено когато беше уморен или дъщеря му преиграваше. Но тази вечер той бе в отлично настроение от прекарания на полето следобед, а Ели бе необичайно сговорчива. След като обеща в бъдеще да внимава повече, тя отиде да гледа телевизия в хола — в събота вечер й бе разрешено да остане пред телевизора до осем и половина — предимство, което малката ценеше безкрайно. „Прекрасно, проблемът е разрешен и може би намесата ми ще се окаже навременна“ — помисли си Луис, без да знае, че опасността не се крие в топчетата на Ели, нито в безобидните детски болести, а в един голям камион на „Оринко“, в пътя, който преминава покрай къщата им… както ги бе предупредил Джъд в деня на пристигането им в Лъдлоу.

Луис се качи на горния етаж петнайсет минути след като Рейчъл бе сложила сина му да спи. Намери го да лежи кротко в леглото си; все още не беше заспал, взираше се доволно в тавана и смучеше от шишето с биберон, където имаше още няколко глътки мляко.

Луис взе крачето на детето, повдигна го и го целуна.

— Лека нощ, Гейдж — прошепна той.

— Хвърчило пуска, тате! — рече Гейдж.

— Хвърчеше много високо, нали? — попита Луис и изведнъж усети, че очите му се насълзиха. — Хвърчеше чак до небето, приятелю.

— Хвъъчи — избърбори детето, сетне се обърна на другата страна, затвори очи и моментално заспа.

Застанал на прага, Луис хвърли последен поглед към него и забеляза как от гардероба, чиято врата беше открехната, надничат зеленикави очи. Сърцето му се сви, а устните му се разтегнаха в грозна гримаса.

Отвори вратата и си помисли…

(Зелда, Зелда е в гардероба, а почернелият й език виси от устата й)

всъщност нямаше време да мисли, защото от гардероба изскочи Чърч. При вида на Луис, тялото му се изви като дъга, също както на котките, придружаващи вещиците, изрисувани на картичките за Халоуин. Котаракът изсъска. През полуотворената му уста се виждаха острите му като тесли зъби.

— Разкарай се от там — промърмори Луис. Чърч отново изсъска, но не се помръдна.

— Разкарай се, казах! — извика лекарят и хвана първата попаднала му под ръка играчка на Гейдж — пластмасово локомотивче, което на светлината на нощната лампа изглеждаше кафяво, като засъхнала кръв. Замахна към котарака, който не само че остана прикован на мястото си, а изсъска още по-силно.

Изведнъж, без да се замисли, Луис запрати играчката към Чърч — този път не му беше до шеги и до игри; замахна с всичка сила, ядосан и същевременно изплашен от нахалството на котарака, който се криеше в тъмния гардероб в стаята на Гейдж и отказваше да излезе, сякаш това място му принадлежеше.

Попадението му беше съвършено точно. Чърч измяука и избяга. Както винаги напоследък, движенията му бяха тромави — блъсна се във вратата и за малко не падна на излизане.

Гейдж се размърда, промърмори нещо, сетне се обърна на другата си страна и отново заспа. Луис усети, че му прилошава, челото му беше оросено с пот.

— Луис? — прозвуча разтревоженият глас на Рейчъл. — Да не би Гейдж да падна от креватчето?

— Не, Гейдж спи, скъпа. Чърч събори някакви играчки.

— А, добре.

Луис изпита същото чувство, което навярно би изпитал, ако откриеше змия, пълзяща върху гърдите на сина му или огромен плъх, настанил се на полицата над леглото на Гейдж. Естествено, подобна мисъл беше ирационална. Но когато проклетото животно изсъска така злобно от гардероба…

(Помисли си, че е Зелда, нали? Помисли си, че е Веуикият и стуашен Оз.)

Затвори вратата на гардероба, като с крак натика вътре изсипалите се играчки. Заслуша се, докато чу изщракването на ключа, а след моментно колебание дръпна и резето.

Отново се върна при креватчето на детето. При преобръщането завивките на Гейдж се бяха омотали между краката му. Луис внимателно ги издърпа и зави сина си. Сетне дълго стоя до леглото, докато наблюдаваше заспалото дете.