Артър Хейли
Хотел (62)

22

Питър Макдермот придружи двамата детективи от мазето, където се намираше пещта за изгаряне на смет, до изхода на улица „Сейнт Чарлз“.

— Засега — предупреди го капитан Йолис — бих искал да си мълчите за това, което стана тази вечер. Ще има достатъчно въпроси, когато отправим обвинение срещу вашия Огилви. Няма смисъл да намесваме предварително и журналистите.

— Ако имахме възможност за избор — увери го Питър, — ние бихме предпочели изобщо да не разгласяваме случая.

— Не разчитайте на това — изръмжа Йолис.

Питър се върна в основния ресторант и не се учуди, като не завари Кристин и Албърт Уелс.

Във фоайето го посрещна нощният управител.

— Господин Макдермот, вземете тази бележка от госпожица Франсис.

Беше поставена в запечатан плик и съдържаше само няколко думи: „Отивам си в къщи. Ако можеш, ела! Кристин.“

Реши да отиде. Подозираше, че на Кристин й се искаше да поговорят за събитията, станали през деня, включително и за удивителното разкритие на Албърт Уелс от вечерта.

Всъщност в хотела нямаше повече работа. А може би не беше така? Внезапно Питър си спомни за обещанието, което беше дал на Марша Прейскът днес следобед, когато я остави така безцеремонно в гробищата. Беше казал, че ще се обади по-късно по телефона, ала съвсем бе забравил за това. От следобедната криза го деляха само няколко часа, но му се струваше, че са минали цели дни и че Марша е останала някъде далеч назад. Ала все пак реши да й позвъни, макар да беше късно.

Отиде отново в канцеларията на ревизора на мецанина и набра номера на Прейскът. Марша отговори на първото позвъняване.

— О, Питър — каза тя, — седнала съм до телефона. Чаках, чаках, а после звънях два пъти и помолих да ти предадат, че съм те търсила.

Той си спомни с чувство на вина за купчината бележки върху бюрото си, които не беше погледнал.

— Наистина съжалявам, но поне засега не мога нищо да ти обясня. Мога единствено да ти кажа, че ми се случиха безброй неприятности.

— Ще ми разкажеш утре.

— Марша, опасявам се, че утре ще бъда много зает…

— Да се видим на закуска — каза Марша. — Ако наистина те чака тежък ден, ще ти трябва истинска нюорлийнска закуска. Великолепна е. Ял ли си такава?

— Аз обикновено не закусвам.

— Но утре ще закусиш. А закуските на Ана са специални. Обзалагам се, че са много по-вкусни от тези във вашия хотел…

Беше невъзможно да се устои на ентусиазма на Марша. И освен това днес следобед я беше изоставил.

— Ще трябва да дойда по-рано.

— Ела, когато искаш.

Уговориха се за седем и половина сутринта.

След няколко минути той се качи в едно такси на път за апартамента на Кристин в „Джентили“.

Позвъни от входа. Кристин го чакаше на вратата на жилището си.

— Нито дума — каза тя, — докато не изпием по две чаши. Просто не мога да асимилирам всичко.

— По-добре да го асимилираш — каза й той. — Още не си чула останалата половина.

Беше приготвила два коктейла „дайкири“, които се изстудяваха в хладилника. Забеляза и една чиния, препълнена със сандвичи с пилешко месо и шунка. В целия апартамент се носеше свежият аромат на кафе.

Питър внезапно си припомни, че макар да се беше отбил днес в кухнята на хотела и да бе разговарял за утрешната закуска, от обяд не бе хапвал нищичко.

— Така и предполагах — отвърна Кристин, когато й каза, че е гладен. — Заповядай!

Подчинявайки се, той започна да се храни, като следеше Кристин с поглед, докато тя шеташе чевръсто из кухнята. Беше му добре тук, защитен от всичко, което ставаше извън пределите на това жилище. Помисли си, че Кристин наистина държи на него, след като така се бе погрижила. И преди всичко между тях съществуваше единомислие дори и в мълчанието им, както сега — взаимно споделено и от двамата и изпълнено с разбирателство.

Той отмести встрани коктейла и протегна ръка към чашата с кафе, която Кристин току-що беше напълнила.

— Добре — каза той, — с какво ще започнем?

Разговаряха без прекъсване почти два часа и през цялото време чувството за близост помежду им все повече се усилваше. А накрая и двамата стигнаха до определено решение, че утрешният ден ще бъде интересен.

— Няма да спя — каза Кристин. — Няма да мога да заспя. Знам, че няма да заспя.

— И аз не мога — каза Питър. — Но по други причини.

Повече не се съмняваше и искаше този миг безкрайно да продължи. Той я прегърна и я целуна.

После се любиха и това им се стори съвсем естествено.