Артър Хейли
Хотел (3)

3

Питър Макдермот се качи с асансьора на деветия етаж, а Кристин продължи до четиринайсетия с пиколото. Той се поколеба пред отворената врата на асансьора:

— Повикайте ме, ако имате неприятности.

— Ако е нещо сериозно, ще се разпищя.

Погледите им се срещнаха, докато плъзгащите врати се затвориха помежду им. За миг той се спря замислен, наблюдавайки мястото, където бяха. После, дългокрак и пъргав, закрачи по покрития с килим коридор към президентския апартамент.

Най-големият и елегантно обзаведен апартамент в „Сейнт Грегъри“, наричан по свойски „тузарски апартамент“, навремето бе дал подслон на редица видни гости, между които президенти и кралски особи. Много от тях бяха обикнали Ню Орлийнс, защото след първоначалното посрещане градът по своеобразен начин зачиташе личната свобода на посетителите, включително и любовните им авантюри, ако имаше такива. Макар не точно държавни глави, то по своему известни бяха и сегашните обитатели на апартамента — кройдънският дук и дукесата със свитата им от един секретар, личната прислужница на дукесата и пет бедлингтънски териера.

Питър Макдермот натисна седефения звънец до двойно тапицираните с кожа врати, украсени със златна лилия, и чу отвътре приглушен звън, последван от недотам приглушен хоров лай. Докато чакаше, той размисляваше какво бе чул и какво знаеше за семейство Кройдън.

Потомък на древен род, кройдънският дук се беше приспособил към времената благодарение на инстинкта си да не се големее. През последните десет години с помощта на дукесата, самата тя известна обществена фигура и братовчедка на кралицата, той стана посланик с широки пълномощия и специален пратеник на британското правителство за разплитане на сложни международни ситуации. Напоследък обаче се носеха слухове, че кариерата на дука е стигнала критичната си точка и това навярно се дължеше именно на неговото желание да не се отличава от другите, особено в области като алкохола и чуждите съпруги. Говореше се обаче и това, че сянката, надвиснала над дука, била незначителна и временна и че дукесата владеела чудесно положението. В подкрепа на второто мнение съществуваха и предсказания, че кройдънският дук би могъл в близко време да бъде назначен за посланик на Великобритания във Вашингтон.

Зад гърба на Питър някакъв глас промърмори:

— Извинете, господин Макдермот, може ли да говоря с вас?

Той се извърна рязко и видя Сол Начъз, един от възрастните сервитьори, които обслужваха стаите. Беше се приближил тихо по коридора — слаб, с мъртвешка фигура, в късо бяло сако, обточено в червено и златисто — цветовете на хотела. Косата му беше сплескана и зализана, сресана напред в старомоден перчем. Имаше светли, воднисти очи, а вените по ръцете, които потриваше нервно, изпъкнали като въжета над хлътналата плът.

— Какво има, Сол?

В гласа му се долавяше безпокойство. Той каза:

— Предполагам, идвате заради оплакването срещу мен?

Макдермот погледна двойните врати. Те още не се бяха отворили и при все че се разнасяше лай, отвътре не се чуваше друг шум. Той каза:

— Кажи ми какво стана?

Другият преглътна два пъти. Подминавайки въпроса, той заговори с умоляващ, бърз шепот:

— Ако ме уволнят, господин Макдермот, ще ми бъде трудно на тези години да си намеря друга работа, — той погледна към президентския апартамент и в изражението му се четеше безпокойство и негодувание. — Те не са от най-трудните клиенти… но тази вечер… Доста са взискателни, но никога не съм им придирял, макар че никога не дават бакшиш.

Питър неволно се усмихна. Английските благородници рядко даваха бакшиш и вероятно смятаха, че самата привилегия да им се прислужва е вече един вид награда.

Той прекъсна сервитьора:

— Все още не си ми обяснил…

— Ще ви кажа и това, господин Макдермот — Питър се чувствуваше почти неловко, тъй като този човек би могъл да му бъде баща. — Това се случи преди половин час. Бяха си поръчали вечерята доста късно: стриди, шампанско и скариди по креолски.

— Менюто няма значение. Какво стана после?

— Всичко започна от скаридите, господине. Когато ги поднасях… ами през всичките тези години почти не ми се е случвало.

— За бога! — Питър не изпускаше от очи вратата на апартамента, чието отваряне би прекъснало разговора.

— Да, господин Макдермот. Ами като сервирах супата, дукесата стана от масата и като се извърна, ми блъсна ръката. Ако не знаех, че не бива, щях да кажа, че го направи нарочно.

— Това е смешно!

— Знам, господине, знам. Но разбирате ли, на панталоните на дука се появи едно малко петънце. Кълна ви се, не беше по-голямо от четвърт инч.

Питър попита недоверчиво:

— Това ли е всичко?

— Господин Макдермот, кълна се, това е всичко. Но човек би си помислил от пушилката, която вдигна дукесата, че съм извършил убийство. Извиних се. Донесох салфетка и вода, за да почистя петното, но това не помогна. Тя настояваше да повикат господин Трент.

— Господин Трент не е в хотела.

Питър реши да чуе и другата страна, преди да вземе решение. Междувременно той нареди:

— Ако си свършил за днес, по-добре е да си вървиш. Утре, като дойдеш, ще ти се каже какво се е случило.

Докато сервитьорът се оттегляше, Питър Макдермот натисна още веднъж звънеца. Преди да се повтори кучешкият лай, вратата се отвори от млад човек с кръгло като месечина лице и пенсне. Питър позна, че това е секретарят на Кройдън.

Още неотворили уста, от апартамента се разнесе женски глас:

— Който и да е, кажете да престане да звъни!

Макар и властен, помисли си Питър, това беше привлекателен глас с богата гама от дрезгави тонове, които възбуждаха интерес.

— Извинете — каза той на секретаря. — Помислих, че не сте чули. — Той се представи и добави: — Разбрах, че сте имали някакви неприятности с нашето обслужване. Дойдох да разбера не мога ли да ви бъда полезен.

— Ние очакваме господин Трент — каза секретарят.

— Господин Трент отсъствува тази вечер от хотела.

Докато говореха, те преминаха от коридора в преддверието на апартамента — правоъгълно помещение, обзаведено с вкус, с дебел едротъкан килим, с два тапицирани стола и масичка за телефон под една гравюра на Морис Хенри Хобс, изобразяваща стария Ню Орлийнс. Двойният портал към коридора затваряше единия край на правоъгълника. На другия край вратата към просторната гостна беше открехната. Отляво и отдясно имаше две други врати, едната към самостоятелната кухня, а другата към стая, която служеше за канцелария, спалня и дневна на секретаря на Кройдън. Двете главни, свързани спални на апартамента имаха изход към кухнята и към гостната. Това разпределение беше така замислено, че да позволява на тайния посетител в спалните, ако се наложи, да бъде въвеждан и извеждан незабелязано през кухнята.

— Защо не го повикат? — въпросът беше отправен ненадейно, след като вратата на гостната се отвори и кройдънската дукеса се появи, сподиряна от три развълнувани бедлингтънски териера. С бързо щракване на пръстите тя моментално укроти кучетата и извърна въпросително очи към Питър. Познаваше красивото, с високи скули лице, което бе виждал по хиляди фотографии. Дори в домашно облекло, както забеляза той, дукесата бе в изряден тоалет.

— Откровено казано, ваша светлост, не знаех, че желаете да се срещнете лично с господин Трент.

Сивозелените очи го удостоиха с преценяващ поглед.

— След като господин Трент отсъствува, очаквах да дойде някой от неговите служители.

Питър се изчерви пряко волята си. Кройдънската дукеса излъчваше недвусмислено високомерие, което по неестествен начин бе необикновено привлекателно. В паметта му за миг проблесна споменът за една снимка. Беше я видял в някакво илюстровано списание — яхнала жребец, дукесата прескачаше високо препятствие. Презряла опасността, тя владееше коня си с великолепна увереност. В този миг той изпита чувството на човек без кон, изправен пред възседналата жребеца дукеса.

— Аз съм заместник-управител. Ето защо се явих лично.

В погледа й, приковал очите му, светна забавно пламъче.

— Не сте ли малко млад за това?

— Не съвсем. В наше време доста млади хора се занимават с хотелиерски бизнес.

Той забеляза, че секретарят дискретно е изчезнал.

— На колко сте години?

— На тридесет и две.

Дукесата се усмихна. Когато искаше, както в този миг, лицето й придобиваше оживено и топло изражение. Не бе трудно, помисли си Питър, да усетиш приказното й очарование. Той пресметна, че тя е с пет или шест години по-възрастна от него и много по-млада от дука, който наближаваше петдесетте.

— Някакъв курс ли сте завършил, или нещо подобно? — попита тя.

— Имам диплома от Корнелския университет, висшия курс по администрация на хотелите. Преди да постъпя тук, работих като заместник-управител в „Уолдорф“.

Трябваше да събере сили при споменаването на „Уолдорф“ и бе изкушен да добави „откъдето бях уволнен позорно и вписан в черните списъци на верижните хотели и затова съм щастлив, че работя тук, в този независим хотел“. Но, разбира се, той не каза нещо подобно, защото човек остава да живее с личните си болки дори когато нечии случайни въпроси бъркат в старите и незараснали още рани.

— В „Уолдорф“ никога не биха се примирили с това, което се случи тази вечер — отвърна дукесата.

— Уверявам ви, мадам, че ако сме направили грешка, в „Сейнт Грегъри“ също не биха се примирили с нея.

Той си помисли, че разговорът наподобява игра на тенис, като топката се запраща от едната половина на игрището в другата и сега чакаше да му я върнат.

— Ако сте направили грешка! Съзнавате ли, че вашият сервитьор разсипа скаридите по креолски върху мъжа ми?

Очевидно тя преувеличаваше, но той не можеше да разбере на какво се дължи. Струваше му се необичайно, тъй като досега отношенията между Кройдън и хотела бяха отлични.

— Давам си сметка, че е станал инцидент, който вероятно е плод на небрежно отношение. Ето защо дойдох да се извиня от името на хотела.

— Цялата ни вечер се провали — продължаваше да настоява дукесата. — Съпругът ми и аз бяхме решили да прекараме една спокойна вечер тук, в нашия апартамент, сами. Излязохме за малко да се поразходим наоколо, върнахме се за вечеря и последва това.

Питър кимна, проявявайки привидно съчувствие, но беше озадачен от отношението на дукесата. Струваше му се, че тя желае да запечата случая в съзнанието му, за да не го забрави.

— Може би трябва да поднеса извиненията ни лично на дука — предложи той.

Дукесата отговори твърдо:

— Това не е необходимо.

Той се канеше да си върви, когато вратата на гостната, останала притворена, широко се отвори. На прага застана кройдънският дук.

За разлика от жена си той беше небрежно облечен, със замърсена бяла риза и панталони от смокинг. Инстинктивно Питър Макдермот потърси с поглед набеденото петно, където по думите на дукесата Начъз „излял скаридите по креолски над съпруга“. Откри го, макар да бе едва забележимо — мъничко петънце, което прислужникът можеше да почисти веднага. Зад дука, в обширната гостна, работеше телевизор. Лицето му изглеждаше зачервено и по-набръчкано, отколкото на някои от последните фотографии. Държеше чаша и когато проговори, гласът му излезе гъгнив:

— О, извинете — после се обърна към дукесата: — Все пак, моето момиче, май съм си оставил цигарите в колата.

— Ще ти донеса цигари — сряза го тя.

В гласа й прозвуча рязка заповед за оттегляне и кимвайки с глава, дукът се върна в гостната. Това беше странна и неудобна сцена, която по непонятни причини усили гнева на дукесата.

Обръщайки се към Питър, тя просъска:

— Настоявам да се направи подробно изложение до господин Трент. Можете да го информирате, че очаквам лично извинение.

Когато излезе и вратата на апартамента се затвори плътно зад гърба му, Питър все още беше объркан.

Но време за много размишления нямаше. В коридора го чакаше пиколото, който бе придружил Кристин до четиринайсетия етаж.

— Господин Макдермот — развълнувано каза той, — госпожица Франсис ви очаква в стая 1439 и моля ви, побързайте!