Артър Хейли
Хотел (28)

4

За Питър Макдермот денят започна с незначителни организационни задачи. Със сутрешната поща пристигна записка от служба „Резервации“, с която го информираха, че господин и госпожа Джъстин Кюбек от Тъскалуса ще пристигнат на следващия ден в „Сейнт Грегъри“. Особеното в случая със семейство Кюбек беше придружителната бележка от госпожа Кюбек, в която се казваше, че съпругът й е висок два метра и дванайсет сантиметра.

Седнал на бюрото си в кабинета, Питър си помисли, че би било чудесно, ако всички проблеми на хотела са така прости.

— Обадете се в мебелната работилница — нареди той на секретарката си Флора Йейтс. — Вероятно са запазили леглото и матрака, които използвахме за генерал Де Гол. Ако не са, ще трябва да измайсторят нещо. Утре сутрин трябва да определите една стая и да поставите в нея леглото, преди семейството Кюбек да са пристигнали. Предайте и на камериерките да набавят специални чаршафи и одеала.

Седнала спокойно на другия край на бюрото, Флора си водеше бележки, както винаги мълчаливо, без да задава въпроси. Питър знаеше, че разпорежданията му ще бъдат правилно предадени, а утре, без да й напомня, Флора сама ще провери дали всичко е наред.

Той получи Флора като наследство още като постъпи в „Сейнт Грегъри“ и тогава реши, че тя е отлична секретарка: компетентна, надеждна, около четиридесетгодишна, със сполучлив брак и безлична като сива циментова стена. Освен това, помисли си Питър, Флора беше чудесна, защото можеше да си позволи да я хареса, както си и беше, но без да стига до увлечения. А ако Кристин работеше при него, помисли си той, вместо при Уорън Трент, резултатът щеше да бъде съвсем различен.

След прибързаното тръгване снощи от апартамента на Кристин почти през цялото време той си мислеше за нея. Дори му се яви насън. Присъни му се някаква одисея: плават спокойно по река със зелени брегове (не си спомняше на какво се бяха качили) под звуците на опияняваща музика, в която доколкото си спомняше, арфите преобладаваха. Той разказа съня си на Кристин по телефона рано тази сутрин и тя го бе попитала: „А срещу течението ли плавахме, или се спускахме надолу? Това е важно.“ Но той не може да каже, помнеше само, че всичко му е харесало и се надяваше (осведоми той Кристин) да продължи съня си тази вечер от мястото, където го беше прекъснал.

Преди това обаче трябваше да се срещнат отново. А мястото и часа се уговориха да уточнят по-късно.

— Това ще ми послужи като извинителна причина за повторното ми обаждане — каза Питър.

— А без причина не може ли? — отвърна тя. — При това тази сутрин смятам да намеря някое много важно листче, което внезапно трябва лично да ти се предаде.

Гласът й прозвуча щастливо, почти задъхан, сякаш радостното вълнение, което бяха преживели снощи, бе преляло и в новия ден.

Надявайки се Кристин да дойде скоро, той отправи вниманието си към Флора и сутрешната поща.

От купчината най-различни писма отдели няколко, които се отнасяха до провеждането на конгреси. Както винаги, Питър зае любимата си поза при диктуване — качи краката си върху високото кожено кошче за отпадъци, а тапицираният въртящ се стол се наклони несигурно назад и тялото му зае почти хоризонтално положение. Беше установил, че мисълта му тече по-целенасочено в тази поза, постигната чрез множество опити, и затова столът сега беше наклонен под най-голям ъгъл, на косъм от подхлъзването. Както винаги, Флора наблюдаваше с очакване между паузите на записките.

Днес беше пристигнало и друго писмо, на което той веднага отговори. Изпращаше го жител на Ню Орлийнс, чиято съпруга присъствувала преди пет седмици на някакво сватбено празненство в хотела. По време на тържеството оставила визоновата си наметка върху пианото при дрехите и вещите на другите гости. Впоследствие открила следа от изгаряне с цигара върху дрехата, за чиято поправка били необходими сто долара. Съпругът се опитваше да получи тази сума от хотела и в последното писмо заплашваше, че ще отнесе въпроса до съда.

Отговорът на Питър беше учтив, но категоричен. Той отново изтъкна, че хотелът предлага услугите на гардероба, който съпругата на автора на писмото не беше предпочела да използува. Ако тя се бе възползувала от тези възможности, хотелът щеше да уважи молбата й. В дадения случай „Сейнт Грегъри“ не поемаше отговорност.

Писмото на съпругата, както подозираше Питър, по всяка вероятност бе опит да се измъкнат пари, макар че всичко можеше да стигне до съд — в миналото бяха имали безброй такива глупави дела. Обикновено съдът отхвърляше подобни искове, претендиращи за парично обезщетение от страна на хотела, но те бяха досадни заради времето и усилията, които им отнемаха. Понякога, мислеше си Питър, някои хора смятат, че хотелът е чудесна дойна крава с виме като рог на изобилието.

Беше избрал поредното писмо, когато на вратата на секретарската стая се разнесе тихо почукване. Той вдигна поглед в очакване да види Кристин.

— Това съм аз — каза Марша Прейскът. — Отвън нямаше никой и аз… — тя съгледа Питър — Боже господи! Ама няма ли да паднете така?

— Е, все още не — рече Питър и в този миг се просна на пода.

Оглушителният трясък беше последван от изпълнена със страх тишина.

Озовал се на пода зад бюрото си, Питър се огледа наоколо, като се опита да прецени щетите. Левият му глезен болезнено пареше, тъй като при падането се беше ударил в крака на обърнатия стол. Тилът го болеше при докосване, макар килимът за щастие да бе омекотил удара. И преди всичко беше наранено личното му достойнство, за което свидетелствуваше звънтящият смях на Марша и сдържаната усмивка на Флора.

Те заобиколиха бюрото, за да му помогнат да се изправи. Независимо от поражението си той отново усети свежата, омайваща хубост на Марша. Днес беше облечена в обикновена синя ленена рокля, която по особен начин подчертаваше полужената и полудетето, които бе усетил още предишния ден. Дългата й черна коса както вчера падаше тежко на раменете.

— Трябваше да използвате предпазна мрежа — каза Марша. Както в цирка.

Питър се усмихна унило.

— Може би трябваше да си сложа и клоунски костюм.

Флора изправи тежкия, въртящ се стол на мястото му. И докато ставаше, подпомаган от Марша и Флора от двете страни, в стаята влезе Кристин. Тя спря на прага с куп книжа в ръка и повдигна въпросително вежди:

— Да не би да преча?

— Не… — каза Питър. — Ами… аз паднах от стола. Кристин извърна поглед към солидно изправения стол.

— Той се преобърна — каза Питър.

— Тези столове вечно се преобръщат, нали? Все така правят.

Кристин погледна Марша. Флора беше излязла тихо от кабинета.

Питър представи дамите една на другата.

— Приятно ми е, госпожице Прейскът — каза Кристин. — Чувала съм за вас.

Марша изгледа с преценяващ поглед Питър, после Кристин и отвърна хладно:

— След като работите в хотела, сигурно сте чула всякакви клюки, госпожице Франсис. Вие работите тук, нали?

— Нямах предвид клюките — призна Кристин. — Но вие сте права, че работя тук. Така че мога да дойда и по друго време, когато нещата не са толкова объркани и лични.

Питър почувствува внезапна неприязън между Марша и Кристин, но не разбра на какво се дължеше.

Като че усетила мисълта му, Марша се усмихна чаровно:

— Моля да не си тръгвате заради мене, госпожице Франсис. Аз се отбих за малко, за да напомня на Питър за вечерята довечера — и тя се извърна към него: — Не сте забравил, нали?

Питър усети някаква тежест в стомаха си.

— Не — излъга той. — Не съм забравил.

Кристин наруши настъпилата тишина:

— Довечера ли?

— Боже господи! — възкликна Марша. — Да не би да има работа или нещо подобно?

Кристин поклати решително глава:

— О, той няма да бъде зает с нищо. Аз самата ще се погрижа за това.

— Ужасно мило от ваша страна — каза Марша и усмивката й отново блесна. — Е, добре, тръгвам си тогава. Ах, да — в седем часа. На „Притания стрийт“ — къщата с четирите големи колони. Довиждане, госпожице Франсис.

И като махна с ръка за сбогом, тя излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Да ти запиша ли адреса? — попита Кристин с невинно изражение. — Къщата с четирите големи колони. Да не го забравиш.

Той повдигна безпомощно ръце.

— Знам, имах среща с тебе. Но като се уговарях, забравих за другия си ангажимент, защото снощи когато бях… с тебе… всичко ми излезе от ума. А тази сутрин, докато разговаряхме, стори ми се, че всичко обърках.

— Добре, всичко ми е ясно — отвърна приветливо Кристин. — Та кой не би се объркал, когато му се увъртат толкова много жени.

Тя твърдо реши, макар това да й струваше усилия, да приеме всичко спокойно и ако се наложи, дори да прояви разбиране. Припомни си, че с изключение на предишната нощ тя няма никакво право да разполага с времето на Питър и както каза той, вероятно се беше объркал.

— Надявам се да прекараш чудесно — добави тя.

Той се размърда притеснено на мястото си.

— Но Марша е още дете.

Всичко си има граници, реши Кристин, дори проявата на търпение и взаимното разбирателство. Очите й потърсиха лицето му.

— Навярно наистина си убеден в това. Но нека те посъветвам като жена, малката госпожица Прейскът е толкова дете, колкото котенцето прилича на тигъра. Но си мисля, че ще бъде много забавно за един мъж да бъде изяден.

Той поклати нетърпеливо глава.

— Съвсем не си права. На нея просто й се случиха някои сериозни неща преди два дни и…

— И й трябва приятел.

— Точно така.

— И тогава се появи ти.

— Ние говорихме с нея. Аз й казах, че ще се отбия на вечеря у дома й тази вечер. Ще има и други хора.

— Сигурен ли си?

Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня и той вдигна слушалката с жест на досада.

— Господин Макдермот — обади се разтревожен глас. — Имаме неприятности във фоайето и помощник-управителят ви моли да дойдете веднага.

Когато затвори телефона, Кристин си беше отишла.