Артър Хейли
Хотел (48)

8

Един час преди това Уорън Трент седеше, обзет от тежки мисли, зад затворените двойни врати на кабинета си в служебния апартамент. Вече няколко пъти тази сутрин той посягаше към телефона с намерение да позвъни на Къртис О’Кийф и да приеме условията за влизането му във владение над хотела. Изглежда нямаше повече причини да отлага. Профсъюзът на надничарите беше последната му надежда за поредната финансова помощ. Безцеремонният отказ, който му поднесоха оттам, лиши Уорън Трент от последната възможност за противодействие срещу чудовището О’Кийф.

И все пак щом се пресегнеше към телефона, Уорън Трент спираше ръката си. Чувствуваше се като затворник, осъден на смърт за определен час, комуто е предоставена възможността преди това да избере самоубийството. Беше се примирил с неизбежното. Разбираше, че краят му като собственик наближава — друг избор нямаше. Ала въпреки всичко човешката му природа го подтикваше да се улавя за всяка останала минута, докато времето отмине и необходимостта от решение не настъпи.

Беше готов да капитулира, когато пристигна Питър Макдермот. Той му докладва за решението на американските стоматолози да продължат работата на конгреса, но този факт не беше изненадващ за Уорън Трент, тъй като го бе предсказал още предишния ден. Но сега цялата тази история му се струваше далечна и маловажна. Дори почувствува облекчение, когато Питър Макдермот си отиде.

После за малко се поразмисли, припомняйки си миналите успехи и радостта, която му бяха донесли. Преди време, и то не така отдавна, към хотела му проявяваха интерес великите или почти великите — президенти, короновани глави, благородници, блестящи жени и видни личности, могули на властта и богатството, известни и неизвестни, отличаващи се само с едно: те изискваха внимание към себе си и го получаваха. А накъдето отиваше този елит, там го следваха и останалите и така „Сейнт Грегъри“ се превърна едновременно в Мека и машина за злато.

Но когато на човек не му остава нищо друго освен спомени, или поне му се струва, че е така, много по-разумно бе да им се наслаждава. Уорън Трент се надяваше, че в този час, който му оставаше като собственик, няма да бъде обезпокояван.

Но надеждите му се оказаха напразни.

Кристин Франсис влезе тихо, както винаги, долавяйки настроението му.

— Господин Емил Дюмер би искал да говори с вас. Не бих ви безпокоила, но той твърди, че е спешно.

Трент изсумтя. Лешоядите започнаха да се навъртат, помисли си той. Макар като поразмисли, реши, че сравнението му не е много справедливо. В хотел „Сейнт Грегъри“ бе вложена значителна сума от Промишлено-търговската банка, чийто представител беше Емил Дюмер. И тъкмо Промишлено-търговската банка отказа преди няколко месеца да продължи срока на кредита, както и да финансира по-голям заем. Е, хубаво, Дюмер и неговите колеги, директорите, няма вече за какво да се тревожат. С предстоящата сделка парите им щяха да се възстановят. Уорън Трент реши, че трябва да ги увери в това.

Той се пресегна към телефона.

— Не — каза Кристин. — Господин Дюмер е тук и чака отвън.

Уорън Трент спря учуден. Беше крайно необичайно, че Емил Дюмер бе напуснал банковата си твърдина, за да посети някого лично.

Миг по-късно Кристин въведе посетителя и излезе, като затвори вратата.

Нисък, представителен, с къдрав бял бретон, Емил Дюмер беше от креолски произход. И все пак, макар и странно, изглеждаше като излязъл от страниците на „Клуба Пикуик“.^[1] За това допринасяше и надутата му суетливост.

— Извинете ме, Уорън, за внезапното нахлуване, без да предупредя. Все пак работата, за която дойдох, не ми оставя много време за деликатност.

Те се здрависаха небрежно и собственикът посочи стол на госта си.

— Каква е работата?

Ако не възразявате, бих искал да започна всичко подред. Първо, позволете ми да изразя съжалението си, че не ни бе възможно да изпълним молбата ви за заема. За жалост и сумата, и условията ви бяха извън възможностите ни и установената политика на банката.

Уорън кимна уклончиво. Той не изпитваше особени чувства към банкера, но никога не си бе позволил да го подценява. Под надутата превзетост, която отвличаше и залъгваше вниманието на мнозина, се криеше остър и силен интелект.

— Все пак дойдох днес с намерение, което, надявам се, ще може да компенсира неприятните последици от предишната ни среща.

— Това — отбеляза Уорън Трент — е почти невероятно.

— Ще видим — банкерът извади от елегантно куфарче няколко карирани листа, изписани с молив. — Доколкото разбрах, вие сте получил предложение за хотела от корпорацията на О’Кийф.

— Предполагам, не сте питал за това ФБР?

Банкерът се усмихна.

— Нали нямате нищо против, ако ме информирате за условията на сделката?

— А защо да ви информирам?

— Защото — отвърна отчетливо Емил Дюмер — дойдох, за да ви направя контрапредложение.

— Ако е за това, то аз имам още по-голямо основание да не говоря по този въпрос. Само ще ви кажа, че съм дал съгласието си да отговоря на хората на О’Кийф днес до обяд.

— Точно така. И аз получих същата информация и поради тази причина пристигнах така внезапно. Междувременно искам да се извиня, че не дойдох по-рано, но ми трябваше време, докато събера необходимите сведения и инструкции.

Новината за предложението, отправено в последния час и при това от този събеседник, не развълнува особено Уорън Трент. Той предположи, че някаква група от местни инвеститори, чийто представител се явяваше Емил Дюмер, бе решила да се обедини с намерение да купи евтино хотела, а по-късно да го продаде на изгодна цена. Но каквито и да бяха условията им, те едва ли можеха да се мерят с предложението на О’Кийф. А и положението на Уорън Трент не би се подобрило особено.

Банкерът разгледа бележките с молив.

— Доколкото разбирам, корпорацията на О’Кийф ви е предложила покупка за четири милиона. От тях два милиона ще се използуват за погасяване на сегашната ипотека, а от останалите един ще ви дадат в брой и един под формата на нови акции, които О’Кийф ще пусне. Освен това се носи слух, че ще имате възможност да ползвате под наем апартамента си в хотела.

Уорън Трент почервеня от гняв и удари силно с юмрук по масата.

— Върви по дяволите, Емиле! Престани да си играеш на котка и мишка с мен.

— Ако ви се струва, че е така, моля да ме извините.

— Престанете за бога! Ако вече са ви известни подробностите, защо питате?

— Откровено казано — отвърна Дюмер, — надявах се да получа потвърждението, което току-що ми дадохте. Освен това аз съм упълномощен да ви направя малко по-изгодно предложение.

Уорън Трент разбра, че се е хванал на стара и елементарна уловка. Но той беше изпълнен с възмущение, че Дюмер си бе позволил да му я приложи.

Очевидно и в самата организация на Къртис О’Кийф имаше предател, вероятно някой от щаба на магната, който бе отблизо запознат с неговите най-висши комбинации. В крайна сметка зад всичко това се криеше някаква иронична справедливост, след като Къртис О’Кийф, който се ползуваше от услугите на шпионажа в своя бизнес, бе самият той шпиониран.

— Та с какво са по-добри тези условия? И кой ги предлага?

— Нека първо да отговоря на втория въпрос. Засега не съм упълномощен да ви кажа.

Уорън Трент изсумтя.

— Аз върша бизнес с хора, които мога да видя, а не с духове.

— Аз не съм дух — припомни му Дюмер, — при това вие разполагате с гаранциите на банката, че предложението, което съм упълномощен да направя, е „bona fide“^[2] и партньорът, когото банката представя, е с безупречна репутация.

Все още раздразнен от уловките, на които бе подложен преди малко, собственикът каза:

— Нека да говорим по същество.

— И аз имам такова намерение — банкерът разлисти записките си. — В основни линии оценката на хотела, която изготвиха моите ръководители, съвпада с тази на корпорацията на О’Кийф.

— Няма нищо чудно, тъй като вие разполагате с данните на О’Кийф.

— Все пак в някои отношения има съществени различия.

За пръв път от началото на разговора Уорън Трент почувствува нарастващ интерес към думите на банкера.

— Първо, моите ръководители нямат никакво желание да преустановите връзките си със „Сейнт Грегъри“ или пък да се откъснете от финансовата му дейност. Второ, те възнамеряват, докато това е оправдано от търговска гледна точка, да запазят независимостта на хотела и присъщите му характерни качества.

Уорън Трент стисна здраво ръчките на стола. Погледна вдясно към стенния часовник. Стрелките сочеха дванайсет без четвърт.

— Все пак те ще настояват да получат контролния пакет с акции, което при сегашните обстоятелства е разумно изискване с оглед осъществяването на ефективен контрол при управлението. По този начин вие самият ще станете акционер с най-голям брой малки акции. Освен това ще ви помолят да си подадете оставката като президент и директор на хотела. Ще ви затрудня ли, ако ми дадете чаша вода?

— Уорън Трент напълни чашата от термоса върху бюрото.

— Какво имате предвид — да стана помощник-келнер ли? Или може би помощник на портиера?

— Най-малко това — Емил Дюмер отпи от водата и после погледна чашата. — Винаги съм се учудвал от забележителния факт как успяват да превърнат нашата кална Мисисипи в такава вкусна вода.

— Продължавайте.

Банкерът се усмихна.

— Моите ръководители предлагат веднага щом си подадете оставката, да бъдете назначен за член на управителния съвет първоначално за срок от две години.

— Просто фигурант, доколкото разбирам.

— Може би. Но на мен ми се струва, че може да има и по-лоши неща. Или навярно предпочитате фигурант да бъде господин Къртис О’Кийф? А колкото до въпроса по предаването на акциите и финансирането, бих искал да го разгледаме по-подробно.

Докато банкерът говореше и често поглеждаше към бележките си, Уорън Трент бе обзет от умора и чувство за нереалност. В паметта му изплува случай от миналото. Веднъж, още съвсем малко момче, беше отишъл на някакъв селски панаир, стиснал в юмруче няколко спестени монети за всевъзможните механизирани игри. Беше се осмелил да стъпи на една платформа, която се наричаше „кейкуок“^[3]. Струваше му се, че от това забавление бе произлязъл и танцът „лимбо“^[4].

Спомни си, че представляваше някаква платформа от отделни части, скачени помежду си, които непрекъснато се движеха ту нагоре и надолу, ту напред и назад… от това наоколо всичко се люлееше и за едно пени ти се предоставяше опасната възможност да паднеш, преди да стигнеш отсрещния край. Отначало всичко му се струваше забавно, но си спомни, че като наближи края, не желаеше нищо друго, а само да скочи на земята.

През последните седмици сякаш отново се движеше по „кейкуок“. Отначало беше изпълнен с увереност, но после подът внезапно се изплъзна под краката му. Платформата се издигна и надеждата го осени, а после всичко пропадна. Към края Профсъюзът на надничарите го увери, че всичко ще се уреди, но сетне и тази гаранция се сгромоляса внезапно на идиотските си съставни части.

И ето съвсем неочаквано този „кейкуок“ отново се успокои и той не желаеше нищо друго, освен да слезе на земята.

Уорън Трент беше наясно, че след време чувствата му ще се променят и както винаги ще надделее личният му интерес към хотела. Но засега изпита единствено облекчение от това, че някак товарът на отговорността падаше от плещите му. И наред с чувството за облекчение у него се зараждаше и любопитство.

Кой ли от водачите на бизнеса в града се криеше зад Емил Дюмер? Кой ли се бе загрижил да поеме финансовия риск да остави „Сейнт Грегъри“ като традиционно независим хотел? Навярно Марк Прейскът? Дали пък владетелят на универсалните магазини не търсеше пътища за разрастване на и без това широките си интереси? Уорън Трент си спомни, че през последните дни бе чул от някого, че Марк Прейскът е в Рим. В това навярно се криеше обяснението за прикрития подход. Е, добре, който и да е, той предположи, че скоро щеше да го разбере.

Сделката с акциите, за която говореше банкерът, беше справедлива. За разлика от предложението на О’Кийф в този случай Уорън Трент щеше да бъде обезщетен с част от акциите на хотела. Според условията, които О’Кийф предлагаше, той щеше изцяло да бъде отстранен от дейността на „Сейнт Грегъри“.

Колкото за определянето му за председател на управителния съвет, при все че му предлагаха почетна длъжност, лишена от власт, така поне щеше да бъде вътрешен, привилегирован наблюдател на всички процеси. Този престижен пост не биваше да се изпуска.

— Та, това е — заключи Емил Дюмер — по същество предложението. Що се отнася до неговата надеждност, вече ви уведомих, че е гарантирано от банката. При това още днес следобед съм готов да дам писмо, заверено от нотариус, в което са представени всички предложения.

— А окончателното приключване на сделката, ако я приема?

Банкерът се замисли и сви устни.

— Няма никаква причина, която би попречила на бързото оформяне на документите, а освен това срокът на ипотеката изисква също да побързаме. Бих казал, че утре по това време ще можем да подпишем договора.

— И несъмнено тогава ще ми бъде разкрита самоличността на купувача.

— Това представлява — съгласи се Емил Дюмер — абсолютно необходимо условие за сделката.

— След като утре ще стане известен купувачът, защо не го назовете сега?

Банкерът поклати глава.

— Трябва да спазвам инструкциите.

За миг в Уорън Трент проблесна старият му гняв. Обзе го изкушението да настоява за разкриване името на купувача като условие от негова страна за приемане на сделката, но здравият разум надделя. Има ли някакво значение дали поставените условия ще бъдат изпълнени? А и разискването на въпроса щеше да му струва сили. При това умората, която усети преди няколко минути, отново го налегна.

Той въздъхна и просто отвърна:

— Съгласен съм.