Артър Хейли
Хотел (46)

6

Питър Макдермот узна за решението на конгреса на стоматолозите да продължат заседанията си веднага след приключването на закритото събрание. Поради голямото значение на резултатите от събранието за хотела той постави един човек от отдела за конгресни прояви пред зала „Дофин“, като го инструктира незабавно да докладва, щом успее нещо да разбере. И ето преди една минута чиновникът внезапно позвъни, за да му предаде, че според разговорите на излизащите делегати очевидно предложението за отлагане на конгреса е било отхвърлено.

На Питър му се стори, че заради хотела би трябвало да бъде доволен. Вместо това той се чувствуваше потиснат. Интересно му беше да узнае как се бе отразило това върху доктор Инграм, чиито силни доводи и прямота не бяха срещнали подкрепа.

Питър с огорчение размисли, че циничната оценка на Уо-рън Трент за вчерашната ситуация в крайна сметка се оказа вярна. Все пак, помисли си той, ще трябва да се уведоми собственикът на хотела.

Когато Питър влезе в приемната на директора в служебния апартамент, Кристин вдигна поглед от бюрото си. Усмихна му се топло и той си припомни колко му се искаше да проговори с нея предишната вечер.

— Хубаво ли прекара? — попита го тя и сякаш неговата колебливост й беше забавна. — Или може би вече си забравил?

Той поклати глава.

— Всичко беше чудесно. Но въпреки това ми липсваше и все още ми е неловко, че забравих за уговорката ни.

— Остарели сме с двайсет и четири часа, така че няма какво повече да говорим за това.

— Ако не си заета, вероятно довечера ще мога да поправя грешката си.

— Поканите валят една след друга — каза Кристин. — Довечера ще вечерям с господин Уелс.

Питър вдигна учудено вежди.

— Значи той се е възстановил?

— Е, не дотам, че да излиза от хотела, та затова ще вечеряме тук. Ако работиш до късно, защо не дойдеш и ти?

— Ако успея, ще дойда — и като кимна към затворената двойна врата на кабинета на собственика, попита: — Тук ли е У.Т.?

— Да, можеш да влезеш. Все пак смятам, че не идваш по някакви проблеми. Тази сутрин изглеждаше потиснат.

— Имам новини, които вероятно ще го зарадват. Зъболекарите току-що гласуваха против отлагането на конгреса. — И добави сухо: — Предполагам, чела си нюйоркските вестници.

— Четох ги. Бих казала, че си получихме заслуженото.

Той кимна в знак на съгласие.

— Аз прегледах и местните вестници — каза Кристин. — Няма нищо ново за инцидента с катастрофата. Все си мисля за това.

— И аз също — отвърна Питър съчувствено.

Още веднъж картината отпреди три вечери изникна пред очите му: преградения с въже осветен път, по който полицаите навъсено търсеха веществени доказателства. Интересно дали полицейското разследване ще се добере до провинилата се кола и шофьора й. Навярно и колата, и шофьорът се намираха вече в безопасност и извън обсега на разследването, макар че се надяваше на обратното. Мисълта за това престъпление му напомни и друго. Да не забравеше да попита Огилви докъде е стигнало тази нощ разследването по кражбата в хотела. Той си припомни с изненада, че инспекторът не се е обадил досега.

И като се усмихна още веднъж на Кристин, почука на вратата на Уорън Трент и влезе.

Новините, които Питър донесе, изглежда не направиха никакво впечатление. Собственикът кимна разсеяно, сякаш не желаеше да се откъсне от мислите си, в които се беше вглъбил. После понечи да заговори — по друг въпрос долови Питър, — обаче промени внезапно решението си. След като размениха няколко фрази, Питър си тръгна.

 

 

Албърт Уелс беше прав, помисли си Кристин, като предрече, че Питър Макдермот ще я покани тази вечер. Тя съжали за миг, че преднамерено беше поела друг ангажимент.

Размяната й напомни за хитрия ход, който измисли вчера, за да спести излишните разходи на Албърт Уелс тази вечер. Тя позвъни на Макс, оберкелнера на основния ресторант.

— Макс — каза Кристин, — вечерните ви цени са безбожни.

— Аз не ги определям, госпожице Франсис. Макар понякога да ми се ще това да зависи от мен.

— Напоследък май нямате много посетители?

— Някои вечери — отговори сервитьорът — се чувствам като Ливингстън, който чака Стенли.^[1] Да ви кажа, госпожице Франсис, хората вече поумняха. Те са наясно, че хотели като нашия разполагат с една централна кухня и в който и ресторант да се хранят, ще им сервират една и съща храна, приготвена по един и същ начин от все същите готвачи. И не би било по-зле, ако се настанят там, където цените са по-ниски, макар и обслужването да не е блестящо.

— Имам един приятел — каза Кристин, — който харесва обслужването в трапезарията — един възрастен господин на име Албърт Уелс. Ние ще вечеряме тази вечер в ресторанта. Искам да се погрижите сметката му да не бъде голяма, но не толкова малка, че да разбере това. Разликата ще поема аз.

— Хей! И аз бих искал да опозная такова момиче като тебе — засмя се оберкелнерът.

— А, с вас няма да стане, Макс — отвърна тя. — Всички таят, че сте един от двамата най-богати хора в хотела.

— А кой е вторият?

— Не е ли Хърби Чандлър?

— Не оказвате голяма част, като свързвате името ми с Чандлър.

— Но все пак ще се погрижите за господин Уелс.

— Госпожице Франсис, като му представим сметката, ще си помисли, че е вечерял в закусвалня на самообслужване.

Тя се засмя и затвори телефона, уверена, че Макс ще изпълни задачата с такт и благоразумие.

 

 

Обхванат от гняв и без да вярва на очите си, Питър Макдермот за втори път бавно препрочиташе записката, оставена от Огилви.

Записката го чакаше на бюрото му, когато се завърна от кратката си среща с Уорън Трент.

Беше обозначена с дата и час от предишната вечер и преднамерено бе оставена в кабинета на Огилви, за да бъде прибрана на другата сутрин с останалата вътрешноведомствена кореспонденция. Съвсем ясно бе, че записката е написана по това време и изпратена именно така, та когато Питър Макдермот я получи, да не може да предприеме още на часа каквото и да било.

Тя гласеше:

„До

г-н Питър Макдермот

Относно: ползване на отпуск

Аз, долуподписаният Т. И. Огилви, желая да Ви уведомя, че ще ползувам четиридневен отпуск, считано непосредствено от днес. Моля тези дни да бъдат приспаднати от полагаемите се седем но лични неотложни причини.

У. Финеган, заместник-главен инспектор на хотела, е информиран относно кражбата, предприети са мерки и др. Към същия може да се обръщате по всички останали проблеми.

Аз, долуподписаният, ще поема служебните си задължения от идущия понеделник. Искрено Ваш,

Т. И. Огилви

главен инспектор на хотела“

Питър с възмущение си припомни, че не беше изминало дори едно денонощие, откакто Огилви се съгласи с предположението, че по всяка вероятност в „Сейнт Грегъри“ действува професионален крадец. Питър веднага настоя инспекторът да се премести за няколко дни в хотела, но дебелакът отхвърли това предложение. Още тогава Огилви трябва да е бил наясно, че възнамерява да си отиде след няколко часа, но беше премълчал това. Защо? Очевидно е съзнавал, че Питър решително ще се противопостави, а е нямал никакво желание за спорове и време за протакане.

В записката се казваше „по лични неотложни причини“. Е, хубаво, размисляше Питър, може би наистина е така. Дори Огилви, независимо от прехвалената си близост с Уорън Трент, би разбрал, че отсъствието му сега без предупреждение ще доведе незабавно до сериозна схватка при неговото завръщане.

Но какви бяха тези причини? Явно не можеха да бъдат изложени на показ или да бъдат дискутирани. В противен случай не би действувал по този начин. Но каквото и да ставаше в хотела, когато някой служител имаше сериозни неприятности, към него се отнасяха със съчувствие. Винаги беше така.

Значи имаше нещо, което Огилви не желаеше да разкрие.

Дори и да бе така, помисли си Питър, това не го засяга, стига да не се пречи на обичайната работа на хотела.

Но след като създаваше трудности в работата, Питър прецени, че има право да бъде любопитен. Той реши да положи усилия да разбере накъде и защо беше изчезнал главният инспектор.

Позвъни на Флора и когато тя влезе, той и показа записката.

— Прочетох я — отвърна тя с тъжно изражение. — Помислих си, че няма да ви е приятно.

— Ако имате възможност — каза Питър, — искам да разберете къде се намира. Опитайте на домашния му телефон и на всички останали места, на които знаете, че се отбива. Разберете дали някой го е виждал днес, или пък очакват да го видят. Оставете бележки за него. Ако откриете Огилви, искам лично да говоря с него.

Флора записваше в бележника си.

— И още нещо — обадете се в гаража. Снощи случайно минавах покрай хотела и нашият приятел излезе през нощта с някакъв ягуар. Вероятно е казал на някого накъде е тръгнал.

Когато Флора излезе, той нареди да извикат заместник-главния инспектор Финеган, суховат и неразговорлив човек от Нова Англия, който доста се позамисли, преди да отговори на припрените въпроси на Питър.

Не, нямал никаква представа къде е отишъл господин Огилви. Едва вчера Финеган бил информиран от началника си, че трябва да поеме работата в хотела през следващите няколко дни. Да, миналата нощ били поставени постове в целия хотел, но не било забелязано нищо подозрително. А тази сутрин не е докладвано дали някой е влизал по стаите. Не, от полицейския участък в Ню Орлийнс не са се обаждали. Да, Финеган ще поддържа лична връзка с полицията, както предлага господин Макдермот. И, разбира се, ако Финеган научи нещо за господин Огилви, веднага ще съобщи на господин Макдермот.

Питър освободи Финеган. Засега нищо повече не можеше да се направи, макар че Питър продължаваше да изпитва силен гняв към Огилви.

Все още не се бе успокоил, когато Флора обяви по телефонната уредба:

— Госпожица Прейскът ви търси на втория бутон.

— Кажете, че съм зает и ще й позвъня по-късно — но веднага се поправи. — Няма значение, свържете ме да говоря.

Той вдигна слушалката и в нея се разнесе бодрия глас на Марша:

— Аз всичко чух.

Раздразнен, той реши да припомни на Флора, че трябва да изключва външната линия, когато говори по вътрешния телефон.

— Извинете — каза той, — но имам ужасно неприятна сутрин за разлика от снощната чудесна вечер.

— А аз бях убедена, че управителите на хотелите най-напред се научават бързо да възстановят силите си.

— Може би на някои им се удава, но аз не съм от тях.

Усети, че я обзе нерешителност, и после тя добави:

— Наистина ли цялата вечер беше чудесна?

— Цялата.

— Добре. Тогава аз съм готова да изпълня обещанието си.

— Струва ми се, че сте го изпълнила.

— Не — каза Марша. — Обещах да ви запозная с историята на Ню Орлийнс. Бихме могли да започнем днес следобед.

Беше готов да й откаже, тъй като бе невъзможно да напусне хотела, но тогава осъзна, че много му се иска да излезе с нея. И защо не? Той рядко използуваше полагаемите му се два почивни дни през седмицата, а и напоследък беше положил доста извънреден труд, така че би могъл да отсъствува за кратко време.

— Добре — каза той. — Да видим колко векове ще можем да проследим между два и четири часа.